Контакти

Header

HÈÊÎÃÀ ÍÅ ÑÚÌ ÑÈ ÏÐÅÄÑÒÀÂßË,÷å åäèí äåí ùå ñå çàõâàíà äà ïèøà êíèãà çà Áîðèñ Õðèñòîâ - âåëèêèÿ áúëãàðèí è ãåíèàëåí îïåðåí àðòèñò! Åäèí îò íàé-âåëèêèòå áúëãàðè íà ÕÕ âåê è áåçñïîðíî íàé-ãåíèàëíèÿò ñðåä ñâåòîâíèòå áàñè íà îòìèíàëèÿ âåê. Íå êðèÿ ÷å ñúì ïðèñòðàñòåí êúì ÿâëåíèåòî Áîðèñ Õðèñòîâ . Çàùîòî òî å ÿâëåíèå íà ñâåòîâíèÿ è êóëòóðåí íåáîñêëîí - íå ñàìî íà ìóçèêàëíèÿ,îïåðíèÿ. Çà íåãî,ïðèæèâå ñà íàïèñàíè áåçáðîé îòçèâè,ðåöåíçèè è âèíàãè íà “íàé-âèñîêà íîòà”. Ïîâå÷åòî åñòåñòâåíî çà íåãîâîòî ïîêîðÿâàùî,ìàãíåòè÷íî,íåäîñòèæèìî èçêóñòâî. Íå å ïîùàäåí è îò ëþáèòåëèòå íà”æúëòàòà ïðåñà”. Íî çà”ñêàíäàëèòå” â êîèòî òîé å ïîñòàâåí îò ìåäèèòå ïîíÿêîãà åäèíñòâåíàòà íåãîâà “âèíà” å áèëà íåïðèìèðèìîñòòà ìó,êàòåãîðè÷íîòî ìó íåñúãëàñèå äà ñå ïðàâÿò,ìåêî êàçàíî, “øåãè” ñ èçêóñòâîòî,íà êîåòî îñòàíà íàé-âåðåí,íàé-ïîñëåäîâàòåëåí, áåçêîìïðîìèñåí æðåö äî ïîñëåäíèÿò ñè äåí!  ñúùàòà ñòåïåí áåøå è îñòàíà íàé-âåðåí ñèí è ïàòðèîò íà ñâîÿòà îáè÷àíà Áúëãàðèÿ! Äâåòå ñòðàíè  íà åäíà ñúùíîñò,ñ êîèòî òîé íèêîãà íå äîïóñêàøå êîìïðîìèñ.

Áîðèñ Õðèñòîâ èìàøå ñåðèîçíî íàìåðåíèå äà íàïèøå ñâîè ñïîìåíè çà èçêëþ÷èòåëíî áîãàòèÿò ñè è ñìèñëåí æèâîò íà ÷îâåê è àðòèñò. È òîâà ùåøå äà ñòàíå íàé-äîáðèÿò,íàé-âåðíèÿò äîêóìåíò çà íåãî, è åïîõàòà â êîÿòî ñå ðàçâè íåãîâàòà øåìåòíà êàðèåðà,ïî íåãîâèÿò ñòðåìèòåëåí,çâåçäåí ïúò êúì íå äоñòèãíàòèòå îò íèêîãî äî ñåãà âúðõîâå â ñâåòîâíîòî îïåðíî èçêóñòâî. Íà ìîèòå,ïúê è íà äðóãè íåãîâè ïðèÿòåëè,íàïîìíåíèÿ èëè çàïèòâàíèÿ,êîãà ùå ñå  çàõâàíå ñ òîçè íå ïî ìàëîâàæåí îò âåëèêîòî ìó èçêóñòâî òðóä çà íåãî òîé âñå îòãîâàðÿøå:” Æåëàíèåòî ìè å íà ëèöå. Òîâà,êîåòî èñêàì äà êàæå å íå òîëêîâà çà ñåáå ñè,êîëêîòî çà èçêóñòâîòî. Ïðåäïî÷èòàì äà ðàçêàæà ,çà çëèòå ñèëè,êîèòî âëàäåÿò íàä òåàòúðà. Îò÷àÿí ñúì îò îïåðíàòà ïîëèòèêà â öåëèÿ ñâÿò... Îïåðèòå íå ñå ðúêîâîäÿò îò êâàëèôèöèðàíè õîðà”.

Çà ùàñòèå òîé äî çàâèäíà òâîð÷åñêà âúçðàñò “òðóïàøå” ìàòåðèàëè çà ñâîÿ ìàãèñòðàëåí òðóä. Ïðåäñòàâëåíèÿ, êîíöåðòè, ïðîäúëæàâàõà äà çàïúëâàò íåãîâèòå òâîð÷åñêè ïëàíîâå. Çà íåùàñòèå - áîëåñòòà ìó äîéäå òàêà íåî÷àêâàíî, òàêà êîâàðíî,÷å íå ìó äàäå íèêàêúâ øàíñ äà îñúùåñòâè äúëãî îòëàãàíîòî ñè íàìåðåíèå äà ñëîæè ïî íàé-äîñòîåí è êàòåãîðè÷åí íà÷èí.”Íà ñâîÿòà áëåñòÿùà êàðèåðà!”

Êíèãàòà çà íåãîâèÿò æèâîò îñòàíà íå íàïèñàíà Íî èíòåðåñúò êúì ãåíèàëíîòî èçêóñòâî íà òîçè âåëèê áúëãàðèí íÿìà íèêîãà äà ñåêíå. È êîëêîòî ïîâå÷å õîðà äîáðîñúâåñòíî è èñêðåíî ñå îïèòâàò äà ñå äîêîñíàò äî íåãî, êîëêîòî ïîâå÷å ñåðèîçíî è îòãîâîðíî ïð èáàâÿò”÷åðòè÷êà ïî ÷åðòè÷êà” êúì ïîðòðåòà íà ñâîÿ êóìèð òîëêîâà ïî âåëè÷åñòâåí è äîñòîâåðåí ùå ñå îòêðîè âúðõó âå÷íîòî”ïëàòíî” íà ñâåòîâíîòî èçêóñòâî âúîáùå, îáðàçúò íà åäíà çàâëàäÿâàùà,íåîáõâàòíà ëè÷íîñò. È â ñúùîòî âðåìå - òîëêîâà îáèêíîâåí è ñêðîìåí â áèòèåòî ñè ×ÎÂÅÊ. Çà òîçè “îáèêíîâåí” ÷îâåê ñëåä ìíîãî êîëåáàíèÿ è îïèòè äà ïðåîäîëåå íåóâåðåíîñòòà ñè,ñúìíåíèÿòà ñè â åâåíòóàëåí óñïåõ ùå ñå îïèòàì íàé-÷èñòîñúðäå÷íî è ïðîñòî,ïî ÷îâåøêè,äà ðàçêàæà. Äà ðàçêàæà õðîíîëîãè÷åñêè çà åäíî ïðèÿòåëñòâî,äîêàçàëî ñå,óòâúðäèëî ñå ïðåç äåñåòèëåòèÿòà. Åäíî ïðèÿòåëñòâî,òðúãíàëî îò “íóëàòà” çà äà äîñòèãíå äî ñâîÿ àïîãåé, íèêîãà îò íèùî íå ïîìðà÷àâàíî!Çàùîòî â íà÷àëîòî çà Áîðèñ Õðèñòîâ àç ñúì áèë,âåðîÿòíî,åäèí îò ìèëèîíèòå íåãîâè ïî÷èòàòåëè,çà äà ìîãà áåç êîëåáàíèå è èçëèøíà ñêðîìíîñò äà êàæà ÷å ñòàíàõ è îñòàíàõ åäèí îò ìàëöèíàòà íåãîâè íàé-ñêúïè áúëãàðñêè ïðèÿòåëè! Òîâà ìè ïîëîæåíèå îñâåí âñè÷êî,ìå çàäúëæàâà, â ñâîåòî ïèñàíèå äà áúäà àáñîëþòíî òî÷åí â òîâà â êîåòî ùå êàæà. Äà”ïîïðàâÿ” íÿêîè äîïóñêàíè îò äðóãè àâòîðè -âîëíî èëè íåâîëíî - íåòî÷íîñòè çà íåãîâèÿ æèâîò.Ïîçâîëÿâàì ñè  ãî , çàùîòî àç èìàõ ùàñòèåòî äà ÷óÿ ïðåäè âñè÷êè, ïèñàëè çà íåãî îò “èçâîðà” çà íåãîâèÿ æèâîò è çà íåãîâèÿ êîðåí. À êàêâà ïî ãîëÿìà ãàðàíöèÿ îò òîâà äà ÷óåø îò ðîäèòåëèòå íà åäèí ÷îâåê çà íåãîâèÿ æèâîò,çà íåãîâîòî íà÷àëíî ðàçâèòèå......

Çà áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë Õðèñòîâè ïîäðîáíî ùå ðàçêàæà ïî-íàòàòúê.

È âñå ïàê, çà äà ïðåîäîëåÿ ìîåòî êîëåáàíèå òåçè ìîè ñúìíåíèÿ â äîáðèÿ èçõîä íà ìîåòî íà÷èíàíèå ìè ïîìîãíà íå äðóã à íàé-âåðíèÿò ,íàé-äîñòîéíèÿò è íàé-âàæíèÿò çà Áîðèñ Õðèñòîâ ñëåä ðîäèòåëèòå ìó ÷îâåê.Ïîìîãíà ìè ÃÎÑÏÎÆÀ ÔÐÀÍÊÀ ÕÐÈÑÒΠÄÅÐÅÍÑÈÑ!- ñúïðóãàòà ,ïðèÿòåëÿò,÷îâåêúò èìàø íàé-ãîëÿìà çàñëóãà çà òîâà Áîðèñ Õðèñòîâ äà ñòàíå òîçè Áîðèñ Õðèñòîâ, êîãîòî ñâåòúò çíàå,áîãîòâîðè è ìó ñå ïðåêëàíÿ!

Íàïèñàõ è ïèñìî ñúñ ñëåäíîòî ñúäúðæàíèå:

Ñêúïà ãîñïîæà Ôðàíêà,

Ïèøà Âè ïî åäèí âúïðîñ,êîéòî ïîðàæäà ó ìåí ñåðèîçíî êîëåáàíèå. Íî íàäÿâàì ñå, ñ Âàøà ïîìîù äà ãî ðåøà. Êàêòî çíàåòå,îò ñåäåì îñåì ãîäèíè,îò èìåòî íà ìóçèêàëíîòî îáùåñòâî”ÁÎÐÈÑ ÕÐÈÑÒΔ ïðîâåæäàì “Âå÷åðè ñ èçêóñòâîòî íà Áîðèñ Õðèñòîâ”. Íà òÿõ,îñâåí ïðåäâàðèòåëíî îáÿâåíàòà ïðîãðàìà àç âèíàãè ðàçêàçâàì ïî íåùî,ñâúðçàíî ñ ìíîãîãîäèøíîòî ìè ïðèÿòåëñòâî ñ áàòå Áîðêî. È òîâà âèíàãè ñå å ïîñðåùàëî ñ ãîëÿì èíòåðåñ îò ìíîãîáðîéíèòå ñòàðîçàãîðñêè ïî÷èòàòåëè íà ãåíèàëíèÿò àðòèñò. È ìíîãî ÷åñòî ñà ïèòàëè çàùî íå íàïèøà íåùî ïîâå÷å çà òîâà ïðèÿòåëñòâî - êíèãà,äà ðå÷åì? Ñåãà ñåðèîçíî ñå çàìèñëÿì, âúïðåêè êîëåáàíèåòî ìè, äà ñå îïèòàì äà ïîðàáîòÿ ïî òîçè âúïðîñ. Íå çíàÿ êîëêî ãîëÿìà è êîëêî èíòåðåñíè áè ñòàíàëà òàçè êíèãà. Ñèãóðåí ñúì â åäíî: -  íåÿ ùå ðàçêàæà íàé-òî÷íî è íàé-èñòèííî çà âñè÷êî,êîåòî çíàì,êîåòî ñúì ïðåæèâÿë, è íàé-âàæíîòî êîåòî âñå îùå äîáðå ïîìíÿ. Ùå ðàçêàæà ñàìî òîâà,êîåòî å ñòèãíàëî äî ìåí ëè÷íî îò áàòå Áîðêî, îò Âàñ, îò áàòå Ëþá÷î.......À ïðåäè òîâà - îò áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë. Îò ïèñìàòà Âè, êîèòî íàé-ñòàðàòåëíî è ãðèæëèâî ñúì çàïàçèë è êîèòî ñ íàé-ãîëÿìîòî ìè áîãàòñòâî. Ùå áúäà ùàñòëèâ, àêî ìîãà äà äîáàâÿ, ìàêàð è ñàìî åäèí “ùðèõ” êúì ïîðòðåòà íà ×ÎÂÅÊÀ ÁÎÐÈÑ ÕÐÈÑÒÎÂ!  ãëàâàòà ìè ñå “âúðòè” è ðàáîòíî çàãëàâèå:”ÌÎßÒ ÁÎÐÈÑ ÕÐÈÑÒΠ- õðîíîëîãèÿ íà åäíî ïðèÿòåëñòâî”.

Òîâà,çà êîåòî ñè ïîçâîëÿâàì äà Âè ïîìîëÿ å . äà ïîëó÷à Âàøåòî ñúãëàñèå, Âàøàòà áëàãîñëîâèÿ! Àêî êàæåòå:”Äà! - ùå çàïî÷íà. Âàøåòî”Äà” ùå ìè äàäå âäúõíîâåíèå è ñèëà  äà äîâåäà äåëîòî äî äîáúð êðàé. Äðóãî êîåòî, íàé-ìíîãî ñè ïîæåëàâàì å äà áúäåòå æèâà è çäðàâà îùå äúëãè ãîäèíè çà äà âèäèòå è êàæåòå ìíåíèåòî ñè çà òîçè ìîé òðóä. Êàêòî è äà ìè ïîìîãíè òå ïðè íóæäà çà èçÿñíÿâàíå íà íÿêîè íåùà....

Ñ Íàñÿ âè ïðåãðúùàìå òîïëî

Âàø Íèíî Ëóêàíîâ

 

Ïèñìîòî å ïèñàíî íà 28.3.2001 ã. Êàòî ñå îò÷åòå ìóäíîñòòà íà ïîùèòå è äúëãîòî ïúòóâàíå íà ïèñìàòà, ìîæå äà ñå ïðèåìå, ÷å ãîñïîæà Ôðàíêà ìè îòãîâîðè”ñâåòêàâè÷íî”. îòãîâîðúò ñè íà ïèñìîòî ìè îò 20.4.2001 ã.òÿ ïèøå ñëåäíîòî:

Ñêúïè Íèíî,

Âúçìîæíîñòòà çà òâîÿ êíèãà çà Áîðèñ ìå èçâàäè îò åæåäíåâíàòà ìè òúãà. Òîâà å åäíà ïðåêðàñíà èäåÿ - è äà ðàçêðèåø íà áúëãàðèòå ÷îâå÷íîñòòà è äúëãîòî, èçïúëíåíî ñ îáè÷ ïðèÿòåëñòâî íà Áîðèñ êúì òåá. Ùå áúäå íàé-ïðèåìëèâà îò âñè÷êè áèîãðàôèè çà Áîðèñ íàïèñàíè îò ïðî÷óòè àíãëèéñêè, ôðåíñêè, èòàëèàíñêè ìóçèêîëîçè, êîèòî ïèøàò äèñåðòàöèè çà íåãîâîòî èçêóñòâî,íî íå ïîçíàâàõà ×ÎÂÅÊÚÒ. Áîðèñ Õðèñòîâ áåøå è å åäèí åäèíñòâåí ïðèìåð, íåïîâòîðèì. Òîé îñúçíàâàøå ñâîÿòà öåíà, íî áåøå ñêðîìåí,ðåçåðâèðàí.Ñúñ ñèãóðíîñò íå áåøå ëåñåí. Ñïîðåøå æèâî ñ äèðèãåíòè êàòî Êàðàÿí, Ôóðòâåíãëåð,äå Ñàáàòà....çàùîòî íå ïîíàñÿøå íàìåñà âúðõó ñîáñòâåíèòå ìó èíòåðïðåòàöèè,òåìïà,ðåæèñóðà,çâóêîèçâëè÷àíå...Ñ åäíà äóìà - åäíà ãîëÿìà ëè÷íîñò,êîÿòî óäèâè ñúùî è ìåí,êîÿòî áÿõ ñâèêíàëà îò äåòèíñòâîòî ñè äà ñëóøàì,äà ïîçíàâàì íàé-ãîëåìèòå ëè÷íîñòè íà ñâåòà â êúùè è îò ìîÿ áàùà.Ñëåäîâàòåëíî,òâîÿòà êíèãà,ùå áúäå åäíà ðàäîñò è åäèí äîêóìåíò çà òâîèòå ñúíàðîäíèöè. Ïðèÿòíà ðàáîòà.

Ïðåãðúùàì òå ñ Íàñÿ è ñêúïàòà Ìàðèÿ Êëèí÷åâà

Ôðàíêà Õðèñòîâ

 

Âñå â ïîñîêà ïðåîäîëÿâàíå íà êîëåáàíèÿòà ìè äîéäå è ïîäêðåïàòà íà äðóãèÿ,íàé-âåðåí ïðèÿòåë íà Áîðèñ Õðèñòîâ îò ìëàäåæêèòå ìó ãîäèíè äî äåí äíåøåí - Ëþáåí Æèâêîâ, áàòå Ëþá÷î, ñúùî ìîé äðàãîöåíåí è èñêðåí ïðèÿòåë. Áëàãîïðèÿòíîòî ñòå÷åíèå íà îáñòîÿòåëñòâàòà ïðîäúëæè è ïî.íàòàòúê. Ïîäêðåïà è ãîòîâíîñò çà ñúâìåñòíà ðàáîòà ïî êíèãàòà èçÿâè è ìîÿò ïðèÿòåë Ãåîðãè Ìàíîâ - âèñîê ïðîôåñèîíàëèñò â õóäîæåñòâåíî äîêóìåíòàëíèÿ ëèòåðàòóðåí æàíð. Àâòîð íà ìíîãî è èíòåðåñíè êíèãè çà ðîäîëþáèâè áúëãàðè è ñúäáîíîñíè çà Áúëãàðèÿ ñúáèòèÿ. Æóðíàëèñòè  äîñòîåí ÷îâåê.

Äàíî ñ äîáðîíàìåðåíîñòòà è äîáðîæåëàòåëñòâîòî íà âñè÷êè ïðèÿòåëè è áëèçêè è áîæèÿòà ïîìîù óñïåÿ â ìîåòî íà÷èíàíèå

Àâòîðúò

 

 ÅÄÍÀ ÂËÀÆÍÀ ÅÑÅÍÍÀ ÏÐÈÂÅ×ÅÐ íà äàëå÷íàòà 1948 ãîäèíà â ìîåòî ðîäíî ñåëî Äåâåíå, Âðà÷àíñêî, ñå ùóðàõ èç äâîðà íè, âúðøåéêè íÿêàêâà íåçíà÷èòåëíà ðàáîòà. À ìîæå áè è çà ìàëêà ïî÷èâêà , ñëåä çàíèìàíèÿòà è ïîäãîòîâêàòà çà ñëåäâàùèÿ ó÷åáåí äåí. Òîãàâà ñúì áèë ñàìî íà äâàíàéñåòèíà ãîäèíè. Íèùî íå ïðåäâåùàâàøå äà ñå ñëó÷è íåùî çíà÷èòåëíî â æèâîòà íà åäíî ìîì÷å, â åäèí ñåëñêè äâîð,â åäíî,ìàêàð ãîëÿìî è áóäíî ñåëî, íî ñåëî... È ñúâñåì íåî÷àêâàíî îò ðàäèîòî íà ñúñåäèòå ñå ðàçíåñå åäèí ãëàñ, êàêúâòî íèêîãà äî òîãàâà â ìàëêîòî ñè æèòåéñêè ãîäèíè íå áÿõ ÷óâàë! Íåãîâàòà ñèëà áåøå òîëêîâà îñåçàòåëíà,õèïíîòè÷íà,÷å íå ìè ïîçâîëè äà ïîìðúäíà íè êðà÷êà îò ìÿñòîòî, êúäåòî áÿõ. Ëååøå ñå íÿêàêâà ïåñåí íåïîçíàòà ìè äî òîçè ìîìåíò. Ñúâñåì ðàçëè÷íà îò âñè÷êè ìåëîäèè è ïåñíè, êîèòî çâó÷àõà îò ìàëêîòî ðàäèîàïàðàòè â ãîëÿìîòî íè ñåëî è îò ìíîãîòî “ðàäèîòî÷êè” ïî÷òè âúâ âñÿêà êúùà. Òî è ìàëêîòî ðàäèîàïàðàòè çâó÷àõà êàòî ðàäèîòî÷êè, çàùîòî âëàñòòà ãè áåøå çàïå÷àòàëà çà ðàáîòà  ñàìî â îáõâàùà íà âúëíèòå íà Ðàäèî Ñîôèÿ. À ãëàñúò ñå íîñåøå òàêà âîëíî, òàêà âíóøèòåëíî, ÷å èìàõ óñåùàíåòî çà âúëøåáåí ïîëåò â íåèçâåñòíè ïðîñòîðè. Ïåâåöúò,÷èéòî ãëàñ ÷óâàõ è íå ìîæåõ äà ñè ï ïðåäñòàâÿ, ÷å òîâà å ãëàñ íà ÷îâåê, à íå íÿêàêúâ âúëøåáíèê, ïååøå íà íåèçâåñòåí çà ìåí åçèê! Èëè ïî-òî÷íî, ñïîðåä ìîèòå ïîçíàíèÿ íà íà÷èíàåù ó÷åíèê ïî ïðåäìåòà ôðåíñêè åçèê â ïðîãèìíàçèÿòà,òîâà ïðèëè÷àøå íà ôðåíñêè. È íàèñòèíà, êîãàòî ñâúðøè ïåñåíòà,ãîâîðèòåëÿò ñúîáùè:” ×óõòå àðèÿòà íà Ìåôèñòîôåë îò åäíîèìåííàòà îïåðà íà Áîéòî â èçïúëíåíèå íà Áîðèñ Õðèñòîâ!!! À ñåãà äå! Êàê äà ñå îïðàâÿ â òàçè íå ëåêà çàãàäêà çà ìåí! Ïåñåíòà èëè àðèÿòà,êàêòî ÿ êàçàõà íà ôðåíñêè, àâòîðúò-÷óæäåíåö, à èìåòî íà èçïúëíèòåëÿ, áúëãàðñêî! Òîâà ñè îñòàíà äúëãî âðåìå çàãàäêà çà ìåí, çà ìîåòî âñå îùå íå îáðåìåíåíî ñúçíàíèå è ïîçíàíèå ñúçíàíèå. Çà ñúæàëåíèå,êîëêîòî è äà ñëóøàõ ðàäèî ñúâñåì öåëåíàñî÷åíî è ñ íàäåæäà îòíîâî äà ÷óÿ òîçè âúëøåáåí ãëàñ è òîâà áúëãàðñêî èìå Áîðèñ Õðèñòîâ, ñëó÷àÿò èëè ùàñòèåòî íå áÿõà áëàãîñêëîííè  êúì ìåí.

Ñëåä äâå ãîäèíè, êàòî ïîâå÷åòî ìîè âðúñòíèöè îòèäîõ â îêîëèéñêèÿò ãðàä Âðàöà äà ïðîäúëæà îáðàçîâàíèåòî ñè â ãèìíàçèÿòà. Çà ñåëåí÷åòàòà, êîëêîòî è äà ñà áóäíè, ïðèâèêâàíåòî êúì íîâèòå óñëîâèÿ - íîâî ó÷èëèùå, íîâè ñúó÷åíèöè,ñàìîñòîÿòåëåí æèâîò, áÿõà íèç îò ïðåïÿòñòâèÿ è íîâîñòè,êîèòî òðÿáâàøå äà ñå ïðåîäîëÿâàò,ñ êîèòî òðÿáâàøå äà ñå ñúîáðàçÿâàì. È, âúïðåêè âñè÷êî òîâà â  ñúçíàíèåòî ìè îñòàâàøå êúò÷å, íåàíãàæèðàíî ñ íèùî äðóãî îñâåí ñ íàäåæäàòà îòíîâî äà ÷óÿ “×îâåêà ñ ïðåêðàñíèÿ ãëàñ”.Âèíàãè, ñ êàêâîòî è äà áÿõ çàåò, êîãàòî ÷óåõ ïî ðàäèîòî äà êàçâàò, ÷å ùå ïðåäàâàò îïåðíà ìóçèêà îñòàâÿõ âñè÷êî è ÷àêàõ. ×àêàõ äà ÷óÿ:”Òîâà áåøå Áîðèñ Õðèñòîâ”. Ìàêàð äà áÿõ ñèãóðåí, ÷å è áåç ïîìîùòà íà äèêòîðà,àç áèõ ãî ïîçíàë áåçïîãðåøíî.

 

Ñëåä ïúðâàòà ó÷åáíà ãîäèíà, âå÷å “Ïîîêîïèòèë”   ñå ó ìåí çàïî÷íàòà äà íàïèðàò äðóãè èíòåðåñè.Âåäíúæ ìîè ñúó÷åíèöè ìè êàçàõà,÷å Äðàìàòè÷íèÿ òåàòúð íàáèðà ñúòðóäíèöè çà íÿêàêâà ïîñòàíîâêà. Îòèäîõ è àç. Íîâàòà è íåïîçíàòà çà ìåí àòìîñôåðà,îñîáåíèòå ìèðèçìè,êàêòî ïî êúñíî óçíàõ è óñåòèõ,òèïè÷íè çà òåàòúðà, îñîáåíî â îíåçè ãîäèíè ìå ãðàáíà èçâåäíúæ. Ìíîãî ïî-èíòåðåñíî îò ó÷èëèùåòî,êúì êîåòî òðÿáâà äà ñè ïðèçíàÿ, íå ïðîÿâÿâàõ ìíîãî ãîëÿìî óñúðäèå. Çàïî÷íàõ ðåäîâíî äà õîäÿ â òåàòúðà. È íå ñàìî çà ïîñòàíîâêàòà,çà êîÿòî ìå çàâåäîõà ìîèòå ñúó÷åíèöè. Âåðîÿòíî äèðåêòîðúò íà òåàòúðà Ãåîðãè Ôðàòåâ - êîéòî áåøå è áëåñòÿù àðòèñò,êàêòî è îñòàíàëèòå”êîëåãè” ñà çàáåëÿçàëè íåùî â ìåí, ïî-ðàçëè÷íî îò îñòàíàëèòå ñòàòèñòè,çà äà ìå âêëþ÷àò è â äðóãè ïîñòàíîâêè è .....ñ ïî-ãîëÿì õîíîðàð. Îòñúñòâèÿòà îò ó÷èëèùå áÿõà âå÷å  ðåäîâíà”ïðàêòèêà”.Âèíàãè ùå áúäà áëàãîäàðåí íà ó÷èòåëèòå ìè,êîèòî ñå îòíàñÿõà òâúðäå áëàãîñêëîííî êúì ìîåòî óâëå÷åíèå. Äîêàòî åäèí äåí òåçè ìîè “ïðåãðåøåíèÿ” ñòèãíàõà äî äèðåêòîðà íà ãèìíàçèÿòà. Ïîâèêà ìå òîé â êàáèíåòà ñè è çà ìîå ó÷óäâàíå è ã ãîëÿìî óäîâëåòâîðåíèå ðàçãîâàðÿ ñ ìåí ìíîãî ñïîêîéíî è äîáðîíàìåðåíî:

“Âèæ êàêâî - ìè êàçà- ÿâíî,÷å åäâà ëè äúðæèø äà ñå èçó÷èø çà ó÷èòåë,ëåêàð èëè äðóãà ïðåñòèæíà ïðîôåñèÿ. Ðàçáèðàì,ðåøèë ñè,âëå÷å òå,à íàó÷àâàì,÷å ïîêàçâàø è äàííè, çà äà ñå ïîñâåòèø íà òåàòúðà. Íî áåç çàâúðøåíî ñðåäíî îáðàçîâàíèå ùå òè áúäå òðóäíî äà ïîñòèãíåø òîâà ñè æåëàíèå. Çàòîâà çàëÿãàé è êîëêîòî ìîæåø ó÷è, çà äà âçåìåø âñå ïàê äèïëîìà åäèí äåí. Àç ïîçíàâàì Ïåòêî Êúðëóêîâñêè. Åòî,ñòàíà ãîëÿì,èçâåñòåí àêòüîð.Íî è òîé çàâúðøè ïðåäè òîâà ãèìíàçèÿ”!

Òîçè ðàçãîâîð áåøå ìíîãî ïîëåçåí çà ìåí. Ïúðâî - ÷å ó÷èòåëèòå ïðîÿâÿâàõà ðàçáèðàíå è âòîðî- òîâà ìå íàêàðà äà áúäà îùå ïî-óïîðèò çà äà îïèòàì  óñïåøíî äà íîñÿ”äâå äèíè ïîä ìèøíèöà”.

Áÿõ âå÷å”ñâîé ÷îâåê” â òåàòúðà,ìàêàð íèêîãà äà íå ñè ïîçâîëÿâàõ”ñâîéñêî”îòíîøåíèå êúì àêòüîðèòå, ïúê è êúì äðóãèòå ñëóæèòåëè â õðàìà íà Ìåëïîìåíà,êîèòî áîãîòâîðÿõ. “Äèñòàíöèÿòà” ìåæäó ìåí-åäâà ïðîõîæäàùèÿ íà ñöåíàòà è òÿõ, âå÷å îáèãðàíè,èçâåñòíè è òà÷åíè îò ïóáëèêàòà àðòèñòè ñå íàëàãàøå îò ñàìî ñåáå ñè. È òîâà íèêàê íå ìå ïðèòåñíÿâàøå,à îùå ïî-ìàëêî îáèæäàøå. Äàæå ñ÷èòàõ çà ïðèçíàíèå àêî íÿêîé ìå ïîìîëåøå äà ñâúðøà íÿêîÿ äðåáíà óñëóãà. Òàêà ñòàíàõ” òåõåí”.×åñòî ïðèñúñòâàõ íà íàé-ðàçëè÷íè è âèíàãè èíòåðåñíè çà ìåí ðàçãîâîðè.Âåäíúæ ñå çàãîâîðè çà íåäîñòèã èëè íàïðàâî çà íåâúçìîæíî äà ñå íàìåðÿò ñâåñòíè ãðèìîâå, òîëêîâà íóæíè çà òîãàâàøíèÿ òåàòúð. Èìàøå åäíè,áúëãàðñêè ïðîèçâîäñòâî, îò êîèòî êîæàòà íà ëèöåòî èëè ñå âúçïàëÿâàøå, èëè ñòàâàøå íà “ãüîí”. È òîãàâà ïðèçíàòèÿ çà ïðúâ àêòüîð,èçïúëíèòåëÿò íà ãåðîè÷åñêèòå è ëþáîâíè ðîëè Èâàí Àòàíàñîâ êàçà:”Àç çàùî äà íå íàïèøà íà Áîðèñ Õðèñòîâ åäíî ïèñìî è äà ãî ïîìîëÿ äà ìè èçïðàòè ãðèìîâå îò Èòàëèÿ.Ñèãóðåí ñúì,÷å ùå ìè èçïðàòè”. Òîâà áåøå åäèí”îñòúð” ñèãíàë â ñúçíàíèåòî ìè. Ïîïèòàõ ãî,çà êîé Áîðèñ Õðèñòîâ ñòàâà äóìà. À òîé ìè îòãîâîðè:”Êàê çà êîé? Çà íàøèÿò èìåíèò ïåâåö â Èòàëèÿ”. Ðàçêàæè ìè íåùî çà íåãî.Îò êúäå ãî ïîçíàâàø - íåãî îñòàâÿõ àç. Òîâà ïðåäèçâèêà èíòåðåñ è íà îñòàíàëèòå àêòüîðè â ãðèìüîðíàòà,êîÿòî åäíà è îáùà çà âñè÷êè.

-Çàåäíî ïååõìå â Àêàäåìè÷íèÿ õîð â Ñîôèÿ - çà ðàçêàçâà Èâàí Àòàíàñîâ. Òîé áåøå ìíîãî ñòåñíèòåëåí è ïðîÿâÿâàøå ìàëêî æåëàíèå äà ñå èçÿâÿâà â ñîëîâè èçïúëíåíèÿ. Íî êîãàòî ïååøå ñîëî, ïðåîäîëÿâàéêè íåóäîáñòâîòî ñè, ñòåñíèòåëíîñòòà ñè, ïðèêîâàâàøå âíèìàíèåòî íà âñè÷êè íè. Ïðè åäíî òàêîâà ñîëî ïî âðåìå íà ðåïåòèöèÿ, åäèí îò êîëåãèòå õîðèñòè, êîéòî íà ðåäèöàòà ïðåä Áîðèñ,çàïî÷íà äà ãðèìàñíè÷è,äà ñå âúðòè,äà ñå ïî÷åñâà, ìîæå èñêàøå ñ íåùî äà øàðæèðà êîëåãàòà ñè. È òîãàâà, âèíàãè âúçïèòàíèÿ, äåëèêàòíèÿ, åòè÷íèÿ Áîðèñ ìó “ñòîâàðè” åäíà òàêàâà”ëàïà” ïî ãëàâàòà,÷å îíÿ ïîáåëè  î÷è,ïîäãúíà êðàê, è ñå ñòðîïîëè íà ïîäà.À Áîðèñ áåç äà âäèãà òîí,íèòî äà ñå ïîêàçâà”ðàçÿðåí” ìó êàçà:”Êîãàòî ïåÿ, íå îáè÷àì äà ìè ñå ïîäèãðàâàò. È èçîáùî íå îáè÷àì. Íå äàâàì ïîâîä è íå ïîçâîëÿâàì äà ìè ñå ïîäèãðàâàò!” Îò òîãàâà çàïî÷íàõ äà ñå î îòíàñÿì êúì Èâàí Àòàíàñîâ ñ îùå ïî- ã ãîëÿìà ïî÷èò.

À  ïî ðàäèîòî,ìíîãî ðÿäêî,ïóñêàõà èçïúëíåíèÿ íà Áîðèñ Õðèñòîâ.Ïðåäèìíî ïåñíè îò ðóñêè êîìïîçèòîðè èëè ðóñêè íàðîäíè ïåñíè. Òîâà ìè äîñòàâÿøå íåèçìåðèìî óäîâîëñòâèå. À ïúðâîíà÷àëíîòî ìè âïå÷àòëåíèå ñàìî ñå ïîòâúðæäàâàøå.

Ïî òîâà âðåìå â ãðàäà ñå ïðîâåæäàõà òàêà íàðå÷åíèòå”ìóçèêàëíî-îáðàçîâàòåëíè ëåêòîðèè” ñ èçïúëíèòåëè îò Ñîôèéñêàòà îïåðè è îò Ìóçèêàëíèÿ òåàòúð”Ñòåôàí Ìàêåäîíñêè”. Òîãàâà òàêà ñå êàçâàøå îïåðåòàòà.  íÿêîëêî ïîðåäíè ëåêòîðèè, âñÿêà çà îïðåäåëåí æàíð îò ìóçèêàòà,ó÷àñòâàõà âåëèêîëåïíè ìëàäè èçïúëíèòåëè. Ìíîãî èíòåðåñåí âîäåù áåøå èçâåñòíèÿò ïî-êúñíî Ãåíêî Ãåíêîâ. Òîâà ïî-ñåðèîçíî äîêîñâàíå äî ñâåòà íà ìóçèêàòà ïî åäèí òîëêîâà ïîïóëÿðåí è çàâëàäÿâàù íà÷èí, çà ìåí áåøå èñòèíñêî îòêðîâåíèå,ó÷èëèùå,êîåòî ïîñåùàâàõ ñ íàé-ãîëÿìî óäîâîëñòâèå è âúçïðèåìàõ”óðîöèòå” ïðåõëàñíàò. Íî òàêà ñå ñëó÷âàøå è ñ îñòàíàëèòå õîðà - ìëàäè è íå òîëêîâà ìëàäè,êîèòî ïðåïúëâàõà çàëàòà íà òåàòúðà. Àç,êàòî “âúòðåøåí” èìàõ ïðåäèìñòâîòî ÷å ìîæåõ áåçïëàòíî äà ñëóøàì è äíåâíèòå è âå÷åðíèòå êîíöåðòè. Âåäíúæ,â åäíà îò òåçè ïåò èëè øåñò ëåêòîðèè-êîíöåðòè, çà ðàçëè÷íèòå ìóçèêàëíè æàíðîâå,êàêòî âå÷å ñïîìåíàõ, ó÷àñòâàøå è åäíà ïðåêðàñíà ïåâèöà, íåñðàâíèìî ïî-äîáðà îò äðóãèòå ñè êîëåæêè. Íå ñàìî ñ âåëèêîëåïåí ãëàñ, íî è ñ âúíøíîñò, êîÿòî êàðàøå ìúæêàòà ÷àñò äà “íàñòðúõâà” à æåíñêàòà - äà è çàâèæäà. È îò íåÿ êàòî ÷å ëè ñå èçëú÷âàøå åäíà îñîáåíà ñâåòëèíà, åäíî î÷àðîâàíèå è åäíà íåïîñðåäñòâåíîñò, êîèòî “îáàéâàõà”. Íàé-êîèòî ñå îñòàâÿøå ñ óäîâîëñòâèå ïîäâëàñòåí. À áå, æåíà è”àðòèñâà” êàêòî êàçâà åäèí èçâåñòåí ïèñàòåë. Ìíîãî ïî êúñíî, ñëåä ìíîãî ãîäèíè, ñúäáàòà áåøå áëàãîñêëîííà êúì ìåí äà ìå ñðåùíå ñ Íàäÿ Øàðêîâà - çàùîòî òî÷íî çà íåÿ ñòàíà äóìà è êîÿòî ìè å êàòî ïî-ãîëÿìà ñåñòðà äî äåí äíåøåí. À ëåêòîðèÿòà ïîìíÿ è äî ñåãà, çàùîòî òîãàâà íàó÷èõ ìíîãî ïîëåçíè íåùà çà ìóçèêàòà, çà  òðóäà íà ìóçèêàíòèòå è çà î÷àðîâàíèåòî íà ìóçèêàëíîòî èçêóñòâî. Òîãàâà íàó÷èõ ïîâå÷å è çà îïåðàòà,è çà Ìåôèñòîâåë è çà íåãîâàòà àðèÿ, è çà àâòîðà Áîéòî...

Çàâúðøèõ ñðåäíîòî ñè îáðàçîâàíèå. Æåëàíèåòî ìè äà ñå ïîñâåòÿ íà òåàòúðà îñòàíà òâúðäî è íåïîêîëåáèìî. À äà ñëåäÿ çà ïðîãðàìàòà íà ðàäèîòî è èçïúëíåíèÿòà íà ïðî÷óòè îïåðíè ïåâöè,êàêâàòî ðóáðèêà èìàøå òîãàâà,ñ íàäåæäàòà äà ÷óÿ ìîÿ ëþáèìåö Áîðèñ Õðèñòîâ ñå ïðåâúðíà åäâà ëè íå â ìàíèÿ.

 

ÄÎÉÄÅ ÂÐÅÌÅ ÄÀ ÈÇÏÚËÍß âîéíñêèÿ äè è ïàòðèîòè÷åí äúëã êúì Ðîäèíàòà. Íå ùå ñå ñïèðàì íà ïðåæèâåëèöèòå ñè, çàùîòî òîâà íå å ïðåäìåò íà ñåãàøíèÿ ìè ðàçêàç. Íî íå ìîãà äà íå ñïîìåíà çà åäèí ëþáîïèòåí ñëó÷àé. Âåäíúæ,âå÷å”ñòàð êîêàë”, êîìàíäèðúò íà òàíêîâèÿ áàòàëüîí â Ñèìèòëè,êúäåòî ñëóæåõ âå÷å âòîðà ã ãîäèíà, ìå èçïðàòè ïî ñëóæáà äî ùàáà íà àðìèÿòà â Áëàãîåâãðàä. Òàì ñå íàëîæè äà ïî÷àêàì, äîêàòî ñè ñâúðøà ðàáîòàòà. È çà äà íå ñêó÷àÿ, çàïî÷íàõ äà ðàçãëåæäàì ñïèñàíèÿòà,êîèòî áÿõà íàòðóïàíè íà åäíà ìàñè÷êà. È....î ÷óäî! Íà ïúðâàòà ñòðàíèöà íà åäíî îò ñïèñàíèÿòà - “Íàøà Ðîäèíà” âèäÿõ çà ïðúâ ïúò ñíèìêà íà Áîðиñ Õðèñòîâ, íàðåä ñ äðóãè èçâåñòíè áúëãàðñêè îïåðíè ïåâöè,êàòî: Òîäîð Ìàçàðîâ, Åëåíà Íèêîëàé, Ìàðèÿ Ïîïîâà-Êîðåëè, Èâàí  Ïåòðîâ è äðóãè. Ìàòåðèàëúò áåøå îçàãëàâåí:”Áúëãàðèÿ - ñòðàíà íà ïåâöè”. Æàäíî ïðî÷åòîõ åäèí ïúò,äâà ïúòè , òðè ïúòè íàïèñàíîòî çà òÿõ è íàé-âå÷å çàÁîðèñ Õðèñòîâ,íà êîãîòî èìàøå äâå ñíèìêè - åäíà”öèâèëíà” è åäíà â ðîëÿòà íà Áîðèñ Ãîäóíîâ. È äâåòå ìíîãî èçâåñòíè ïî êúñíî. È çàïî÷íà åäíà”âúòðåøíà” áîðáà â ìåí. Çàòîâà,÷å íå å ðåäíî äà ñå ï ïîâðåæäàò êíèãè,ñïèñàíèÿ, êàìî ëè äà ñå êúñàò ñòðàíèöè.Íî äðóãèÿò,ïî-ñèëíèÿ ãëàñ ìè êàçâàøå:”Êàê ùå îñòàâèø òàçè öåííà íàõîäêà? Âñå åäíî íÿêîé ìîæå äà ïîäïàëè  ïå÷êàòà ñ òîâà ñïèñàíèå”! Âòîðèÿò ãëàñ íàääåëÿ. Ïîîãëåäàõ ñå è хп

êàòî íå âèäÿõ ñâèäåòåëè íà ïðåäñòîÿùîòî”íåäîñòîéíî” äåÿíèå- îòêúñíàõ ñòðàíèöàòà.  åäíà ïî-âúòðåøíà ñòðàíèöà áåøå ïîìåñòåíà ñíèìêà íà Øàëÿïèí. Îòêúñíàõ è íåÿ.Ïðèäîáèâêàòà ïàçÿ è äî ñåãà. È ìàêàð äà ñè íàìèðàõ óáåäèòåëíî îïðàâäàíèå íå ñúâåòâàì íèêîãî äà ïîñòúïâà êàòî ìåí. À äàòàòà è íîìåðà íà ñïèñàíèåòî “Íàøà Ðîäèíà” ñà: íîåìâðè,1955 ã N 11.

Çàâúðøèõ ñëóæáàòà. Íåéíîòî íåïðåäâèäåíî óäúëæàâàíå ìîæå áè ìå ëèøè îò âúçìîæíîñòòà  äà  ïîñòúïÿ â òåàòðàëíèÿ èíñòèòóò - ÂÈÒÈÇ”Êðúñòþ Ñàðàôîâ”,êúäåòî êàíäèäàòñòâàõ çà ïðúâ ïúò ïðåç ëÿòîòî íà 1957 ã è îñòàíàõ ïúðâà ðåçåðâà. Òîâà ïúê ìè ïîìîãíà åäèí ñåçîí äà ñå èçÿâÿâàì íà ñöåната íà ßìáîëñêèÿ òåàòúð.

 

Âå÷å  “ñâîáîäåí” îñâåí â òåàòúðà, ìîæåõ äà îòäåëÿì ïîâå÷å âðåìå è çà ïî-ãîëÿìî ðàçøèðåíèå íà”êðúãîçîðà” ìè.

ßìáîë, êàêòî è äðóãè ãðàäîâå èç ñòðàíàòà,êèïåøå îò êóëòóðíà äåéíîñò è... ñàìîäåéíîñò. Íî ÷îâåê, ñ ìàëêî ïîâå÷å ñòàðàíèå è ïðåäïðèåì÷èâîñò ìîæåøå äà îòêðèå è óñâîè ìíîãî ïîâå÷å íåùà - è çà ïðîôåñèÿòà, è çà æèâîòà. Åñòåñòâåíî, èìàõ âúçìîæíîñò, ïàê ÷ðåç ðàäèîòî /íå ìîå/ äà çàäîâîëÿâàì ìîÿ îòêîëåøåí èíòåðåñ. Íå çíàÿ êàêâî ñå áåøå ñëó÷èëî, íî äîñòà ÷åñòî çâó÷åøå êëàñè÷åñêà ìóçèêà - ñèìôîíè÷íà è îïåðíà.Ñ óäîâîëñòâèå ñëóøàõ è äâàòà æàíðà,íî ïðåäïî÷èòàõ îïåðíàòà,ñ ó÷àñòèåòî íà âåëèêè ïåâöè. Ùàñòëèâ áÿõ äà ÷óÿ è íÿêîè äðóãè èçïúëíåíèÿ íà Áîðèñ Õðèñòîâ - êíÿç Ãàëèöêè, õàí Êîí÷àê îò îïåðàòà”Êíÿç Èãîð” íà Áîðîäèí,äðóãèÿò “äÿâîë” -Ìåôèñòîôåë îò “Ôàóñò” íà Ãóíî. È ïàê... ðóñêè íàðîäíè ïåñíè. Òâúðäå ìàëêî îò òîâà,êîåòî òîé âå÷å å áèë çàïèñàë, êàêòî ïî-êúñíî ìîæàõ äà ðàçáåðà. Íî âñå ïàê ïîâå÷å îò”íèùîòî” èëè ìíîãî ðÿäêîòî èçëú÷âàíå íà”àðèÿòà íà Ìåôèñòîôåë”îò åäíîèìåííàòà îïåðà íà Áîéòî.

ÏÐÅÇ ËßÒÎÒÎ ÍÀ 1958 ãîäèíà îòíîâî êàíäèäàòñòâàõ âúâ ÂÈÒÈÇ è òîçè ïúò áÿõ ïðèåò - íà ìÿñòî â ñïèñúêà òâúðäå ïî-íàïðåä îò”ïúðâà ðåçåðâà”. Åñòåñòâåíî, áÿõ ðàäîñòåí è ãîðä îò òîâà, ÷å ñàì áåç íèêàêâà ïðîòåêöèÿ çàïî÷âàõ äà îñúùåñòâÿâàì”öåëòà íà æèâîòà ìè” ïðîôåñèÿòà íà àêòüîð â äðàìàòè÷åñêèÿ òåàòúð.  äåíÿ íà îòêðèâàíåòî íà ïúðâàòà íè ó÷åáíà 1958/59 ãîäèíà ñ ïîæåëàíèå çà óñïåõ è”íà äîáúð ÷àñ” ïðåä âñè÷êè ñòóäåíòè è íàé-âå÷å êúì íàñ, ïúðâîêóðñíèöèòå, ãîâîðåõà íàøèòå áúäåùè ïðîôåñîðè è ïðåïîäàâàòåëè. Õîðà,ñ êîèòî áåøå ùàñòèå è ÷åñò äà ñå ñðåùíåø, à îùå ïîâå÷å äà òè áúäàò ó÷èòåëè - âñå èçâåñòíè”ñòúëáîâå” íà áúëãàðñêèÿ òåàòúð:Âëàäèìèð Òðåíäàôèëîâ, Áîðèñ Ìèõàéëîâ,Íèêîëàé Îñèïîâè÷ Ìàñàëèòèíîâ,Ôèëèï Ôèëèïîâ, Äîêòîð Êðúñòþ Ìèðñêè, Ëþáîìèð Òåíåâ,Ä.Á.Ìèòîâ è ìíîãî äðóãè,êîèòî ñåãà ñå èçó÷àâàò ïî èñòîðèÿ íà áúëãàðñêèÿ òåàòúð. Íàé-ñèëíî âïå÷àòëåíèå ìè íàïðàâè òîãàâà èçêàçâàíåòî -íàïúòñòâèå íà Íèêîëàé  Ìàñàëèòèíîâ. Áåøå çà ñìèñúëà îò îáó÷åíèåòî íà áúäåùèòå àðòèñòè è äåéöè íà òåàòúðà. Ïúê è çà âñÿêî äðóãî èçêóñòâî.

“Àêòüîðúò - êàçà òîé- òðÿáâà äà ïðèòåæàâà òðè êà÷åñòâà, äàäåíè  ìó îò Áîãà: ãëàñ,ôèãóðà è òåìïåðàìåíò! Òîâà å îñíîâàòà, çàëîãúò çà óñïåøíî èçãðàæäàíå íà åäíà àêòüîðñêà êàðèåðà.Íî äîðè äà ïðèòåæàâà òåçè òðè êà÷åñòâà, àêî íå ïîïàäíå íà äîáðè ó÷èòåëè, àêî íå ñå развие â æåëàíàòà ïîñîêà,óñïåõèòå íà áúäåùèÿ àêòüîð ùå ñà ñëó÷àéíè, à íåóñïåõèòå, íåóäîâëåòâîðåíèåòî - çàêîíîìåðíè. Êîãàòî â Ñîôèÿ ãîñòóâàøå Ôåîäîð Èâàíîâè÷ Øàëÿïèí ïðåç 1934 ãîäèíà ïðåä íåãî ñå ÿâè åäèí ìëàäåæ, ñ ìîëáà äà ãî ÷óå. Âåëèêèÿò ïåâåö,ìîæå áè, çàâëàäÿí îò ïðèñúñòâèåòî íà òîçè ñòðîåí è ñòåñíèòåëåí ìëàä ÷îâåê âåäíàãà ñå ñúãëàñè. Êîãàòî ìëàäåæúò èçïÿ åäíî-äâå íåùà è î÷àêâàéêè ñòðîãàòà ïðèñúäà” Ôåîäîð Èâàíîâè÷ ñòàíà,ïðåãúðíà ãî è î÷àðîâàí âúçêëèêíà:” Ìèëè ìîé, âèå òðÿáâà äà ñå ó÷èòå! È íåïðåìåííî â Èòàëèÿ äà ñå ó÷èòå”.Òîçè ìëàä ÷îâåê áåøå,ñåãà âåëèêèÿò îïåðåí àðòèñò Áîðèñ Õðèñòîâ”!

×óòîòî çà ìåí áåøå “ìåõëåì” çà ñúðöåòî. Íî è êàêúâ ïðåêðàñåí,âúçïèòàòåëåí óðîê ïî åòèêà áåøå - åäèí ãîëÿì,ïðåóñïÿë òâîðåö,ñàì òîé ñèìâîëèçèðàù åäíà øêîëà â áúëãàðñêèÿ òåàòúð äà ïðèçíàå âåëè÷èåòî íà äðóã òâîðåö, ðàçíàñÿù ñëàâàòà íà Áúëãàðèÿ ïî ñâåòà!?

Íîâàòà è ïúðâà çà ìåí ó÷åáíà ãîäèíà â òåàòðàëíèÿ èíñòèòóò çàïî÷íà. Òåïúðâà òðÿáâàøå äà ïðèâèêâàì ñ íîâèòå óñëîâèÿ - çà êîé ëè ïúò? Òåîðåòè÷åñêè ëåêöèè, ïðàêòè÷åñêè ëåêöèè,”ãëàäúò ìè,êàòî ìíîçèíà ìîè êîëåãè çà âñå ïîâå÷å è ïîâå÷å”ïîãëúùàíå” íà êóëòóðà áåøå íåóòîëèì.Ñëåä êðàÿ íà ó÷åáíèÿ äåí - áåãîì äî åäèí òåàòúð,äî äðóã òåàòúð. È òàêà âñÿêà âå÷åð.  èíòåðåñ íà èñòèíàòà òîãàâà èìàøå îòëè÷åí òåàòúð. Èìàøå ìíîãî ïðåäñòàâëåíèÿ òîãàâà êîèòî òðÿáâàøå äà ñå âèäÿò. Òîâà áåøå “âòîðèÿò” íè ñúïúòñòâàù ïúðâèÿ ÂÈÒÈÇ. Áåøå âúëíóâàùî ïðåæèâÿâàíå,ëþáèìöèòå òè îò ñöåíàòà,ïðåäèçâèêâàùè íåïîäïðàâåíèÿò òè âúçòîðã è ïðåêëîíåíèå, íà äðóãàòà ñóòðèí äà çàñòàíàò ïðåä òåá êàòî òâîè ïðåïîäàâàòåëè. Êàêâî ïî íàãëåäíî ñëèâàíå íà òåîðèÿòà ñ ïðàêòèêàòà.

 îïåðàòà ñúùî ñå ïðåäñòàâÿøå ìíîãî äîáúð ðåïåðòîàð,ñ îòëè÷íè ïåâöè,êîèòî ìíîãî ñêîðî ñòàíàõà ìåæäóíàðîäíè çâåçäè. Íàðåä ñ óòâúðäåíèòå èìåíà íà Ìèõàèë Ïîïîâ,Ìèõàèë Ëþöêàíîâ,Èëèÿ Éîñèôîâ,Èëêà Ïîïîâà,Íàäÿ Àôåÿí, ìîÿòà ëþáèìêà Íàäÿ Øàðêîâà è ìíîãî äðóãè,êàòåãîðè÷íî è áåçàïåëàöèîííî ñå íàëàãàõà èìåíàòà íà Íèêîëàé Ãÿóðîâ, Äèìèòúð Óçóíîâ,íàñêîðî çàâúðíàëèÿò ñå îò ñïåöèàëèçàöèÿ  â Èòàëèÿ Íèêîëà Íèêîëîâ,Êîñòàäèí Øåêåðëèéñêè è äðóãè. Ñúñ ñòóäåíòñêàòà ñè êàðòà èìàõ âúçìîæíîñò, ìàêàð è ïîíÿêîãà ñ öåíàòà íà äîñòà óïîðèòî ÷àêàíå, äà ïîñåùàâàì âñè÷êè íàøóìåëè”è íå òîëêîâà” ïðåäñòàâëåíèÿ. È ãî ïðàâåõ ñ óäîâîëñòâèå è íàñëàäà. Íî ìîåòî”îòêðèòèå” áåøå òîãàâà ñúùåñòâóâàùîòî ñòóäèî”ìóçèêà” â ìàëêàòà çàëà “Áúëãàðèÿ”. ïðîãðàìàòà ìó ñå ïðåäñòàâÿõà ìíîãî ïîïóëÿðíè êëàñè÷åñêè è ñúâðåìåííè ïðîèçâåäåíèÿ ñúñ ñâåòîâíî èçâåñòíè èçïúëíèòåëè. Áÿõ áåçìåðíî ùàñòëèâ êîãàòî â íÿêîè îò îáÿâåíèòå îïåðè ãëàâåí èçïúëíèòåë áåøå Áîðèñ Õðèñòîâ. Òàì,â òîâà ìàëêî,óþòíî,ëåêî îñâåòåíî ñàëîí÷å âëèçàø è ñå ïîòàïÿø â åäíà îñîáåíà àòìîñôåðà. Ìåñòàòà,ïî÷òè âèíàãè çàïúëíåíè. È âñåêè âëèçàøå òèõî. Ïðåäèìíî ñå ìúë÷åøå. Íî àêî íÿêîé îò ïóáëèêàòà èìàøå íåîáõîäèìîñò äà ñïîäåëè íåùî ñúñ ñúñåäà ñè - ïðàâåøå ãî øåïíåøêîì. È êîãàòî íàñòúïâàøå ÷àñúò îñâåòëåíèåòî ñòàâàøå îùå”ïî ïðèãëóøåíî” íàñòàâàøå ïúëíà òèøèíà. È åäèí ìåê,ãàëåù óõîòî æåíñêè ãëàñ,îáÿâÿâàøå ïðîèçâåäåíèåòî è âúâåæäàøå ñëóøàòåëèòå â ñúùíîñòòà íà òîâà êîåòî ïðåäñòîåøå äà ÷óÿò è íàñëàäÿò. Çà òîãàâàøíèòå óñëîâèÿ îçâу÷èòåëíàòà òåõíèêà çàëàòà íàïúëíî çàäîâîëÿâàøå ìîèòå äèëåòàíòñêè èçèñêâàíèÿ. Òàì,çàêà÷åíè îò  âúòðåøíàòà ñòðàíà íà ìàëêîòî ïîðòàë ÷å êúì çàëàòà,çà ïðúâ ïúò âèäÿõ ñíèìêè íà Áîðèñ Õðèñòîâ â ðîëÿòà íà êðàë Ôèëèï  Âòîðè è íà  âå÷å èçâåñòíèÿò ìè”çâóêîâî”Ìåôèñòîôåë. Òàì çà ïðúâ ïúò ÷óõ öÿëàòà îïåðà”Äîí Êàðëîñ” è öÿëàòà îïåðà”Ôàóñò”îò Ãóíî. Íàðåä ñ âåëèêîëåïíàòà çâóêîâà êàðòèíà àç “âèæäàõ” è ñöåíè÷íîòî ïîâåäåíèå íà ãåðîèòå,çàùîòî íåîòäàâíà áÿõ ãëåäàë”Ôàóñò” íà ñöåíàòà íà Ñîôèéñêàòà îïåðà ñ òðèìà îñíîâíè âåëèêîëåïíè èçïúëíèòåëè: Ôàóñò- Èëèÿ Éîñèôîâ, Ìåôèñòîôåë - ìëàäèÿò è íàïîðèñò Íèêîëàé Ãÿóðîâ, è Ìàðãàðèòà - ñ ïîêîðÿâàùàòà ñ ìåêîòà è îáàÿíèå Êàòÿ Ïîïîâà.

 

Ïðîãðàìàòà ñè,èçâúí ó÷åáíàòà ïðîãðàìà âúâ ÂÈÒÈÇ ñúñòàâÿõ ñàì è ÿ “íàòîâàðâàõ” äî êðàåí ïðåäåë. Íî òàì âèíàãè ñå íàìèðàøå ìÿñòî çà ñòóäèî”ìóçèêà”. Ïîñåùàâàõ ïî íÿêîëêî ïúòè ïðåäñòàâÿíåòî íà åäíè è ñúùè ïðîèçâåäåíèÿ èëè èçïúëíèòåëè. Ðàçïîðåäèòåëêèòå, ìíîãî ìèíè æåíè,âå÷å ìå áÿõà îïîçíàëè è íå áÿõà ðåäêè ñëó÷àèòå,êîãàòî ìå ïóñêàõà”ãðàòèñ”. Ðàçãîâàðÿõìå ïîíÿêîãà çà ðàçëè÷íè íåùà. Íî íàé-âå÷å çà ñòóäèîòî è çà ïðåäñòîÿùèòå ìó ïðîãðàìè....Çà Áîðèñ Õðèñòîâ - íå ñàìî ìîé íî è òåõåí ëþáèìåö.

 

 ÊÚÑÍÀÒÀ ÅÑÅÍ ÍÀ 1958 ãîäèíà ïî âðåìå íà åäíî îò ïîðåäíèòå ïðåäñòàâÿíèÿ íà”Äîí Êàðëîñ” â ïàóçàòà,êîãàòî âîäåùàòà îáÿâÿâàøå ñúäúðæàíèåòî íà ñëåäâàùàòà êàðòèíà,äî ìåí ñå äîáëèæè åäíà îò ðàçïîðåäèòåëêèòå è ìè ïîøåïíà: “Íà ñòîëà,äî ïîðòàëà,ñåäè áàùàòà íà Áîðèñ Õðèñòîâ”!!! Òîâà áåøå ñèãíàë,êîéòî ìå èçâàäè îò íàãëàñàòà äà ñëóøàì ëþáèìàòà ìóçèêà. Ñòîïèõà ñå óñèëèÿòà ìè îòíîâî äà ñå “ïîòîïÿ” â ïîçíàòàòà ìè àòìîñôåðà. Öÿëîòî ìè âíèìàíèå âå÷å áåøå íàñî÷åíî êúì ÷îâåêúò “íà ñòîëà äî ïîðòàëà”. Êîãàòî íàêðàÿ,ëàìïèòå ñâåòíàõà è õîðàòà òèõî çàïî÷íàòà äà ñè ðàçîòèâàò àç ñå ïðèáëèæèõ äî âúçðàñòíèÿ ÷îâåê, êîéòî âñå îùå ñåäåøå, ñ îáðîíåíà âúðõó ãúðäèòå ãëàâà, îñòàíàë âúâ âëàñòòà íà òîêó ùî çâó÷àùèÿ âúëøåáåí ãëàñ íà íåãîâèÿ ãåíèàëåí ñèí! À âúðõó ëèöåòî ìó ñå ñòè÷àõà ñúëçè.Âåðîÿòíî îò ùàñòèå,à ìîæå áè îò ìúêà,÷å íå ìîæå äà ïðåãúðíå ñ áàùèíñêà òîïëîòà ïðîêóäåíîòî ñè ÷åäî îò ðîäíàòà ìó çåìÿ?! Åäíà”áóöà” áåøå çàñòàíàëà íà ãúðëîòî ìè,êàòî ãëåäàõ òîçè äîñòîëåïåí âúçðàñòåí ÷îâåê è â ãëàâàòà ìè ñâåòêàâè÷íî ìèíàâàõà âàðèàíòè êàê äà ãî çàãîâîðÿ. Êàòî óñåòè, ÷å çàëàòà å îïðàçíåíà,âúçðàñòíèÿò ÷îâåê êàòî ÷å ëè ñå ñúáóäè îò óíåñ, îò ïðèÿòåí ñúí. Òîâà áåøå ìîìåíòúò,êîãàòî ñìåëîñòòà íàääåëÿ ñìóùåíèåòî ìè è àç êîëåáëèâî ãî çàãîâîðèõ. Êàçàõ ìó ÷å ñúì ñòóäåíò â òåàòðàëíèÿ èíñòèòóò,÷å îòäàâíà ñúì ïîêîðåí îò òàëàíòà íà íåãîâèÿ ñèí è îò ãîäèíè ñ óäîâîëñòâèå ñëóøàì âñÿêî íåãîâî èçïúëíåíèå - ïî Ðàäèîòî,   èëè ïúê òóê,â ñòóäèî”Ìóçèêà”. Êàçàõ ìó,÷å ñúì ùàñòëèâ äà ñå çàïîçíàÿ ñ áàùàòà íà ìîÿ êóìèð. Òàêà,ïðåîäîëÿë ïîñòåïåííî”áàðèåðàòà”,êîÿòî ñàì ñè áÿõ ïîñòàâèë îò ñòåñíèòåëíîñò â ïúðâèòå ìèíóòè íà çàïîçíàíñòâîòî ìè ñ òîçè ìèë,ñúâñåì åñòåñòâåí â äúðæàíèåòî ñè ÷îâåê ñå îçîâàõìå ïî ñðåäàòà íà ïëîùàä”Äåâåòè ñåïòåìâðè”/òîãàâà òàêà ñå íàðè÷àøå Öåíòðàëíèÿ ñîôèéñêè ïëîùàä/. È ïîíåæå âðåìåòî áåøå ñòóäåíî, ïî æúëòèòå ïàâåòà áåøå ñå ïîÿâèë ëåä, àç ïðåäëîæèõ íà ãîñïîäèí Õðèñòîâ,äà ãî õâàíà ïîä ðúêà çà ïî-ãîëÿìà ñèãóðíîñò. Òîâà ìè ïðåäëîæåíèå òîé ïðèå ñ óäîâîëñòâèå. Äâèæåéêè ñè ïîëåêà, ïîëåêà,â ðàçãîâîð ñòèãíàõìå â òåõíèÿ äîì. Òàì,ïðåä âõîäíàòà âðàòà òîé ìè êàçà:”Íèå íÿìà äà ìîæåì äà ñè èçïðèêàæåì âñè÷êî ñåãà.Àìè ÿ ïî-äîáðå åëà ó íàñ êîãàòî ìîæåø”. È òàêà ñå ðàçäåëèõìå. Ñëåä íÿêîëêî êðà÷êè àç ñå âúðíàõ. Âèäÿõ êúùàòà,çàïîìíèõ ìÿñòîòî. Íî âñå ïàê áåøå ïî äîáðå äà âèäÿ óëèöàòà è íîìåðà. Òàêà óëèöà”Ñàìóèë”43 îñòàíà çàâèíàãè â ïàìåòòà ìè. Òîãàâàøíàòà âëàñò áåøå”ëèøèëà” îò òèòëè âñè÷êè äúðæàâíèöè ñòðîèëè è âîäåëè áúëãàðñêàòà äúðæàâà â ìíîãîâåêîâíàòà é èñòîðèÿ. Íÿìàøå óëèöà”Õàí Êðóì”,”Öàð Áîðèñ Ïúðâè”,”Öàð Êàëîÿí”,”Öàð Ñàìóèë”.... öåíòúðà íà Ñîôèÿ èìàøå óëèöè “Àñïàðóõ”,”Êðóì””Êàëîÿí”,”Ñàìóèë”43.

Íî...äà ñå âúðíà îòíîâî íà ëþáåçíàòà ïîêàíà íà ãîñïîäèí Õðèñòîâ. Íå ñå íàëîæè äà ÷àêàì.Íÿìàõ òúðïåíèå îòíîâî äà ñå ñðåùíà ñ íåãî. Îùå ñëåä äåí ïîçâúíèõ íà âõîäà íà ïîçíàòàòà ìè êúùà. Îòâîðè ìè ñàìèÿò ãîñïîäèí Õðèñòîâ, âå÷å êàòî”ñòàð ïîçíàò”.Ïðèñòúïèõ ïðàãà íà òîçè äîì è ñå îçîâàõ êàòî â õðàì! Ïúðâîòî ìè âïå÷àòëåíèå áåøå òî÷íî òàêîâà. åäèí íåãîëÿì õîë,ñúñ ñêðîìíà ïîäðåäáà Íî êàòî ÷å ëè îò âñÿêúäå ñå èçëú÷âàøå åäíà òîïëèíà,åäíî ñïîêîéñòâèå è åäíà àðòèñòè÷íîñò. Ìîæå áè òîâà ìè ïúðâî âïå÷àòëåíèå ñå ïîäõðàíâàøå îò ñíèìêèòå íà Áîðèñ Õðèñòîâ,ñ íåãîâèÿ íåïîäðàæàåì ïî÷åðê,êîèòî áÿõà îêà÷åíè ïî ñòåíèòå. Íÿêîé îò òÿõ âèæäàò çà ïðúâ ïúò. Ïîñëå ìè ñòàíà íåóäîáíî äà äúðæà ñòàðèÿ ÷îâåê ïðàâ äîêàòî ðàçãëåæäàò  òåçè áåçöåííè ðåëèêâè. Ïðèåõ ïîêàíàòà ìó äà ñåäíà êðàé ìàñàòà,êîÿòî ñòîåøå â ñðåäàòà íà õîëà. Çíàåõ,÷å îò ñòåñíåíèå ìîæåõ äà çàòðóäíÿ íàøèÿ ðàçãîâîð è çàòîâà áÿõ ñè íàïèñàë íÿêîëêî âúïðîñà,êàòî çà íà÷àëî. Çàáðàâèë ñúì âñè÷êèòå, çàùîòî ñèãóðíî ñà áèëè íåëåïè,íå çíà÷èìè. Íî ñúì çàïîìíèë çàâèíàãè åäèí îò òÿõ. Ìîæå áè íàé-íåëåïèÿ. Ïîïèòàõ ãîñïîäèí Õðèñòîâ-áàùà:”À ãîñïîäèí Õðèñòîâ çíàå ëè áúëãàðñêè”? Íà êîåòî îòãîâîðúò áåøå:ó÷óäâàíå,íåäîóìåíèå,ïúê è  äàëè ïðàâèëíî ñúì ÷óë - “Çíàå,ðàçáèðà ñå.Íàëè å áúëãàðèí”! Íî òîâà íå õâúðëè ñÿíêà íà íàøàòà ñðåùà, çàùîòî ãîñïîäèí Õðèñòîâ ìè ïðåäëîæè ëþáåçíî äà èäâàì è äðóã ïúò. “Ùå èìà çà êàêâî äà ñè ïîãîâîðèì”. Òàêà âëÿçîõ â “êðúãúò” íà òåçè,êîèòî ìîæåõà äà ïîñåùàâàò òîçè äîì áåç ïðåäóïðåæäèå.È íå ñàìî âåäíúæ.

 

ÌÍÎÃÎ ÑÊÎÐÎ ÎÒÍÎÂΠ ÏÎÑÅÒÈÕ ÏÎÇÍÀÒÈß ÄÎÌ. Íî âå÷å íå â õîëà,à çà”ïî ñâîéñêè”- â êóõíÿòà,êúäåòî ïðåç çèìàòà áåøå è ïî-òîïëî è íÿêàê ñè - “ïî-çåìíî”.Òàì òðÿáâàøå äà èçäúðæà îùå åäèí “èçïèò” - êàê ùå ìå ïðèåìå áàáà Ðàéíà. Ìíîãî ïúòè ïî-êúñíî ñúì ñè ìèñëèë,ðàçñúæäàâàë, çàùî òåçè ìèëè õîðà ìå ïðèåõà òàêà áúðçî,òàêà ñâîéñêè. Ìîæå áè,÷å àç áÿõ íàé-ìëàäèÿò îò âñè÷êè áëèçêè è ïîçíàòè, êîèòî ãè ïîñåùàâàõà? Ìîæå áè,çàùîòî íå áÿõ”íàïîðèñò”,íîñåõ â ñåáå ñè åäíà çåìíîñò è ïî÷òèòåëíîñò êúì ïî-ñòàðèòå õîðà - ÷åðòà,âúçïèòàíèå ëè,ïðåäàäåíî ìè çàâèíàãè îò ìîèòå ðîäèòåëè. À ìîæå áè, äîðè íåñêðîìíî äà ñå ñàìî ïîëàñêàÿ, íî â ìåí òå âèäÿõà òîçè,êîéòî íå áåøå ïðè  òÿõ,êîéòî  ïî÷òè íà ìîèòå ãîäèíè ñå å îòäåëèë îò òÿõ,-òåõíèÿò ñêúïîöåíåí Áîðêî!

Òàêà èëè èíà÷å,ìîèòå ïîñåùåíèÿ ñòàâàõà âñå ïî ÷åñòè, ïî÷òè åæåäíåâíè. Àç âå÷å õîäåõ ó òÿõ,êàòî ïðè ñâîè áëèçêè. Ïðåäëîæèõ èì ïîìîùòà ñè. Ñ óäîâîëñòâèå ïðàâåõ âñè÷êî, êîåòî ãè îñâîáîæäàâàøå îò íåîáõîäèìîñòòà äà õîäÿò íà âúí çà  ïîêóïêè íà ïðîäóêòè, íà õðàíà èëè äðóãè íóæíè èì íåùà. Îñîáåíî â îíåçè ñòóäåíè,ìúãëèâè, îïóøåíè ñîôèéñêè çèìíè äíè. Òîâà âèäèìî ðàäâàøå è òÿõ, ìàêàð, ÷å íå áÿõ åäèíñòâåíèÿò,êîéòî èì ïîìàãàøå. Òàêà ïîñòåïåííî è âçàèìíî ñå îïîçíàâàõìå. È êîåòî å ïî-âàæíî - ïðèâúðçàíîñòòà íè  åäèí êúì äðóã ðàñòåøå. Çà òÿõ àç âñå ïîâå÷å ñòàâàõ”òåõíèÿò Íèíî”, à òå çà ìåí”áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë”. Èíòåðåñíè õîðà áÿõà òåçè ìîè, áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë.

ÄßÄΠ ÊÈÐÈË ÁÅØÅ åäèí ìåê,äåëèêàòåí,ñ íåîáèêíîâåíà äóøåâíîñò è åìîöèîíàëíîñò ÷îâåê. Âèñîêî åðóäèðàí.Âèñîêî îáðàçîâàí. Ó÷èë íàâðåìåòî ïåäàãîãè÷åñêè íàóêè â Ëèîí-Ôðàíöèÿ. Äîáðå âëàäååù ôðåíñêèÿò åçèê. Äúëãè  ãîäèíè ó÷èòåëñòâàë - ñ âñåîòäàéíîñò,óñúðäèå è âúçðîæäåíñêè ïëàì.Äîñòèãíàë äî óïðàâëåíñêèòå”åòàæè” â Ìèíèñòåðñòâîòî íà ïðîñâåùåíèåòî,áëàãîäàðåíèåòî íà ñâîèòå ïðîôåñèîíàëíè è ìîðàëíè êà÷åñòâà. Íåïîäðàæàåì è íåïîïðàâèì ïî äóõ,ïî ìîðàë è ðîäîëþáèå áúëãàðèí!À  ïåñåíòà áåøå ïîñòîÿííî “íà óñòàòà ìó”-òèõî,òèõî,ïîïÿâàéêè. Ïî òîçè íà÷èí òîé ðåàãèðàøå è íà ðàäîñòòà, è ...íà ìúêàòà. Ñàìî òîíàëíîñòòà ñå ìåíåøå,â çàâèñèìîñò îò íàñòðîåíèåòî ìó.

ÁÀÁÀ ÐÀÉÍÀ, ìîæå äà ñå  êàæå,áåøå ïî õàðàêòåð òî÷íî îáðàòíî íà äÿäî Êèðèë.Òÿ áåøå”ïî òâúðäà”,ïî ïðàêòè÷íà. Óìååøå ïî-äîáðå äà ñêðèâà ìèñëèòå ñè,íàñòðîåíèÿòà ñè, â äîáðèÿ ñìèñúë íà òåçè äóìè. Íå ñå ïðèâúðçâàøå ëåñíî êúì õîðàòà.Íå çàùîòî íå ãè îáè÷àøå, à ìîæå áè ñå ïðåäïàçâàøå îò ðàçî÷àðîâàíèÿ, ñëåä ïðèáúðçàíî îêàçàíî äîâåðèå. Áåøå ïåñòåëèâà. Íå ñè ïîçâîëÿâàøå äà îñòàâà äëúæíèöà íèêîìó:”×èñòè ñìåòêè -äîáðè ïðèÿòåëè” - îáè÷àø äà êàçâà.Óìååøå äîáðå äà ðåøàâà âñè÷êè âúïðîñè,ñâúðçàíè ñúñ ñåìåéñòâîòî, ñ äîìúò. Îùå êàòî ìëàäà áóëêà, ïî íåèí ïðîåêò, è ñ ïðÿêîòî é ó÷àñòèå, íàðåä ñ ìàéñòîðèòå å èçãðàäèëà êúùàòà, â êîÿòî å æèâÿëî ùàñòëèâîòî ñåìåéñòâî. È â ñúùîòî âðåìå áåøå îáùèòåëíà, ñ äîáðî ÷óâñòâî çà õóìîð. Ïîíÿêîãà ìîæåøå äà áúäå ïî îñòðà è ïî-êðàéíà â îöåíêèòå ñè çà íåùî è çà íÿêîãî. Íî âèíàãè îòêðîâåíà è ñïðàâåäëèâà. Áåøå òðóäîëþáèâà.Âèíàãè ñè íàìèðàøå íÿêàêâà ðàáîòà. Íåùî êîåòî òðÿáâàøå äà ñå ñâúðøè - ñâúðøâàøå ã î. Äâà õàðàêòåðà. Òîëêîâà ðàçëè÷íè, íî òàêà õàðìîíè÷íî äîïúëâàùè ñå,÷å áåøå íåâúçìîæíî ÷îâåê äà ãè âúçïðèåìå ïî äðóã íà÷èí,îñâåí êàòî åäíî öÿëî.

Íî àç ñå ïîóâëÿêîõ. Îòèäîõ òâúðäè äàëå÷å ùðèõèðàíå ïîðòðåòà íà òåçè ñêúïè çà ìåí õîðà. Äî òîçè”àêîðä” ùå ñòèãíà ñëåä ñåäåì îñåì ãîäèøíà áëèçîñò è îáùóâàíå. Ñúâñåì çàñëóæåíî èçäèãàùè ñå “äóõîâíî äî íåáåñàòà” ñëåä âñåêè óñïåõ íà òåõíèÿ ãåíèàëåí ñèí. È äÿâîëñêè íåñïðàâåäëèâî - äà ñå ïîòàïÿò â ìúêà,÷å íå ìîãàò äà áúäàò ñ íåãî.Äà ñå ðàäâàò ñ íåãî. Îãðàíè÷àâàíè îò åäíà ÷îâåêîíåíàâèñòíà,òúïà ñèñòåìà. Îòíåëà èì âúçìîæíîñòòà,êàòî ìèëèîíè áúëãàðè, çà ïðèäâèæâàíå è ñâîáîäíî ñïîäåëÿíå íà ñúêðîâåíè ÷óâñòâà è ìèñëè äàæå è ñ áëèçêè õîðà, îò ñòðàõ äà íåáè íÿêîé äà ãè íàêëåâåòè çà íåùî.

Ìàêàð äà áÿõà ìèíàëè ñàìî íÿêîëêî ìåñåöà îòêàêòî”ñå îòêðèõìå” åäèí äðóã,âñè÷êè ñúìíåíèÿ/àêî å èìàëî ó òÿõ/ äàëè íå ñúì”åäèí”îò äåñåòêèòå õîðà,êîèòî èäâàõà â  äîìúò èì ïî íàé-ðàçëè÷íè ïîâîäè, áÿõà îòïàäíàëè. Ñëó÷âàøå ñå,ïîðàäè çàåòîñò äà íå ãè ïîñåòÿ ïî äâà,òðè äíè. È êîãàòî ñå ïîÿâÿâàõ ðåàêöèèòå èì áÿõà âèíàãè:” Å-å-å,íàé-ïîñëå! Çàùî íå äîéäå òîëêîâà âðåìå? Íèå ïîìèñëèõìå ÷å ñè ñå ðàçáîëÿë”. Òàçè òÿõíà òîïëîòà,ðîäèòåëñêà çàãðèæåíîñò ìíîãî ìå ëàñêàåøå è îùå ïîâå÷å ìå ïðèâúðçâàøå êúì òÿõ. Áàáà Ðàéíà, âå÷å ñïîêîéíà, ÷å íÿìà íèùî ëîøî äà ñå ñëó÷è íè ïîçâîëÿâàøå äà ñå ïîðàçõîäèì ñ äÿäî Êèðèë.È íèå ïðàâåõìå ÷åñòî òàêèâà ðàçõîäêè,êîãàòî âðåìåòî ïîçâîëÿâàøå òîâà. Ïîêðàé îáèêíîâåíèòå ðàçãîâîðè, òåìè çà êîèòî ñè íàìèðàõìå îò òîâà,êîåòî âèæäàõìå ïî âðåìå íà ðàçõîäêèòå, ó ìåí âñå ïîâå÷å íàïèðàøå æåëàíèåòî äà ÷óÿ ëè÷íî îò äÿäî Êèðèë çà íåãîâîòî æèòèå-áèòèå, çà “äúëáèíèòå” íà íåãîâèÿ êîðåí. À ñëåä òîâà äà ñòèãíåì  è äî ãëàâíàòà òåìà íà íàøèòå ïî ñåòíåøíè è ÷åñòè ðàçãîâîðè - íàøèÿò Áîðèñ Õðèñòîâ!

Ïðèçíàâàì ñè, íå ñè ñïîìíÿì íà òî÷íî êîÿ ðàçõîäêà çàõâàíàõìå òàçè òåìà. Åäâà ëè òîâà â ñëó÷àÿ å ìíîãî âàæíî. Íî ñåäåéêè íà åäíà ñêàìåéêà â ãðàäèíêàòà äî öúðêâàòà”Ñâ.Ãåîðãè”,â íà÷àëîòî íà óëèöà”Öàð Ñàìóèë” êúäåòî ÷åñòî õîäåõìå â åäíà ïàóçà â íàøèÿ ðàçãîâîð,êàêâèòî äÿäî Êèðèë ÷åñòî  ïðàâåøå, çà äà ñè îòïî÷èíå èëè äà ñå âúðíå ìèñëåíî è åìîöèîíàëíî â ñâîèòå ìíîãîáðîéíè è ñâèäíè ñïîìåíè è íÿêîÿ ñúëçà ñå”òúðêóëâàøå” ïî ëèöåòî ìó àç ãî ïîìîëèõ.:” Äÿäî Êèðèëå, ìíîãî áèõ èñêàë îò òåá äà íàó÷à íåùî ïîâå÷å çà òâîèòå ïðåäöè.Èíòåðåñíî ìè å, è íå îò ïðàçíî ëþáîïèòñòâî äà ðàçáåðà îò êúäå èäâà íà÷àëîòî íà ïúòÿ, êîéòî å èçâúðâÿë òâîÿ ðîä,çà äà ìîæå “âúðõúò ìó” äà ñúáèðà âúçòîðãà è îâàöèèòå íà öÿëîòî êóëòóðíî ÷îâå÷åñòâî.” Òîé ìå ïîãëåäíà...ïî îñîáåíî îò äðóã ïúò. Ïî-ñåðèîçíî è êàòî ÷åëè íÿêàêâî ïëàìú÷å”ïðèïëàìíà” â î÷èòå ìó. Êàòî ÷å ëè çà ìîìåíò èñêàøå äà ðàçáåðå ñåðèîçíî ëè èñêàì òîâà îò íåãî èëè”ñàìî äà ìèíå âðåìåòî”. ...È ìíîãî ïî ïðîäúëæèòåëíî îò äðóã ïúò.  ìåí ïúê ñâåòêàâè÷íî ïðåìèíà ìèñúëòà, äàëè íå ñáúðêàõ êàòî ïîëþáîïèòñòâàõ çà íåùî ñúêðîâåíî, êúì  êîåòî íå áè æåëàë äà ñå âðúùà...

“Å, ùå ñòèãíåì è äî òîâà”. È åäíà îêóðàæèòåëíà óñìèâêà ñå ïîÿâè íà ëèöåòî ìó:”Èñòîðèÿòà íà ðîäúò íè å âå÷íà êàòî çåìÿòà íà êîÿòî ñúì ñå ðîäèë.Ùå íè òðÿáâà ìíîãî âðåìå, çà äà òè ÿ ðàçêàæà. Àêî êàæåø - äà ñå ïðèáèðàìå âå÷å”. Àç âåäíàãà ñå ñúãëàñèõ,çàùîòî òîé ãîâîðåøå òèõî, à àç ñå áîÿõ äà íå ïðîïóñíà íèòî äóìà, çàãëóøåíà îò îêîëíàòà äåòñêà ãëú÷êà.

Ïðèáðàõìå ñå. Ïîìîãíàõ ìó äà ñè ñâàëè áàëòîíà. Áàáà Ðàéíà îñòàíà âèäèìî äîâîëíà”÷å ñå ïðîìåíè öâåòúò íà ëèöàòà ñè êúì ïî-äîáðî” è ïðîäúëæè äà ñå çàíèìàâà ñúñ ñâîèòå ñè ðàáîòè.

-”Íèíî,õàéäå äà îòèäåì îòòàòúê”-ïðåäëîæè äÿäî Êèðèë. “Îòòàòúê “îáèêíîâåíî áåøå õîëúò.Íî òúé-êàòî ÷àñòòà çàä ñòúêëåíàòà âðàòà,êîÿòî ïîíÿêîãà,ïðè íóæдà ñå å ðàçòâàðÿëà è õîëúò å ñòàâàë äâîéíî ïî-ãîëÿì áåøå çàåòà îò ñíàõà èì Ëþáà è äúùåðÿ é Íèêîëåòà-ñúïðóãà è äúùåðÿ íà ïîêîéíèÿò èì ñèí Íèêîëàé; è çà äà ñìå ïî óåäèíåíè è”äà ìîæåì äà ñè ÷óåì ïðèêàçêàòà” îòèäîõìå â ñòàÿòà íà äÿäî Êèðèë. Ñåäíàõ ìå. Äÿäî Êèðèë ñå ïîîòïóñíà,ïðèòâîðè î÷è. Íî ÿâíî áåøå, ÷å ìîÿòà ìîëáà å ðàçäâèæèëà ìèñëèòå ìó,çàïî÷íàëà å äà”èçâàæäà” è ïîäðåæäà îáðàçè è ñúáèòèÿ îò äúëáîêàòà ñúêðîâèùíèòå çà íåãîâàòà ïàìåò - êîè îò êîè ïî ðåëåôíè,ïî ñâèäíè ,ïî âúëíóâàùè...

-”Òà òè èñêàø äà òè ðàçêàæà çà ðîäúò íè?” “Äà!-îòâúðíàõ àç îêóðàæåí îò âúïðîñúò ìó,çàùîòî çíàåõ îò áàáà Ðàéíà ïî äðóã ïîâîä,÷å òîé íå îáè÷à äà ãîâîðè ìíîãî çà ñåáå ñè. Ãîòîâíîñòòà ìó,ñúãëàñèåòî ìó äà ãîâîðè ñ ìåí çà ñúêðîâåíè,ñâèäíè íåùà ñòîïëÿõà ñúðöåòî ìè è ìå êàðàøå äà èçãëåæäàì”ïî-ãîëÿì â ñîáñòâåíèòå ñè î÷è”.

-Íàøèÿò ðîä íÿêîãà ñå å êàçâàë “Ãîãîâöè”. Ãîëÿì ðîä,ñãîâîðåí,òðóäîëþáèâ.Íèêîìó íå ïîçâîëÿâàëè äàæå îïèò äà íàïðàâè, äà ïîðóãàå ðîäíà ÷åñò è ðîäíî èìå. Òîâà è òóðöèòå ãî çíàåëè. Íèêîìó ëîøî íå ñà ïðàâåëè, íî íå ïîçâîëÿâàëè è íà òÿõ ëîøî äà ñå ïðàâè. È êîãàòî â 17-òè âåê çàïî÷âà ïîòóð÷âàíåòî íà òîçè êðàé,öÿëàòà çàäðóãà Ãîãîâöè,çà äà ñïàñè âÿðàòà ñè,äîñòîéíñòâîòî ñè, ðîäúò íàïóñêà ñåëî Ìåãëåíñêî ïîä âðúõ Êàéìàê÷àëàí /Ìàêåäîíèÿ/îò êúäåòî  å êîðåíúò íè è òðúêâà ñ ïîêúùíèíàòà è ñòàäàòà ñè êúì Êîæóõ ïëàíèíà. Îñòàâàò óæà âðåìåííî â êèòíîòî ñåëî Ñîâè÷, ñãóøåíî ñðåä ãîðè è ëèâàäè. À êàêâî ïî-äîáðî ìÿñòî çà õèëÿäíèòå èì ñòàäà? È êàêòî ÷åñòî ñå ñëó÷âà “âðåìåííîòî”ñòàâà ïîñòîÿííî. È êîãàòî òåçè åäðè,ñòðîéíè,÷åðíîîêè õóáàâè ìúæå è êðúøíè ãèçäàâè æåíè ñå ñðåùàëè ñ äðóãè îò îêîëíîñòòà, íà âúïðîñà:”Îò êúäå ñòå áðå”? Òå îòãîâàðÿëè:” Îò Ñîâè÷ ñìå”. È òàêà Ãîãîâöè, áåç íèêàêâè ñúòðåñåíèÿ ñìå ñòàíàëè “ãîëÿìî Ñîâè÷àíîâè”. Ìîÿò áàùà Õðèñòî Ñîâè÷àíîâ ìè ðàçêàçâàøå ,à è àç âå÷å ïîîòðàñíàë ïîìíÿ,êàê âå÷åð ïîêðàé òðàïåçàòà, âñè÷êè ïååõà. Ïåñåíòà îò “âðåìå îíî” å  áèëà íåðàçäåëíà ÷àñò îò æèâîòà íà ðîäúò íè. ×è÷î ìè Ãîãî áåøå  ìàéñòîð äà ïîäáèðà çâúíöè è ÷àíîâå çà ñòàäîòî ñè. Òîâà,êîåòî íå äîñòèãàøå çà”îðêåñòúðà” ìó òúðñåøå è  êóïóâàøå ïî áëèçêè è äàëå÷íè ìåñòà. Òúêìåøå ãè ïî ã ãîëåìèíà,ïî òîíîâå-ïî-íèñêè,ïî-âèñîêè...È êîãàòî íàêðàÿ âñè÷êè çàçâó÷àâàõà âêóïîì,ñå ïîëó÷àâàøå âúëøåáíà õàðìîíèÿ. Òàêà íèêîé íå ìîæåøå äà ñáúðêà”ñîâè÷àíîâîòî ñòàäî”. Ìíîãî ñêîðî ìåñòíèòå ñåëÿíè ïúê è äðóãèòå â îêîëíîñòòà áúðçî ðàçáðàëè,÷å ïðèøúëöèòå ñà ñâåñòíè õîðà. Áàùà ìè áåøå èçáðàí çà ïñàëò â ìåñòíàòà öúðêâà,çàùîòî ïååøå ìíîãî õóáàâî. Òîëêîâà õóáàâî, ÷å è äðóãîâåðöè - åâðåè, òóðöè ñïèðàõà äî âõîäà íà öúðêâàòà,çà äà ãî ïîñëóøàò. Áåç ïåñåí íå ìîæåøå Òÿ ìó áåøå êàòî “õëÿá íàñóøíèé” ïååøå îò ñóòðèí äî âå÷åð. È âåñåëè ïåñíè, è òúæíè ïåñíè...Ìàéêà ìè òîêó ìó ïîäâèêíå:

“- Íåìîé Ðèñòî,íåìîé ïåÿ,ãðåîòà å, äåöà íè óìðåëå”!

“ Àó-àó-àó.Èñòèíà”.Ñåïíå ñå òîé.Íî ñàìî çà ìèã. È ïîñëå ïàê ïîäõâàíå. Ïååøå è ïëà÷åøå,êîãàòî ïååøå.”.Äÿäî Êèðèë ïîñïðÿ ðàçêàçúò ñè,èçáúðñà ñúëçèòå ñè,ñúëçè íà óìèëåíèå,êàêâèòî ÷åñòî ñå ïîÿâÿâàõà ïðè ïîäîáðè ñëó÷àè.Íî òîé íå ñå ñðàìóâàøå,íèòî ñòåñíÿâàøå îò  òîâà.Òå áÿõà ïëîä íà åäíà íåâåðîÿòíî äúëáîêà,áîãàòà äóøåâíîñò íà åäèí ñâÿò ÷îâåê!

“Áåøå ñå ÷óëî, ÷å äðóãîâåðöèòå,êîèòî ñòèãàõà ñàìî äî âðàòàòà íà íàøàòà öúðêâà ïîñëå ðàçêàçâàëè,êîãàòî Õðèñòî ïñàëòúò ïåå è ïòè÷êèòå ïî äúðâåòàòà íà ÷åðêîâíèÿ äâîð ìëúêâàëè çà äà ãî ñëóøàò. Å,îò òàì å çàêâàñàòà íè è íèå äà ïååì. Âñè÷êè â ðîäúò íè ñà ïååëè è ïåÿò. Áðàò ìè Ãåîðãè,êîãîòî òè ïîçíàâàõ, èìàøå ÷óäåí áàñ-áàðèòîí. Òîé è äî ñåãà ïåå. È àç áåç ïåñåí íå ìîãà Ïååõ ñ ó÷åíèöèòå,êîãàòî áÿõ ó÷èòåë. Ïååõ â öúðêâàòà. Ïååõ â õîðîâå. Ïîêàíèõà ìå è â Ðàäèî Ñîôèÿ,êúäåòî ïååõ ìàêåäîíñêè íàðîäíè ïåñíè. Íåîòäàâíà èçïÿõ çà ÁÀÍ 330 ñòàðè,ïîçàáðàâåíè íàðîäíè è ãðàäñêè ïåñíè. Îáåùàë ñúì ñè, äîêàòî ñúì æèâ äà ãè íàïðàâÿ 1000. Ïà åäèí äåí,àêî ìó îñòàíå âðåìå, íåêà Áîðèñ ãè èçïåå è çàïèøå.”

Àç áÿõ ùàñòëèâ äà ÷óÿ ìíîãî îò òåçè ïåñíè. È íå áåøå òîëêîâà âàæíî, ÷å òåíîðúò íà 82 ãîäèøíèÿ Êèðèë Õðèñòîâ áåøå âå÷å òâúðäå ñëàá è íåñèãóðåí. Âàæíî áåøå, ÷å òîé ñå ïîòîïÿâàøå â òåêñòà. Ïðàâåøå ãî òàêà ñèëíî âúëíóâàù è âúçäåéñòâàù. Öÿëîòî ìó ñúùåñòâî, äóøåâíî è ôèçè÷åñêî ñå ñëèâàøå ñ ïåñåíòà.

“Ñåñòðà ìè Îëãà, ëåëÿòà íà Áîðèñ,èìàøå ïðåêðàñåí ìåöîñîïðàí”.

Òóê ïðåêúñâàì çà ìàëêî ðàçêàçúò íà äÿäî Êèðèë çà äà íàïîìíÿ, ÷å Îëãà Ñîâè÷àíîâà å ñâúðçàëà æèâîòà ñè çàâèíàãè ñ ãðàä Ñòàðà Çàãîðà. Òóê å çàâúðøèëà ãèìíàçèÿ. Ïî-êúñíî,ñëåä ó÷åíèåòî é â Øâåéöàðèÿ è ó÷èòåëñòâàíå â ×èðïàí,Ïàíàãþðèùå, îòíîâî â ×èðïàí, êúäåòî ñå çàïîçíàâà ñ áúäåùèÿò ñè ñúïðóã -ñòàðîçàãîðåö.È ïî òàçè ïðè÷èíà ñå çàñåëâàò è ðàáîòÿò â Ñòàðà Çàãîðà. Òóê ñè ïîñòðîÿâàò êúùà,êúäåòî è äî ñåãà /2001 ã/æèâåå íåéíàòà äúùåðÿ, ìíîãîóâàæàâàíàòà ãîñïîæà Ìàðãàðèòà Âîåâà. È êàòî ñòàíà äóìà çà Ñòàðà Çàãîðà,ùå êàæà, ÷å çà íÿêîëêî ìåñåöà 1903 ãîäèíà Êèðèë Õðèñòîâ å ó÷èòåëñòâàë è â òîçè ãðàä. Ñ íåïîäïðàâåí è äîáðîäóøåí õóìîð ðàçêàçâàøå, êàê ïî çàìîæíèòå çàðàëèè õîäèëè íà Ñòàðîçàãîðñêèòå èëè ×àíàê÷èéñêèòå áàíè /ñåãà ñåëî ßãîäà/. Öÿëàòà ôàìèëèÿ, íàòîâàðåíè íà âîëñêè êîëè,êîíñêè êàðóöè, ñ ïðîâèçèè è ïîñóäà çà íÿêîëêî äíè., áèëè èçïðàùàíè ñ “íà äîáúð ïúò” è ïîñðåùàíè ñ “÷åñòèòà áàíÿ”. Òîçè ôàêò áåøå èíòåðåñåí è íåèçâåñòåí è çà Áîðèñ Õðèñòîâ,êîãàòî ìíîãî ãîäèíè ïî êúñíî ìó ðàçêàçàõ.

Êîãàòî ðàçêðèõìå ïðåä áàáà Ðàéíà”òàéíàòà” íà íàøåòî óñàìîòåíèå òÿ ñ îñîáåíà ãîðäîñò äîïúëíè, ÷å ñå å îìúæèëà çà Êèðèë, çàùîòî ïååë ïðåêðàñíî.Âúïðåêè âîëÿòà íà ðîäèòåëèòå é - Òîäîð Ïîïèâàíîâ -êîðåíÿê ñîôèÿíåö è ìàéêà é -ïðèëåï÷àíêà. Òÿ ñàìàòà,ìàêàð äà íå ïðîÿâÿâàøå íÿêàêâè ìóçèêàëíè ñïîñîáíîñòè,å äúëáîêî ñðîäåíà ñ ìóçèêàòà. Äÿäî é ïî áàùà - ñàìîóê öèãóëàð èçâåñòåí â Ñîôèÿ,å áèë íàé-æåëàíèÿò ãîñò ïî âñè÷êè òúðæåñòâà.

“Å, òóê ùå”ïî ïðåñêî÷èì” ïîäðîáíîñòèòå îò ìîÿò âñå îùå åðãåíñêè æèâîò. Ïðåäè äà ñå çàäîìèì ñ Ðàéíà, ñëåä êîíêóðñ áÿõ ïîâå÷å îò ãîäèíà íà ñïåöèàëèçàöèÿ âúâ Ôðàíöèÿ - ãðàä Ëèîí. Òàì óñúâúðøåíñòâàõ ïåäàãîãè÷åñêèòå ñè ïîçíàíèÿ. Èçó÷àâàõ ñåðèîçíî è ôðåíñêà ëèòåðàòóðà. Çàâúðíàõ ñå ñ ïîâèøåíî ñàìî÷óâñòâèå çàùîòî êúì ìîèòå ó÷èòåëñêè óìåíèÿ ïðèáàâèõ è ÷àñò îò òåçè,êîèòî íàó÷èõ âúâ Ôðàíöèÿ.

Ðîäè íè ñå Íèêîëàé. Ñåìåéñòâîòî íè ñå  ðàçðàñòâàøå. Ïîñòðîèõìå ñè êúùàòà,â êîÿòî è äî ñåãà æèâååì. Àç áÿõ íà ðàçïîëîæåíèå íà Ìèíèñòåðñòâîòî íà ïðîñâåùåíèåòî. È êúäåòî èìàøå íóæäà íåùî”äà ñå ïîçàòåãíå”,äà ñå ïîèçïðàâè -âñå ìåí ïðàùàõà.”. Òóê äÿäî Êèðèë ìè ðàçêàçà åäèí ôàêò,êîéòî ïî êúñíî è ïðè äðóãè ñëó÷àè è ïðåä äðóãè õîðà å ðàçêàçâàë. Ôàêò, ñâúðçàí ñ ðàæäàíåòî íà Áîðèñ Õðèñòîâ, áåç ðàçáèðà ñå äà âëàãàøå íÿêàêúâ ñåðèîçåí óìèñúë.

-”ÁßÕ Ó×ÈÒÅË Â ÏËÎÂÄÈÂÑÊÀÒÀ ÃÈÌÍÀÇÈß,ÊÎÃÀÒÎ ÍÈ ÑÅ ÍÀÌÅÐÈ ÁÎÐÊÎ.ÐÎÄÈ ÑÅ ÒÎ×ÍÎ Â 8 ×ÀÑÀ ÑÓÒÐÈÍÒÀ ÍÀ 18 ÌÀÉ 1914 ÃÎÄÈÍÀ.ÑÈÃÓÐÍÎ ÒÎÇÈ ÄÅÍ ÑÚÂÏÀÄÀØÅ Ñ ÍßÊÀÊÚ ÂÎÅÍÅÍ ÏÐÀÇÍÈÊ,ÇÀÙÎÒÎ ÐÀÍÎ-ÐÀÍÎ ÎÙÅ ÑÅ ÇÀ×Ó ÊÀÌÁÀÍÅÍ ÇÂÚÍ È ÒÎÏÎËÍÈ ÃÚÐÌÅÆÈ.ÄÅÒÅÒÎ ÒÎÊÓ ÙÎ ÑÅ ÁÅØÅ ÐÎÄÈËÎ-ÂÈÄÈØ ËÈ,ÐÎÄÈËÀ ÑÈ ÂÅËÈÊ ÑÈÍ - È ÒÎÏÎÂÅÒÅ ÇÀÃÚÐÌßÕÀ - ÑÅ ÏÎØÅÃÓÂÀÕ Ñ ÌÀÉÊÀ ÌÈ”!

Ãîäèíè ïî-êúñíî, êîãàòî èìåòî íà ñâåòîâíîèçâåñòíèÿ îïåðåí àðòèñò Áîðèñ Õðèñòîâ ñå ïðîèçíàñÿ ñ áëàãîãîâåíèå îò öÿëàòà ñâåòîâíà êóëòóðíà îáùåñòâåíîñò, êîãàòî íåãîâèÿò çâåçäåí ïúò íàèñòèíà å ñúïðîâîäåí îò îâàöèè è ïðèçíàíèÿ,ìíîãî ïî-ñèëíè è îò íàé-ìîùíèòå òîïîâíè ñàëþòè, ñëó÷èëîòî ñå íà 18 ìàé 1914 ãîäèíà å ñòàâàëî ÷åñòî ïîâîä çà ðàçãîâîðè, çà âÿðà â íÿêàêâî ñúäáîâíî ïðåäçíàìåíîâàíèå. “Ñëó÷àéíîñò” çà áàùàòà,êîÿòî òîé ñàìî íà øåãà  îáè÷àøå äà ñâúðçâà ïî-êúñíàòà ñúäáà íà ñâîÿ ñèí,òîëêîâà ùåäðî íàäàðåí îò Áîãà. ×åòèðåñèòèíà äíè ïî êúñíî ùàñòëèâàòà ìàéêà ñå çàâðúùà â Ñîôèÿ ñ áåáåòî, íîñåùî çâó÷íîòî áúëãàðñêî èìå Áîðèñ!

Äåòåòî,êàòî âñÿêî îáèêíîâåíî çäðàâî äåòå, ðàñòå êðîòêî.Íå ñúçäàâà ãðèæè, à îùå ïî-ìàëêî ÿäîâå íà ðîäèòåëèòå ñè.

“Áàòêî ìó Íèêîëàé  ìó áåøå ïðèÿòåë è íàé-ñèãóðíà îïîðà. Ðàçëèêàòà èì áåøå ñåäåì ãîäèíè.Íî ìîæå áè òúêìî òÿ îïðåäåëÿøå “èåðàðõèÿòà”.Ìåæäó òàõ íÿìàøå äðàçãè è ñúïåðíè÷åñòâî. Çà Áîðêî áàòêî ìó Íèêîëàé áåøå àâòîðèòåò è ïðèìåð çà ïîäðàæàíèå âúâ âñè÷êî.Îò íåãî òîé ñå ó÷åøå íà âêóñ êúì ìóçèêàòà,ëèòåðàòóðàòà.

-” íàøàòà êúùà Íèêîëàé áåøå ïåâåöúò. Áîðêî îáè÷àøå äà ñëóøà íåãîâèòå ïåñíè, íî êàòî ÷åëè íå ïðîÿâÿâàøå íèêàêâî æåëàíèå äà ïåå”- äîïúëâàøå  áàáà Ðàéíà.

“Íèå, ÷åñòî è ñ òðåâîãà ñè ñïîäåëÿõìå ñ ìàéêà ìó, äàëè ñàìî Áîðèñ îò öåëèÿò íè ðîä íÿìà äà ïðîïåå. Òàêà ìèíàõà ãîäèíè. Áîðèñ ïîñòúïè â ãèìíàçèÿòà. Äîêàòî åäíà âå÷åð, êîãàòî ñå ïðèáèðàõìå ñ Ðàéíà îò íÿêàêâè ïîêóïêè, íå ÷óõìå îò êúùè äà ñå ëåÿò íå åäèí,ãëàñúò íà Íèêîëàé, à äâà ãëàñà! Ñïðÿõìå ñå è íå ìîæåõìå äà ïîâÿðâàìå.-Âòîðèÿò, òîëêîâà êðàñèâ ãëàñ íå ìîæåøå äà áúäå íà íèêîé äðóã, îñâåí íà Áîðèñ! Ïî-êúñíî ðàçáðàõìå, ÷å â ãèìíàçèÿòà òîé îòäàâíà ñè å ñïå÷åëèë èìå íà îòëè÷åí ïåâåö,êàòî ÷ëåí íà ãèìíàçèàëíèÿ õîð”.

 

ÅÄÈÍ ÎÒ ÏÚÐÂÈÒÅ Ó×ÈÒÅËÈ ÏÎ ÏÅÅÍÅ - ÄÐÀÃÈß ÒÎÌÀÍÃÅËΠñïîäåëÿ:” Ó Áîðèñ îùå êàòî ó÷åíèê ñå ÷óâñòâàøå ãîëåìèÿ ïåâåö. Èìàøå äúëáîê ãëàñ ñ ïðåêðàñåí òåìáúð.Íî áîëåäóâàøå ÷åñòî îò ñëèâèöè. Ðàáîòàòà áåøå ñòèãíàëà äî îïåðàöèÿ. Òîãàâà ñå íàìåñèõ êàòåãîðè÷íî - êàêâî ùåøå äà ñòàíå ñëåä òîâà ñ ãëàñà ìó?! Ðîäèòåëèòå ïðîñòî íÿìàøå ïðåäñòàâà êàêúâ ñèí ñà ðîäèëè”.

Äàëè ðîäèòåëèòå íå ñà èìàëè ïðåäñòàâà êàêúâ ñèí ñà ðîäèëè å ñïîðíî. Íî å ñèãóðíî, ÷å ó÷èòåëÿò ïî ìóçèêà â íà÷àëîòî íå å èìàë ïðåäñòàâà êàêúâ ó÷åíèê ó÷è. Òðîéêàòà ïî ïååíå è äâîéêàòà ïî òåîðèÿ íà ìóçèêàòà â ñðî÷íèÿ áåëåæíèê å îôèöèàëíî ïîòâúðæäåíèå â òîâà ìè çàêëþ÷åíèå. Ìíîãî ñêîðî, îáà÷å, ó÷èòåëÿò ïðîìåíÿ ïúðâîíà÷àëíîòî ñè âïå÷àòëåíèå è çàïî÷âà äà õâàëè âå÷å ñâîÿò òàëàíòëèâ ó÷åíèê. Äàâà ìó äîðè êðàòêè ñîëà. Òîé ðàçáèðà êàêâà ÷óäíà ìóçèêàëíà ïàìåò èìà òîâà ìîì÷å è êàê âúçïðèåìà è âúçïðîèçâåæäà ìåëîäèèòå êîèòî ñëóøà. Ìíîãî ãîäèíè ïî-êúñíî Áîðèñ Õðèñòîâ ùå ñïîäåëè ñ ìåí:

-”Àç íàèñòèíà ñå óáåäèõ, ÷å èìàì îòëè÷åí ñëóõ è  ìíîãî ñèëíà ìóçèêàëíà ïàìåò. Êîãàòî ñëåä ãëåäàíå íà åäèí ôèëì, â êúùè áåçïîãðåøíî èçñâèðèõ íà öèãóëêàòà ñè,ìåëîäèÿòà,êîÿòî áÿõ ÷óë âúâ ôèëìà.”

Òîé ñè èìà ñâîé ìèð - îïåðà,êèíî, òåàòúð è åäíà ïðèÿòåëñêà ñðåäà ñ êîÿòî âèíàãè ñå ñîëèäàðèçèðà, àêî ùå ñå áÿõà îò êëàñ çà äà èäàò â ïàðêà äà ïåÿò.

“Äèðåêòîðúò íà ó÷èëèùåòî, å ìîé ïðèÿòåë,ìå ïîâèêà âåäíúæ è ìè êàçà:-Ñëóøàé,íåïðèÿòíî ìè å äà òè êàçâàì, àìà ïîãîðè ñ òâîÿ Áîðèñ. ×åñòî áÿãà îò ÷àñîâåòå è âúïðåêè ïðèÿòåëñòâîòî íè ùå ñå íàëîæè äà âçåìà ñåðèîçíè ìåðêè. Çà íåãîâî äîáðî ùå å “.Êàçàõ ìó ÷å àç ùå âçåìà ìåðêè. Âå÷åðòà,Áîðèñ,ñ ÷àíòàòà ñ ó÷åáíèöèòå ñå âúðíà òî÷íî ïî âðåìåòî,êîãàòî îáèêíîâåíî ñå âðúùàøå ñëåä ó÷èëèùå. Âèêíàõ ãî ïðè ñåáå ñè. Ïîïèòàõ ãî:”Êàê âúðâè ó÷èëèùåòî?- “Äîáðå”-îòâúðíè ìè òîé. “Èñòèíàòà ëè ìè êàçâàø?”Îòãàòíàë âåäíî, ÷å ìàêàð è äà íå ïðîÿâÿâàõ ðàçäðàçíèòåëíîñò, ðàçãîâîðúò íè áåøå ñúâñåì óâàæèòåëåí ìåæäó áàùà è ñèí, çíàåõ çà íåãîâèòå ïðåãðåøåíèÿ òîé ìè îòâúðíà:”Íå!” À çàùî íå ñè ìè êàçàë äîñåãà, òà îò äèðåêòîðà äà íàó÷àâàì çà òâîèòå áÿãñòâà îò ó÷èëèùå?

“-Òàòêî,ñúæàëÿâàì. Íî ùå òè ïðèçíàÿ - íå ìè å èíòåðåñíî. Ïî ïðèÿòíî ìè å ñ ïðèÿòåëèòå äà ñåäíåì íÿêúäå â ïàðêà è äà ñè ïîïååì. Íî òè îáåùàâàì, ÷å  ïîâå÷å íÿìà äà ñå ïîâòîðè”. È íàèñòèíà Áîðèñ ïîâå÷å íå äàäå ïîâîä íà äèðåêòîðà äà ìå âèêà îòíîâî. Íî ìå çàðàäâà íåãîâàòà ïðÿìîòà è îòêðîâåíîñò. Ïúê è íåùî â ñúðöåòî ìè òðåïíà- çíà÷è ôàìèëíàòà ñòðàñò êúì ïåñåíòà æèâåå è ó Áîðèñ”.

Ïàê ìíîãî ãîäèíè ïî-êúñíî ïî òîçè ïîâîä áàòå Áîðêî ìè ðàçêàçà “ñâîÿòà” âåðñèÿ.

“Òîâà,êîåòî òè å êàçàë òàòêî å èñòèíà. Çàåäíî ñ ïðèÿòåëèòå ìè ÷åñòî áÿãàõìå îò ÷àñîâåòå ïî õèìèÿ è ôèçèêà...Ïðàâåõ ãî íå ñàìî çàùîòî íå ìè áåøå èíòåðåñíî, íî è äà íå áè äà ìå ñìåòíàò çà “íàòåãà÷”. Ìàêàð,÷å ïîíÿêîãà è ñàì íå âëèçàõ â ÷àñîâåòå. Îòèâàõ ÷åñòî íà èãðèùå “Ñëàâèÿ”. Ñÿäàõ íà íÿêîÿ ïåéêà è ñè ìèñëèõ ñ ÷àñîâå çà íàé-ðàçëè÷íè íåùà. È íå ìè áåøå ñêó÷íî. Íî áÿõ âïå÷àòëåí îò ðàçãîâîðúò ìè ñ òàòêî. Òîé òàêà ìå çàïèòà, òàêà ìå çàãîâîðè, áåç íèêàêâè íàçèäàíèÿ èëè çàïëàõè - íåùî, êîåòî íèêîãà íå ñå å ñëó÷âàëî â íàøèÿ äîì, ÷å àç èìàõ ñàìî åäèí èçõîä - äà ñè ïðèçíàÿ âñè÷êî. È ñàìî äà ñå àíãàæèðàì ïîâå÷å äà íå çëåïîñòàâÿì ðîäèòåëèòå  ñè ñ íåïî÷òåíè ïîñòúïêè”.

 

ÂËÈßÍÈÅÒÎ ÍÀ ÏÐÈßÒÅËÈÒÅ ÎÒ”ÌÀÕÀËÀÒÀ” å ñàìî ùàñòëèâî äîïúëíåíèå  êúì âëèÿíèåòî íà ñåìåéñòâîòî,îáåäèíåíî îò ïðåêðàñíè îòíîøåíèÿ è ïðèäúðæàùî ñå î çäðàâè ìîðàëíè òðàäèöèè.Ìíîãî ïúòè ñúì ñå îïèòâàë äà”ôîðìóëèðàì” íÿêàê ñè òàçè áåçïðåäåëíà îáè÷ è óâàæåíèå,ïî÷òåíîñò è ìîðàë,êîèòî ñúùåñòâóâàõà òàêà åñòåñòâåíî ìåæäó ðîäèòåëèòå è ñèíîâåòå íà ôàìèëèÿòà Õðèñòîâè! Àç áÿõ ùàñòëèâ äà ïîïàäíà â òàçè àòìîñôåðà.  òîçè äîì, â êîéòî íÿìàøå íèùî ïîâå÷å îò òîâà, êîåòî áÿõ âèæäàë â ìíîãî  ïîäîáíè êúùè íà õîðà ñúñ ñðåäíè ìàòåðèàëíè âúçìîæíîñòè. Ïðåäñòàâÿõ íè, ÷å êàêòî âúðõó ìåí ñå”ñèïåøå” áëàãîäàòíîòî âëèÿíèå íà òåçè óäèâèòåëíè õîðà, áåç äà ìîãà,áåç äà èìà íóæäà äà ñè îáÿñíÿâàì çàùî è êàê ñòàâà òîâà, òàêîâà è îùå ïî çíà÷èìî, ïî-äúëãîòðàéíî å áèëî âëèÿíèåòî íà ðîäèòåëèòå âúðõó ñèíîâåòå -Íèêîëàé,êîãîòî íèêîãà íÿìàøå äà âèäÿ.Òîé áåøå ïî÷èíàë ïðåç 1954 ãîäèíà è Áîðèñ, çà êîãîòî íå ãóáåõ íàäåæäà,÷å åäèí äåí äåí ùå âèäÿ è ùå ñå çàïîçíàÿ ëè÷íî ñ íåãî. Íî ìè ïîïàäíà åäíà ìíîãî ëþáîïèòíà êíèæêà:”ÁËÀÃÎÍÐÀÂÈÅ” - ÊÍÈÃÀ ÇÀ ÊÀÀËÔÀÒÀ È ×ÈÐÀÊÀ” íàïèñàíà íå îò äðóã à îò Êèðèë Õðèñòîâ-íà÷àëíèê íà áþðîòî çà çàíàÿòèòå ïðè Ì-âîòî íà Ò.Ïð.è Òðóäà. /ïðåäàâàì òî÷íî çàãëàâèåòî è âñè÷êî íàïèñàíî íà ÷åëíà êîðèöà/.Òÿ öÿëàòà ìîæå äà ñå ïðèåìå îò âñåêè ìîðàëåí ÷îâåê êàòî”òðàêòàò” çà íðàâñòâåíîñò,÷îâå÷íîñò,îòíîøåíèå êúì òðóäà, îòíîøåíèå êúì ðåëèãèÿòà, çà ðîëÿòà íà âñåêè ÷îâåê ñàì äà ñå îñúùåñòâè â æèâîòà. Íî àç ùå ñå ñïðà òàçè ìàëêà ãëàâà ïîä N 16 â êîÿòî íàìåðèõ îòãîâîð,”ôîðìóëèðàíå” íà ìîåòî òúðñåíå:”Îòíîøåíèåòî íà ìëàäåæà êúì ñåìåéñòâîòî”. Òàì ñå êàçâà:

“ÄÎÌÚÒ Å ÑÂÅÙÀÍÍÀÒÀ ÎÁÈÒÅË ÍÀ ×ÎÂÅÊÀ. Òóê òîé ñå ðàæäà,òóê òîé ðàñòå è æèâåå. Òóê ïúðâèÿ ëúõ îáãàëâà íåãîâîòî ëèöå, â íåãî òîé âèæäà ïúðâèÿò ñëúí÷åâ ëú÷, â íåãî èçäúõâà òîé ñâîåòî ïîñëåäíî äèõàíèå.Äîìúò -òîâà å ñòèõèÿòà, â êîÿòî ñå ñúõðàíÿâàò íàé-ñúêðîâåíèòå ÷óâñòâà íà ÷îâåêà - äîìúò å ðàäîñòòà è óòåõàòà íà äîìî÷àäèåòî. íåãî ñå êóëòèâèðàò äîáðîäåòåëèòå íà ïîäðàñòâàùèòå ïîêîëåíèÿ.

Çíàé ìëàäåæî, ÷å â òîÿ õðàì ñâåùåí íà ñâîåòî ñåìåéñòâî, òè ñè êóìèðúò, ïðåä êîéòî ñå êëàíÿò è , ÷å âñè÷êèÿ òðóä, âñè÷êèòå æåðòâè èìàò ïðåäíàçíà÷åíèåòî äà íàïðàâÿò òâîÿò æèâîò ïî-ïðèÿòåí,òâîåòî áúäåùå ïî-ùàñòëèâî. /çà òîâà/ çàåäíî ñ ôèçè÷åñêîòî òè çàêðåïâàíå,íåêà ó òåá êðåïíå ñúçíàíèåòî ÷å âñè÷êî, òè äúëæèø íà ñâîèòå ðîäèòåëè è íå èçïóñêàé íèòî åäèí ñëó÷àé äà çàñâèäåòåëñòâóâàø ïðåä òÿõ òâîåòî óâàæåíèå,ïî÷èò, òâîÿòà ïðèçíàòåëíîñò, äúëã. Îáè÷àé øåãèòå, ñàìî ÷å ãëåäàé äà íå ñòàâàø îòåã÷èòåëåí ñ òÿõ. Îáè÷àé ìóçèêàòà, è íàïðàâè âñè÷êî äà ÿ óñâîèø. Ïåñåíòà îáëàãîðîäÿâà ñúðöåòî íà ÷îâåêà,òÿ ãî âúçâåëè÷àâà â íåãîâèòå î÷è, òÿ ãî îòäåëÿ îò çåìíèòå ãðèæè è êàòî ãî âúçíàñÿ êúì  ÁÎÆÅÑÒÂÅÍÎÒÎ,ñëèâà ãî ñ íåãî.

Ñòðåìè ñå äà îïðàâäàâàø ñðåäñòâàòà, êîèòî ðîäèòåëèòå òè óïîòðåáÿâàò ïî òâîÿòà èçäðúæêà è çíàé, ÷å òåçè ñðåäñòâà ñà ðåçóëòàò íà êúðâàâ ïîò è âñåâúçìîæíè ëèøåíèÿ.  ó÷èëèùå ëè òå ïðàùàò èëè íà çàíàÿòèå íåêîå ïðè ìàéñòîð èëè ãîñïîäàð, ãëåäàé äà áúäåø ïðèìåðåí â ñâîÿòà ðàáîòà è â îòíîøåíèÿòà ñè ñïðÿìî âñè÷êè,êîèòî òå îáè÷àò. Çíàéî,÷å âñè÷êèòåòè òè ïîñòúïêè    ñå ïîäëàãàò íà íàé-ãîëÿì êîíòðîë è ïðåçåíêà è ñàìî îò òåá çàâèñè äà ñå ïîñòàâÿø äîáðå èëè çëå.

Áúäè âåæëèâ â ñâîèòå îòíîøåíèÿ è èçïúëíÿâàé ñ íóæíîòî ñòàðàíèå ðàáîòàòà êîÿòî òè ñå äàâà. Áúäè äîâîëåí îò ìàëêîòî è áúäå óâåðåí, ÷å â âíèìàíèåòî è óñúðäèåòî ,êîèòî âëàãàø â ðàáîòàòà ùå áúäàò äîñòîéíî ïðåöåíåíè è âúçíàãðàäåíè”.

Êàêâî ïîâå÷å áè ìîãëî äà ñå äîáàâè! Âñè÷êèòå òåçè ïîñòóëàòè çà íÿêîè ñåãà  çâó÷àùè àðõàè÷íî áÿõà ñúùíîñò íà ïîâåäåíèå, íà îòíîøåíèå êúì õîðàòà, êúì âñÿêî ïðåäïðèåòî äåéñòâèå... Áÿõà ñàìèÿò æèâîò, ñàìàòà ñúùíîñò íà ñåìåéñòâî Êèðèë Õðèñòîâè! Íèùî íå ìîæå è íå ñå íóæäàå îò îáÿñíåíèå. Òî ñàìî ìîæå äà ñå ïðèåìå åäèíñòâåíî êàòî åìàíàöèÿ,êàòî ïëîä íà æèâîòà íà åäèí ðîä ñ âåêîâíè òðàäèöèè.

Âúçïèòàí â òîçè ïàòðèàðõàëåí  äóõ çà Áîðèñ Õðèñòîâ ñúùåñòâóâà åäèí çàêîí.-âîëÿòà íà ðîäèòåëèòå.

 

“Êîãàòî Áîðèñ çàâúðøè ãèìíàçèÿ - ïðîäúëæè ðàçêàçúò ñè äÿäî Êèðèë - è òðÿáâàøå äà èçáèðà ïðîôåñèÿ, àç, ìàêàð äà îäîáðÿâàõ íåãîâîòî âëå÷åíèå êúì ïååíåòî, íå áÿõ ñèãóðåí,÷å òî áè ìîãëî äà ìó äàäå äîáðî ìàòåðèàëíî áúäåùå. Çàòîâà, áåç äà íàñòîÿâàì çà íåùî îïðåäåëåíî ïî îòíîøåíèå íà ïðîôåñèÿòà, îïèòâàõ ñå äåëèêàòíî äà ãî îòêëîíÿ îò òîçè ìó ïúò.Âñå ìó ïîäõâúðëÿõ ïîãîâîðêàòà:”Öèãóëàð êúùà íå õðàíè.”.Ìàéêà ìó áåøå ïî íàñòîÿòåëíà. Ñìÿòàøå,÷å þðèäè÷åñêàòà ïðîôåñèÿ å ïî-äîáðà è ïîæåëà è òîé,êàòî áðàò ìó Íèêîëàé äà çàâúðøè þðèäè÷åñêèòå íàóêè. Áîðèñ ñå ñúãëàñè ,íî ó÷åøå áåç æåëàíèå. È êîãàòî çàâúðøè îáðàçîâàíèåòî ñè ïðåç 1938 ãîäèíà äîíåñå äèïëîìàòà,äàäå ÿ íà ìàéêà ñè è êàçà:

“Ìàéêî, òîâà å çà òåá.- èçïúëíèõ æåëàíèåòî òè”!

Âúðõó çíà÷åíèåòî íà òåçè äóìè åäâà ëè íÿêîé ùå ñïîðè.Êðàéíî ñòåñíèòåëåí,êàêòî ãî çíàÿò äðóãàðèòå ìó îùå îò ó÷åíè÷åñêèòå ãîäèíè,òîçè ñòðîåí ìîìúê ñ ïðîäúëãîâàòî ìåëàíõîëè÷íî ëèöå å æ æåðòâà íà íÿêàêâà ïðåêàëåíà êîëåáëèâîñò è ïðåêàëåíà ñêðîìíîñò. Ïîíÿêîãà, è òî ìíîãî ìèìîëåòíî ïî-ñêîðî íà øåãà ñå ïðîêðàäâà åäíî ìúíè÷êî ïðåä÷óâñòâèå:” Îò ìåí èëè ùå ñòàíå íåùî ãîëÿìî èëè âúîáùå íèùî íÿìà äà ñòàíå”.Çà âñè÷êè,êîèòî ãî óâåðÿâàò ÷å òðÿáâà äà ó÷è ïååíå Áîðèñ Õðèñòîâ èìà ã ãîòîâ îòãîâîð:

“-Òðóäíî å! Âðåìå å íóæíî,ñðåäñòâà ñúùî. Âúîáùå íåìèñëèìî”.Íÿêàêâî ñìúòíî ñúçíàíèå,÷å Áîã ãî å äàðèë ñ áåçöåííî áîãàòñòâî, ó íåãî å â ïîñòîÿííà áîðáà è äðóãà ìèñúë - äàëè âñè÷êî òîâà íå å äðåáíî,íåçíà÷èòåëíî.Çàùîòî ñ íåïîñðåäñòâåíîòî òîé íå ìîæå äà ñå ïðèìèðè:”Ïîñðåäñòâåí àðòèñò íå æ åëàÿ äà ñòàâàì .Èëè-èëè!”-ïèøå ãîäèíè ïî êúñíî â ïèñìî äî ðодèòåëèòå ñè. Ìîæå áè ìàéêà ìó å ïðàâà, ÷å ãî å íàñî÷èëà êúì þðèñòïðîäåíöèÿòà.Çàâúðøèë ñòàæà ñè â Ñîôèéñêèÿ ñúä, ñòàæóâàë çà ìàëêî è â Ïàçàðäæèøêèÿ ñúä, Áîðèñ âçåìà ñåðèîçíî ðåøåíèå äà ñå ÿâè íà äúðæàâåí èçïèò.

“Ïîèêà ìè,êàçâà áàáà Ðàéíà, äà ìó íàðåäÿ ñòàÿòà êúì äâîðà, äà ïîêðèÿ ìàñàòà ñ ÷åðâåíà ïîêðèâêà- ùÿë äà ó÷è çà èçïèò. Íî òàêà è íå âèäÿõ äåáåëè êíèãè äà ñå ïîÿâÿò íà òàçè ìàñà”.Íî â çàìÿíà íà òîâà,òîâàðúò îò íîòè  âúðõó ìàñàòà ðàñòå âñåêè äåí.

“Êîëêîòî ïàðè ìó ïàäíàò íà ðúêà, ñ òÿõ âñå íîòè ñè êóïóâàøå.Îáè÷àøå äà õîäè íà òåàòúð.È îò ìàéêà ñè ïîñòîÿííî èñêàøå ïàðè çà òîâà”.

 

ÏÚÒßÒ ÍÀ ÁÚÄÅÙÈßÒ ÏÚÐÂÎÏÅÂÅÖ çàïî÷âà ôàêòè÷åñêè ñ ó÷àñòèåòî ìó â äåòñêèÿ õîð”Ñîôèéñêè ñëàâåé÷åòà”,êúäåòî,ÿâíî íå å îñòàâèë çàáåëåæèìà ñëåäà. Ïî-êúñíî êàêòî ñòàíà äóìà, ãèìíàçèàëíèòå ó÷èòåëè ñúùî íå îòêðèâàò íåãîâîòî èçêëþ÷èòåëíî äàðîâàíèå, ìàêàð äà ó÷àñòâà â õîðà íà Âòîðà ìúæêà ãèìíàçèÿ. ÍÎ ÈÑÒÈÍÑÊÀÒÀ ØÊÎËÀ ÇÀ ÍÅÃÎ ÙÅ ÑÒÀÍÅ ÍÀÐÎÄÍÈß ÕÎДÃÓÑËÀ”,â êîéòî ïîñòúïâà îùå ïðåç 1933 ãîäèíà âåäíàãà ñëåä çàâúðøâàíå íà ãèìíàçèÿòà.

Ùå ðàçêàæà òîçè âàæåí åïèçîä îò æèâîòà íà Áîðèñ Õðèñòîâ, ÷ðåç äóìèòå íà íåãîâèÿ íàé-äîáúð ïðèÿòåë îùå îò þíîøåñêèòå ãîäèíè Ëþáåí Æèâêîâ,è ìîé ñêúïîöåíåí áàòå Ëþá÷î, ñ êîãîòî â äîñåãàøíîòî ìîå èçëîæåíèå îùå “íå ñìå ñå çàïîçíàëè”:

-” Ðåøèõìå äà ñå ÿâèì íà èçïèò â õîð”Ãóñëà”. Õîð”Ãóñëà” áåøå òîãàâà ìíîãî èíòåðåñíà  ôîðìàöèÿ. Áåøå åäíà èíñòèòóöèÿ â ìóçèêàëíèÿ æèâîò íà Áúëãàðèÿ. Òîâà áåøå åäèí îòëè÷åí ñúñòàâ, êîéòî åäâà ëè ùå ñå ñúáåðå íÿêîãà ñâåòà Òîäîð Ìàçàðîâ, Èâàí Ïåòðîâ, Ëþáåí Âèøåãîíîâ, Ñòîÿí Êîëàðîâ, è ðåäèöà äðóãè ñâåòèëà â ñâåòîâíèÿ îïåðåí òåàòúð, òîãàâà áÿõà îáèêíîâåíè õîðèñòè â õîð”Ãóñëà”. Ïðèåìàíåòî â õîðà áåøå åäèí ðèòóàë, íà êîéòî ïðèñúñòâàõà âñè÷êè ãóñëàðè.Íà ïèàíîòî áåøå ìàåñòðî ÀÑÅÍ ÄÈÌÈÒÐΠ- èçêëþ÷èòåëåí ìóçèêàíò. Ïðåäñåäàòåë íà êîìèñèÿòà áåøå èçâåñòíèÿ  êîìïîçèòîð Ïåòêî Ñòàéíîâ.

Êàòî çàïî÷íà Àñåí Äèìèòðîâ äà äàâà àðïåæèòå è Áîðèñ çàïÿ, òîé ñå îáúðíà êúì íåãî.Ïîãëåäíà ãî âåäíúæ. Ïî÷íà äà êà÷âà íàãîðå ãëàñúò ìó.Ñìúêíà ãî â íèçèíèòå. È ñëåä âñåêè òîí ïî ñòðîãîòî ëèöå íà Àñåí Äèìèòðîâ ðàçöúôâàøå óñìèâêà. Ïî åäíî âðåìå ãî çàïèòà:”À áå êàêúâ ñè òè?” -”Ñåãà ñúì çàâúðøèë ãèìíàçèÿ”-îòãîâîðè ìó Áîðèñ. Íèå áÿõìå îùå ñ ó÷åíè÷åñêèòå óíèôîðìè,ïîíåæå ïî îíîâà âðåìå íå áåøå ïî âúçìîæíîñòèòå íà âñÿêî ñåìåéñòâî öèâèëíèÿ êîñòþì. -”Àìè êàêâî ìèñëèø äà ïðàâèø ïî íàòàòúê ñ òîçè õóáàâ ãëàñ”- “Ùå ñëåäâàì ïðàâî”.

“À áå,êàêâî ïðàâî? Òè çíàåë ëè êàêâî íîñèø â òâîåòî ãúðëî?”

Òàêà èëè  èíà÷å òîé ñòàíà õîðèñò. Âñè÷êè âèæäàõìå ó íåãî èçêëþ÷èòåëíè çàëîæáè íà ïåâåö. Îáè÷àõìå ãî âñè÷êè, çàùîòî Áîðèñ áåøå ìíîãî ñúðäå÷åí, íåæåí,òîïúë ÷îâåê, ñàíòèìåíòàëåí äî ñúëçè.Íî ïðåêàëåíî ñâèò,ïðåêàëåíî ñêðîìåí,ñ áîëåçíåíà ñêëîííîñò êúì ñàìîêðèòèêà. Òîé íÿìàøå àìáèöèÿ äà áúäå ñîëèñò.Íàïðîòèâ - èçïàäàøå â ñìóò ñàìî ïðè åäíà òàêàâà ìèñúë. Íå äàâàøå äóìà äà ñå êàæå äà ïåå íÿêàêâî ñîëî. Àç,êîéòî çíàåõ êàêâè çàëîæáè èìà ãî çàïèòàõ.

“ Çàùî ñå äúðïàø?

“- À áå âèæ êàêâî. Òàÿ ðàáîòà íå å çà íàñ. Íåêà íå ñå øåãóâàìå. Òîâà å èçêóñòâî.” È îùå íåãî íàïóñêàøå òîâà íèñêî ñàìî÷óâñòâèå. Êîãàòî ïðåç 1934 ãîäèíà äîéäå âåëèêèÿò Øàëÿïèí, íàøàòà îïåðà çà äà ñúçäàäå ïî-ãîëÿìà ãðàíäèîçíîñò íà ïîñòàíîâêàòà “Áîðèñ Ãîäóíîâ” ïîäñèëè õîðà ñ íÿêîëêî äóøè.-ñàìîäåéöè îò õîð”Ãóñëà” ñðåä êîèòî áåøå è Áîðèñ. È òîé ïÿ íÿêîè îò ïðåäñòàâëåíèÿòà ñ Øàëÿïèí. Îò òàÿ ïúðâà ñðåùà ñ èçêóñòâîòî íà âåëèêèÿ  àðòèñò òîé èçëåçå êàòî çàøåìåòåí. Íåïðåêúñíàòî ïîâòàðÿøå:” À áå, êàêâî ãîâîðèø òè - ñîëà äà ïåÿ! Âèäÿ ëè ãî Øàëÿïèí? Êúäå ùå ñå áúðêàìå íèå â ðàáîòè çà áîãîèçáðàíè õîðà”?

Òîâà îùå ïîâå÷å ãî ïîäòèñíà è âúïðåêè íàñòîÿâàíåòî íà ãóñëàðè,íà äèðèãåíòà, íå ñìååøå äà èçïåÿ íèòî åäíî ñîëî. Òîâà ïðîäúëæè äî 1940 ãîäèíà  êîãàòî ñå ñëó÷èõà äâå íåùà:

Íàé-íàïðåä “Ãóñëà” èìàøå äúðçîñòòà ïðåç îíèÿ âîåííè ãîäèíè,íà åäèí êîíöåðò â çàëà”Áúëãàðèÿ” äà âêëþ÷è â ïðîãðàìàòà åäíà ðóñêà ïåñåí: “Åõ,òúé ñòåïü øèðîêàÿ” â êîÿòî èìàøå äâà ñîëèñòè÷íè ãëàñà- òåíîð è áàñ.  åäèí ìîìåíò òåíîðúò è áàñúò ñå ñëèâàõà â äóåò. Àñåí Äèìèòðîâ ìó êàçà:

“-Íÿìà êàêâî äà òå ñëóøàì - òè ùå ïååø áàñîâàòà ïàðòèÿ.”!

Áîðèñ, “õúêàòà-ìúêàòà” êàíäèñà. Íèêîãà íÿìà äà çàáðàâÿ òîçè êîíöåðò, íà êîéòî ïðèñúñòâà îòáðàíà ïóáëèêà -äúðæàâíèöè,äèïëîìàòè...áåøå è ãåðìàíñêèÿ ïîñëàíèê Áåêåðëå. Êàêòî ïååõìå íà ïúðâàòà ðåäèöà â õîðà åäèí äî äðóã, êîãàòî íàáëèæè ñîëîòî Áîðèñ ìè êàçà:”Ëþá÷î,êàêâî ñòàâà áå? ßâè ìè ñå õðèï”

“-Å,êàòî òè ñå ÿâèë”õðèï” èçïëþé ã î òóê è ñòèãà ñè ìå áóòàë”!

Èçïàäíà â èñòèíñêà ïàíèêà è íå áåøå â ñúñòîÿíèå äà íàïðàâè åäíà êðà÷êà.Íèå ïðîñòî ãî èçòëàñêàõìå íàïðåä. È èçïÿ òîâà ñîëî. Èçïÿ ãî âúëøåáíî,óäèâèòåëíî. Áîðèñ è Àíãåë Ïîïêîíñòàíòèíîâ ñå ñïðàâèõà áëåñòÿùî. Çàëà”Áúëãàðèÿ” ñå òðåñåøå îò îâàöèè. À Áîðèñ ðàçòðîåí è áëåä, ñòîåøå ñ íàâåäåíà ãëàâà!

Ñëåä äâàéñåò ãîäèíè ïðèíóäèòåëíà ðàçäÿëà ñ Áúëãàðèÿ ñå âúðíà ïðåç þíè 1963 ãîäèíà.Òîâà áåøå ÷àñòíî ïîñåùåíèå,íî êúäåòî è äà îòèäåøå ìíîãîëþäíà ïóáëèêà ãî ïðèâåòñòâàøå ôðåíåòè÷íî. Èñêàøå äà ïîñåòè ìíîãî ìåñòà â òåçè äâàíàéñåòèíà äíè, êîëêîòî èìàøå âúçìîæíîñò äà îñòàíå ó íàñ. Õîð”Ãóñëà” ìó ïîñâåòè ñïåöèàëåí êîíöåðò.Ïîä áóðíèòå îâàöèè íà ïóáëèêàòà òîé èçëåçå íà ñöåíàòà äà ïðèâåòñòâà ñâîèòå êîëåãè. Ìåæäó äðóãîòî êàçà:

“-Òîâà ìîå ïîñåùåíèå,ïîñâåùàâàì íà ìîÿòà ìàéêà.Íî ìíîãî ñêîðî ù å äîäà îòíîâî, äà ïåÿ çà âñè÷êè âàñ”.  íàïðåãíàòàòà ìó ïðîãðàìà ìó ïðåäëîæèõ äà ïîñåòè è ìåæäóíàðîäíèÿ êîíêóðñ çà ìëàäè îïåðíè ïåâöè. È êàòî íàáëèæèõìå ïúðâèÿ áàëêîí íà çàëà”Áúëãàðèÿ” çà äà âëåçåì òîé ñå ïðåêðúñòè è êàçà:

“ -Åé, ïîìíèø ëè êàêúâ ñòðàõ áðàõìå ïðåä 1940 ãîäèíà êîãàòî èçïÿõ ïúðâîòî ñè ñîëî?”

È êàòî ñòàíà äóìà çà êîíêóðñà /Âòîðèÿò ìåæäóíàðîäåí êîíêóðñ çà ìëàäè îïåðíè ïåâöè-Ñîôèÿ 1963 ãîäèíà/ ùå äîáàâÿ îùå åäèí ôàêò.

Êîãàòî Áîðèñ Õðèñòîâ âëÿçúë â çàëàòà ìàêàð è ñ òâúðäîòî íàìåðåíèå òîâà äà ñòàíå “èíêîãíèòî” ñðåä ïóáëèêàòà ñ øåïîò ñå ðàçíåñëè äóìèòå:”Áîðèñ Õðèñòîâ äîéäå”! È ñòîòèöèòå íåãîâè ïî÷èòàòåëè ïîñðåùíàëè ñâîÿ  ëåãåíäàðåí êóìèð ñ îâàöèè,âçåëè ðàçìåðèòå íà òàéôóí. Ðàäîñòíèòå è âúçòîðæåíèòå ðúêîïëÿñêàíèÿ è âúçãëàñè íÿìàëè êðàé. Òîãàâà åäèí îò ÷ëåíîâåòå íà æóðèòî, à ìîæå áè è ïðåäñåäàòåë äà áåøå, ìàêàð è òàëàíòëèâ è èçâåñòåí îïåðåí àðòèñò, íî ÷îâåê çàâèñòëèâ áåç ìîðàë è äîñòîéíñòâî, ÷èåòî èìå íå ñïîìåíàâàì, íî çà íåãî ùå ñòàíå äóìà îùå âåäíúæ è òî ñ”îòðèöàòåëåí” çíàê êàçàë:” Òîçè ùå ïðîâàëè êîíêóðñà”!

È ÊÀÊÒÎ ÏÎÍßÊÎÃÀ ÑÅ ÑËÓ×ÂÀ  ÆÈÂÎÒÀ ×ÎÂÅÊ ÄÀ ÈÌÀ ÑÂÎÈ”ÇÂÅÇÄÅÍ ÌÈÔ ÈÄÂÀ ÒÎÇÈ ÌÈà è çà Áîðèñ. Òîâà å äàòàòà 19 ßÍÓÀÐÈ 1942 ãîäèíà Áîãîÿâëåíèå.  Áúëãàðèÿ òîçè äåí ñå ÷åñòâàøå ìíîãî ïðàçíè÷íî. Íà Àíãåë Ïîïêîíñòàíòèíîâ áåøå âúçëîæåíî äà îðãàíèçèðà ìàëêèÿ õîð çà ñëóæáàòà, êîÿòî ïî òðàäèöèÿ ñå èçíàñÿøå ïðåä äâîðöîâèÿ ïàðàêëèñ. Âðåìåòî å ïðîòèâíî -  18 ãðàäóñà ïîä íóëàòà. Ñëåä ñëóæáàòà åäèí îò äâîðöîâèòå ñëóæèòåëè êàòо õîðèñòèòå íà ìàëêà çàêóñêà. Ìàëêà, àìà öàðñêà - ñ  ìåçåòàòà, ñ ðèáèòå,ñ õàéâåðèòå, ñ âèíîòî, êîåòî áåøå “êúò” â  òåçè ãîäèíè. Ñëåä ÷àøà -äâå,èäâà íàñòðîåíèå è Àíãåë Ïîïêîíñòàíòèíîâ ìó êàçâà:” Áîðèñå, ÿ èçïåé òóê ïåñåíòà çà öàð Íèêèôîð”.

-”Òè ëóä ëè ñè! Òóê å äâîðåö. Äà íå å êðú÷ìà”! -îòâðúùà Áîðèñ.

“À áå ñëóøàé êàêâî òè êàçâàì.Èçïåé òàçè ïåñåí”!-íàñòîÿâà Àíãåë.

Ñëåä ÷àøà,îùå äâå Áîðèñ çàïÿâà.:

“Ïðîâèêíàë ñå öàð Íèêèôîð

îò òðåì âèñîê ïðåä öÿë íàðîä

öàðñêà Ìàäàðà ùå âçåìå

õàíñêà àëãà ùå äà ñðèíå.

 

Îòäå çà÷ó Êðóì - ñòðàøåí õàí,

ïà ÿõíà òîé  àæäðåõàí

ñëàâíè áîèëè ïðèçîâà

äðóìè áåçêðàéíè ïðåëåòÿ....

 

×å ñðåùíà òîé öàð Íèêèôîð

â êúðâàâ áîé,óæàñíà ñå÷

öàðñêà ìó ãëàâà îòðÿçà

âèíî ñ íåÿ äà ïèå.

 

Íà ïîñëåäíèÿ êóïëåò âëèçà öàð Áîðèñ è öàðèöà Éîàííà.

“Êîé ïåå òàêà”?-çàïèòàë öàðÿ. Áîðèñ ñå ñìóòèë! Àíãåë êàçàë:

“Òîâà å íàø ïðèÿòåë,êîëåãà”

“Áðàâî ìëàäåæî! Èìàòå íàèñòèíà ÷óäåñåí ãëàñ! Êàêâà ðîëÿ ãîòâèòå â îïåðàòà? Êîãà èìàòå ïðåäñòàâëåíèå? Çà íàñ áè áèëî óäîâîëñòâèå äà âè ÷óåì ïàê”.

“Âàøå âåëè÷åñòâî- îòãîâîðèë Áîðèñ - Íå ñúì ïðîôåñèîíàëåí ïåâåö, àç ñúì ñúäèÿ â íà÷àëîòî íà êàðèåðàòà ñè”.

“Ñúäèèòå ñà íåùî âàæíî-îòâúðíàë öàðÿ - Íî â Áúëãàðèÿ ñà äîñòàòú÷íî. À äîáðèòå ïåâöè ñà íåùî ìíîãî ðÿäêî. Àêî èñêàòå äà ñòå ïîëåçåí íà ñòðàíàòà íè, òðÿáâà äà ñå ïîñâåòèòå íà ïååíåòî è äà îñòàâèòå ñúäà”. Òîãàâà Àíãåë ðàçêàçàë öÿëàòà èñòîðèÿ ñúñ ñòèïåíäèÿòà çà ó÷åíèåòî íà Áîðèñ â Èòàëèÿ, çà êîÿòî õîð”Ãóñëà”ïðåäè ïîâå÷å îò ãîäèíà ñà èçïðàòèëè ïèñìî â ìèíèñòåðñòâîòî íà ïðîñâåòàòà è îùå íèêàêúâ îòãîâîð íÿìàëî.

Ñëåä åäíà ñåäìèöà èäâà î÷àêâàíîòî ñúîáùåíèå îò ìèíèñòåðñòâîòî,÷å:”Íà ðàçïîëîæåíèå íà Áîðèñ Õðèñòîâ ñå îòïóñêà ñòèïåíäèÿ çà ñïåöèàëèçàöèÿ â Èòàëèÿ.

Ïî-êúñíî âúâ âñè÷êè èíòåðâþòà,êîãàòî ñà ãî ïèòàëè,Áîðèñ âèíàãè å ñïîìåíàâàë òîçè ñëó÷àé, çàùîòî òîâà áåøå ðåøàâàù åëåìåíò â íåãîâàòà áèîãðàôèÿ. Àêî íå áåøå çàñòúïíè÷åñòâîòî íà äâîðåöà òàçè ñòèïåíäèÿ ìîæå áè íÿìàøå íèêîãà äà ñå îòïóñíå. Òîâà íåùî ñëåä 9 ñåïòåìâðè 1944 ãîäèíà ìíîãî õîðà íå ìîæàõà äà ïðîñòÿò íà Áîðèñ. È êàêúâ ëè íå ãî íàðè÷àõà:”Íåâúçâðàùåíåö”,”Ðîäîîòñòúïíèê”,”Ðåíåãàò”...è çàùî? Çàùîòî òîé ñ áëàãîäàðíîñò êàçâà åäèí èñòîðè÷åñêè ôàêò”.

ÌÀÉÊÀ ÌÓ, êàòî âñÿêà ìàéêà - ïðîäúëæàâà äÿäî Êèðèë - ñå ðàçòðåâîæè ìíîãî:”Õà òàêà! Íàëè ïåâåöúò áåøå Íèêîëàé. Áîæå, êàê ñå îáúðíàõà íåùàòà - þðèñòúò çàìèíàâà äà ïåå, à ïåâåöúò îñòàâà”! Íî òîâà áåøå ìàé÷èíàòà ëþáîâ è òðåâîãà ïðåä íåèçâåñòíîòî,ïðåä íåñèãóðíîòî.

ÍÈÊÎËÀÉ ÁÅØÅ òîçè, êîéòî íè óáåäè,÷å íèùî ëîøî íÿìà äà ñå ñëó÷è, ÷å òîâà å ñàìî çà äîáðî íà íàø Áîðêî. Îò ñúîáùåíèåòî çà ñòèïåíäèÿòà ìèíà äîñòà âðåìå. Áÿõìå ïîìèñëèëè,÷å ùå ñå ðàçìèíå öÿëàòà ðàáîòà. Âèæäàõìå, ÷å è Áîðèñ áåøå ïîäòèñíàò. Äîêàòî åäèí äåí, íà íåãîâèÿ ðîæäåí äåí 18 ìàé 1942 ãîäèíà òîé ñå âúðíà êúì îáåä è êàçà:

“Ìàéêî,òàòêî, äîâå÷åðà çàìèíàâàì”! Ñóòðèíòà ñè êóïèë áèëåò çà ñïàëåí âàãîí. Ìàéêà ìó ðàçòðåâîæåíà, íî è ðàäîñòíà ìó êàçà:

“Áîðêî, òè ñè ðîäåí íà äíåøíèÿ äåí.Àç íàïðàâèõ âñè÷êî,çà äà òå ñúçäàì è îòãëåäàì. À ñåãà òè ìå íàïóñêàø. Âíèìàâàé,ìèñëè çà ñåáå ñè.Íå íè çàáðàâÿé-âîéíà å. Âñè÷êî ãîðè”.Àç ïðîäúëæèõ:

-Îïèòàõìå ñå äà òè ïîñî÷èì äðóã ïúò. Òè èçáðà ñâîÿ.  Ãëåäàé,ïîíå òàì,çà êúäåòî ñè òðúãíàë,ïðúâ äà áúäåø”!

Âå÷åðòà,íà ã àðàòà ãî èçïðàùà Íèêîëàé,âå÷å âúâ âîåííà óíèôîðìà.È ó äâàìàòà áóøóâàò òðåâîæíè ïðåä÷óâñòâèÿ,çà äúëãà ðàçäÿëà,çà íåùî,êîåòî âå÷å ñè îòèâà îò òåõíèÿ áèò, òîëêîâà äúëãî ãðàäåíî â òÿõíîòî çàäðóæíî ñåìåéñòâî. È âñå ïàê âÿðàòà, ÷å òåçè äîáðîâîëíî íàëîæåíè ìúêè è òåðçàíèÿ íÿìà äà áúäàò íàïóñòî. Ïðåäè äà òðúãíå âëàêúò Íèêîëàé ìó ïîäàðÿâà åäèí ìåäàëüîí ñ ôîðìàòà íà ÷åòèðèëèñòíà äåòåëèíà è ñ èçîáðàæåíèå íà Ñèêñòèíñêàòà ìàäîíà íà Ðàôàåëî. ×ðåç íåÿ äåñåòèëåòèÿ ïî êúñíî, êîãàòî âå÷å Íèêîëàé å íàïóñíàë áåëèÿ ñâÿò, Áîðèñ ïðîäúëæàâà äà ÷óâñòâà äîêîñâàíèÿòà íà íåãîâàòà áðàòñêà îáè÷.

 

“ÌÍÎÃÎ ÑÅ Å ÌÚ×ÈË ÁÎÐÈÑ Â ÈÒÀËÈß. È íàé-ìíîãî îò áåçïàðè÷èåòî. Íèå íå ìîæåõìå äà ìó ïðàùàìå ïàðè ïîðàäè âîéíàòà.À ñòèïåíäèÿòà çà íèùî íå ñòèãàøå. Íî èìà êúñìåò, ÷å ñëåä ìíîãî ëóòàíå ïîïàäíà íà äîáúð ó÷èòåë è ÷îâåê - ÐÈÊÀÐÄÎ ÑÒÐÀ×ÀÐÈ - ãîëÿì ïåâåö.Áàðèòîí. Ìåñåöè ïðåäè Áîðèñ äà èäå ïðè íåãî ïî÷èíàë åäèíñòâåíèÿò ìó ñèí - äàðîâèò õóäîæíèê. È êàòî âèäÿë Áîðèñ - âñå åäíî, ÷å âèäÿë ñâîÿ   Áîðêî,îùå ïîâå÷å ñå ïðèâúðçàë êúì íåãî. Äàâàë ìó óðîöè â Ðèì. À êîãàòî   ìåñåö äà ñè çàïëàòè óðîöèòå.j

-Êîãàòî ñòàíåø âåëèê ïåâåö, òîãàâà ùå ìè ñå îòáëàãîäàðèø”-ìó êàçâàë Ñòðà÷àðè.Çà ñúæàëåíèå, áëàãîäàðíîñòòà ñè Áîðèñ èçïðàòèë ïî ïå÷àëåí ïîâîä - ïëàòèë ïîãðåáåíèåòî íà ñâîÿ ó÷èòåë,çàùîòî æåíà ìó - êîìàðäæèéêà - âñè÷êî ïðàõîñàëà. Áîðèñ áèë åäèí îò ìàëöèíàòà, êîèòî èçïðàòåëè òîçè âåëèê àðòèñò è äîñòîåí ÷îâåê äî âå÷íèÿò ìó äîì” - êàçà äÿäî Êèðèë....

ÇÀ ÑÚÆÀËÅÍÈÅ, òúêìî êîãàòî óïîðèòèòå çàíèìàíèÿ è îòëè÷íîòî âçàèìîîòíîøåíèÿ ìåæäó ó÷åíèê è ó÷èòåë çàïî÷âàò äà äàâàò äîáðè ðåçóëòàòè âîéíàòà ñòèãà è âúâ”âå÷íèÿò ãðàä”.Ïî óëèöèòå íà Ðèì ñúùî ñå âîþâà è ïàäàò áîìáè.Áîðèñ Õðèñòîâ íå æåëàå äà ñå ïðèìèðè ñ òàçè äåéñòâèòåëíîñò,íî òðóäíîñòèòå ñòàâàò âñå ïî ìú÷íî ïðåîäîëèìè. Ñðåäñòâàòà çà êâàðòèðà, çà óðîöè ïî èòàëèàíñêè,çà åæåäíåâíèòå íóæäè,êîèòî âñå ïîâå÷å è ïîâå÷å ñå ñúêðàùàâàò, íå äîñòèãàò.Òàêà,ïðåç êúñíàòà ïðîëåò íà 1943 ãîäèíà òîé å ïðèíóäåí äà ñå âúðíå â Áúëãàðèÿ.Íå êàçâà íà íèêîãî. Ñòðà÷àðè íàó÷àâà ìíîãî êúñíî, êîãàòî íèùî íå ìîæå äà ñå íàïðàâè. Ñâúðçâà ñ áúëãàðñêîòî ïîñîëñòâî â Ðèì  èçëèâà öÿëàòà ñè ìúêà âúðõó ÷èíîâíèêà îáàäèë ñå ïî òåëåôîíà:

-”Êúäå å òîçè ìîìúê? Íàìåðåòî ãî è ãî äîâåдете ñ ïîëèöèÿ! Çíàåòå ëè êàêâî ãóáèòå? Òà òîé å èçêëþ÷åíèå...Íåãîâèòå çàëîæáè íå ìîãàò äà ñå ïðîèãðàâàò - òå ïðèíàäëåæàò íà ñâåòà”!

Êîãàòî ïðåç þíè /22,24 þíè 1985 ãîäèíà/ áàòå Áîðêî ãîñòóâà â íàøèÿ äîì â Ñòàðà Çàãîðà ïî òîçè ïîâîä ðàçêàçà ñëåäíîòî:

-”Íàâðúùàíå îò Èòàëèÿ ñïðÿõ çà äâà-òðè äíè âúâ Âèåíà.Íàñòðîåíèåòî ìè áåøå óæàñíî.Íå âèæäàõ íèêàêúâ”ïðîáëÿñúê” çà áúäåùåòî ñè.È êàòî ñå ðàçõîæäàò ïî âèåíñêèòå óëèöè âèäÿõ åäíî çâóêîçàïèñíî ñòóäèî. Òàêèâà èìàøå äîñòà. Ñðåùó ñêðîìíî çàïëàùà ìîæåø äà çàïèøåø êàêâîòî ñè èñêàø. Àç ïîãëåäàõ, ïîãëåäàò,ïà ñè ðåêîõ: - Òî ñå å âèäÿëî,÷å ïîâå÷å â Èòàëèÿ íÿìà äà ñå âúðíà. ß ïîíå äà çàïèøà íåùî çà ñïîìåí. È ïîíåæå â ÷àíòàòà ìè áÿõà íîòèòå íà”Ìåôèñòîôåë” çàïèñàõ àðèÿòà íà Ìåôèñòîôåë. Òàçè ïëî÷à âèíàãè íîñÿ ñúñ ñåáå ñè,íîñÿ ÿ è ñåãà. È êîåòî å ìíîãî èíòåðåñíî - òåìáúðúò íà ãëàñà íèêàê íå ñå å èçìåíèë, òîëêîâà ãîäèíè îò òîãàâà. Êîãàòî ñå êà÷èõ íà âëàêà çà Ñîôèÿ,îêàçà ñå ÷å êóïåòàòà íå ñà îòîïëåíè. Àç ñå ñâèõ â èçíîñåíèÿ ñè áàëòîí,óâèõ ñå ñ êàêâîòî ìîæàõ äà íàìåðÿ, òà ïîíå ìàëêî äà ñå ñòîïëÿ. È ïî íÿêîå âðåìå, êàêòî áÿõ ñå óíåñúë â äðåìêà,âðàòàòà ðÿçêî ñå îòâîðè è â êóïåòî âëÿçîõà äâàìà íåìöè â óíèôîðìà.Àìà òàêèâà ñòðàøíè è åäíè ìè ñå ñòîðèõà, ÷å àç ñå ïîèçïëàøèõ. Ïúê áÿõ ñàì â êóïåòî. Èçãëåäàõà ìå ïîäîçðèòåëíî.Ïîìèñëèõ ñè: -ñåãà ñàìî ìè îñòàâà äà ìå àðåñòóâàò, äà ìå ñâàëÿò îò âëàêà, ÷å èäè ñå îïðàâÿé. Åäèíèÿò ìå ïîïèòà:”Òè êàêúâ ñè?” Àç áåç è ñåêóíäà äà ÷àêàì îòâúðíàõ:

-”Îïåðåí àðòèñò ñúì”? Òîâà,êàòî ÷å ëè ïúê òÿõ èçïëàøè. Ïîÿâè ñå íåùî, êàòî “óñìèâêà”íà ëèöàòà èì. Êàçàõà:”Ãóò”! è ñè îòèäîõà.Äî Ñîôèÿ ïîâå÷å íèêîé íå ìå áåçïîêîè.

 

Ïðèÿòåëè è  ðîäíèíè ãî ïîñðåùàò ñ ðàäîñò è òðåâîãà. “Òè âèæäàø êàêâà å îáñòàíîâêàòà, ìó êàçâàò.Âîéíàòà áóøóâà. Âúðâè ìîáèëèçàöèÿ. Òè ñè êàíäèäàò ïîäîôèöåð.Ùå òå ìîáèëèçèðàò, ùå òå ïðàòÿò íà ôðîíòîâåòå - à òàì áîã çíàå,êàêâî ùå ñòàíå!...Âðúùàé ñå è ïðîäúëæàâàé äà ïðàâèø  òîâà,íà êîåòî ñè ñå ïîñâåòèë.Ïúê è â Èòàëèÿ å ïî ëåñíî äà ñå óêðèåø îò ìîáèëèçàöèÿòà”.

È íà 1 íîåìâðè 1943 ãîäèíà Áîðèñ Õðèñòîâ ñå îòïðàâÿ îòíîâî íà çàïàä. Òîçè ïúò çà Âèåíà è Çàëöáóðã. Òàì òîé óçíàâà çà êîíêóðñ çà íàáèðàíå íà àðòèñòè çà Âèåíñêàòà îïåðà.

 

“Èìàøå ìíîãî êàíäèäàòè - ðàçêàçà íè áàòå Áîðêî. ßâèõ ñå è àç. Íÿìàõà íàìåðåíèå äîðè àêî ìå ïðèåìàò,äà îñòàâàì òàì çà äúëãî. Ìîåòî æåëàíèå áåøå äà ïðîäúëæà ó÷åíèåòî ñè ïðè ìîÿò ó÷èòåë -ìàåñòðî Ñòðà÷àðè.À ñëåä òîâà,àêî ïîìîãíå áîã - äà çàïî÷íà ìîÿòà êàðèåðà â Èòàëèÿ. Ïðåäñåäàòåë íà æóðèòî áåøå èçâåñòíèÿò òîãàâà äèðèãåíò Îòòî Êëåìïåðåð. Èçïÿõ êàêâîòî ñå èçèñêâàøå çà êîíêóðñà. Ìèñëÿ,÷å ñå ïðåäñòàâèõ äîáðå. Íî ïðåäñåäàòåëÿò íà æóðèòî íå ìè îáúðíà íèêàêâî âíèìàíèå.Äúðæà ñå íàäìåííî è ïðåíåáðåæèòåëíî. Êîãàòî ãî ïîïèòàõ,êàêâà å ïðè÷èíàòà ÷å íå ñà ìå ïðèåëè íåãîâèÿò êðàòúê îòãîâîð áåøå:”Íå ñå íóæäàåì îò òàêèâà ãëàñîâå”!

Íÿêîëêî ãîäèíè ïî êúñíî,êîãàòî áÿõ èçâåñòåí âå÷å â Èòàëèÿ, à èíòåðåñ ïðîÿâÿâàõà ãîëåìè åâðîïåéñêè îïåðíè òåàòðè êúì ìîåòî ðàçâèòèå è æåëàåõà ñúòðóäíè÷åñòâîòî ìè,ïðè ìåí ñå ÿâè ñúùèÿò òîçè Îòòî Êëåìïåðåð. Îòíîøåíèåòî ìó è äóìèòå  ìó âå÷å áÿõà ñúâñåì ðàçëè÷íè îò òåçè ïî âðåìå íà êîíêóðñà. Ñëåä êîìïëèìåíòè è âúçõèùåíèÿ îò ãëàñúò ìè, îò òîâà,êîåòî áåøå ãëåäàл è  ñëóøàë, ìè ïðåäëîæè ó÷àñòèå â íåãîâè ïîñòàíîâêè. Óñëîâèÿòà äà ïîäåëÿ àç.

“Íå,ìàåñòðî -ìó êàçàõ. Âèå íå ìè ïîäàäîõòå ðúêà,êîãàòî ìíîãî ñå íóæäàåõ îò òîâà.Ñ âàñ,ïîä âàøå äèðèãåíòñòâî íå æ æåëàÿ äà ó÷àñòâàì íèòî âúâ Âèåíñêàòà îïåðà,íèòî êúäåòî è äà áèëî” ! Òîé âèäèìî, îñòàíà ìíîãî оãîð÷åí, íî íèùî íå êàçà. Âåðîÿòíî ñå å ïîñòàâèë íà ìîå ìÿñòî ïðåäè ãîäèíè. Òàêà è íå ñå ñðåùíàõìå ñ íåãî íà ñöåíàòà èëè íà êîíöåðòíèÿò ïîäèóì”.

 

 ÊÐÀß 1944 ÃÎÄÈÍÀ ÁÚËÃÀÐÈß ÂÅ×Å Å ÂÚ ÂÎÉÍÀ Ñ ÃÅÐÌÀÍÈß. Àâñòðèÿ ïðîôåñîð Àëåêñàíäúð Öàíêîâ ñôîðìèðà âîåíåí êîðïóñ îò áúëãàðè, êîèòî äà ñå áèÿò íà ñòðàíàòà íà Ãåðìàíèÿ.Íàñòîÿâàò è Áîðèñ Õðèñòîâ äà ñå çàïèøå òàì,íà êîåòî òîé êàòåãîðè÷íî îòêàçà. Ñëåä íÿêîëêî äåíà,ÿâíî ïî êàêâà ïðè÷èíà, Áîðèñ å àðåñòóâàí îò ãåñòàïî.Èçïðàùàò ãî ïðèíóäèòåëíî â íÿêàêâà çåëåí÷óêîâà ãðàäèíà â èëè ïî-òî÷íî - â ïîêðàéíèíèòå íà ãðàä÷åòî Ôåëäêèðõ,áëèçî äî Øâåéöàðñêàòà ãðàíèöà.Òàçè çåëåí÷óêîâà ãðàäèíà âñúùíîñò å ïëåííè÷åñêè ëàãåð. Òóê ðàáîòÿò ïðèíóäèòåëíî ðóñíà÷åòà,îòâëå÷åíè îò çàâîþâàíèòå ñúâåòñêè òåðèòîðèè.Íàé-âúçðàñòíîòî îò òÿõ å íà 16 ãîäèíè.

-”Àç âèäÿõ äîñòàòú÷íî óæàñè â òîçè ëàãåð, êîèòî ìå íàêàðàõà äà ñå îòâðàòÿ îò íàöèîíàëñîöèàëèñòèòå”- ùå ñïîäåëè ïî êúñíî òîé.Æèâîòúò ìó å áèë â ïîñòîÿííà îïàñíîñò. Çà âñè÷êî êîåòî íå å ïî íàëîæåíèÿ ðåä îáâèíÿâàò íåãî- åäèíñòâåíèÿò îáðàçîâàí ÷îâåê òàì.

“Íå ìè áåøå ÷óæäà ìèñúëòà çà áÿãñòâî.Ðåêàòà Ðåéí, êîÿòî îòäåëÿøå ëàãåðà îò Øâåéöàðñêàòà ãðàíèöà,ëåñíî ùÿõ äà ïðåïëóâàì. Íî íÿìàøå ëè äà ìå óëîâÿò? À àêî ñå ïðîñòóäÿ,êàêâî áè ñòàíàëî ñ ãëàñúò ìè”.

Íî è ïîëîæåíèåòî ìó â ëàãåðà íå å áèëî çà çàâèæäàíå.È ïàê êúñìåòúò ìó âèíàãè å áèë ñ íåãî. Ñúáèòèÿòà ïðåç ìàé 1945 ãîäèíà çàâàðâàò Áîðèñ Õðèñòîâ âñå îùå êàòî ðàáîòíèê âúâ Ôåëäêèðõ. Ôðåíñêè îêóïàöèîííè âëàñòíè çàåìàò ìÿñòîòî íà êàïèòóëèðàëèòå íåìñêè âîéñêè. Ïî ïðåäëîæåíèå íà ïîëêîâíèêà,êîìàíäâàù ôðåíñêèòå îêóïàöèîííè âîéñêè,Áîðèñ Õðèñòîâ èçíàñÿ íÿêîëêî êîíöåðòà ñ èçêëþ÷èòåëåí óñïåõ. Ïîëêîâíèêúò, âèäèìî  èíòåëèãåíòåí ÷îâåê ïèòà: -”Êàêâî áèõ ìîãúë äà íàïðàâÿ çà âàñ”?

“Âúðíåòå ìå â ìîåòî îòå÷åñòâî Áúëãàðèÿ”.

“- Òîâà å íåâúçìîæíî - â Óíãàðèÿ âñå îùå ñå âîäÿò âîåííè äåéñòâèÿ.

-Òîãàâà áèõ æåëàë äà ñå âúðíà â Ðèì,ïðè ìîÿò ó÷èòåë”!

Íà äðóãèÿ äåí, åäèí âîåíåí”äæèï” ãî çàâåæäà êúì èòàëèàíñêàòà ãðàíèöà.Áîðèñ Õðèñòîâ ñå ðàçäåëÿ ñ òîçè äîáúð ÷îâåê è ìó áëàãîäàðè çà óñëóãàòà.

-Ñúæàëÿâàì ìíîãî,÷å íå ïîìíÿ èìåòî íà òîçè ÷îâåê è íå ùå ìîãà íèêîãà äà ìó ñå îòïëàòÿ.Ãîäèíè ñëåä ñëåä âîéíàòà ïîëîæèõ âñè÷êè óñèëèÿ äà ãî îòêðèÿ. Òúðñèõ ãî ÷ðåç ìèíèñòåðñòâîòî íà âîéíàòà âúâ Ôðàíöèÿ,÷ðåç ïîëèöèÿòà,êúäå ëè íå- íàïðàçíî!À âñè÷êî áèõ äàë äà íàìåðÿ òîçè ÷îâåê.Òîé áåøå ìîé ñïàñèòåë”!

 

Ìàåñòðî Ñòðà÷àðè íåìîæìå äà ñå ñúâçåìå îò òàçè íåîïèñóåìà èçíåíàäà. Òîé ïðîñòî íå ìîæå äà ïîâÿðâà,÷å ïðåä íåãî òîçè,êîãîòî ñìÿòàò çà ìúðòúâ. “Íî ùîì âñè÷êî èìà òàêúâ ùàñòëèâ êðàé -äà ïðèñòúïèì âåäíàãà êúì çàíèìàíèÿ”.

Äðóã áëàãîðîäåí ðèìëÿíèí äàâà áåçïëàòåí ïîäñëîí íà ñâîÿ íÿêîãàøåí êâàðòèðàíò. “Îò òåáå ùå ñòàíå âåëèê ÷îâåê” -êàçâà ñòàðèÿò õàçÿèí è îòâàðÿ ãîñòîïðèåìíî âðàòèòå íà ñâîÿ äîì.

-”Ïðåç îíèÿ äíè ñëåä âîéíàòà íà ìåí áåøå ìíîãî òðóäíî äà ñå çàíèìàâàì. Äîéäîõ â Ðèì áåç ñòîòèíêà. Îò Âàòèêàíà ìè îòïóñíàõà êàðòà êàòî íà áåäíÿê,êîÿòî ìè äàâàøå ïðàâî íà ïàíè÷êà ÷îðáà âåäíúæ äíåâíî. Ïðåäè äà ñè ëåãíà àç ñå íàïèâàõ äîáðå ñ âîäà,çà äà íàïúëíÿ ïðàçíèÿò ñè ñòîìàõ. Ñòðàõóâàõ ñå ÷å òàçè “äèåòà” ùå ñúñèïå ãëàñúò ìè”.

Ñïîìíÿì ñè,÷å áåøå îòïå÷àòàíà åäíà êàðèêàòóðà â åäèí íàø ñàòèðè÷åí âåñòíèê ïðåäè ìíîãî äåñåòèëåòèÿ, ñ êîÿòî áÿõà”óäîñòîèëè” ñ âíèìàíèå Áîðèñ Õðèñòîâ - “íåâúçâðúùåíåöà”- ñ ïðîòðèòî øëèôåð÷å, ñ ïàíè÷êà â ïðîòåãíàòà ðúêà, êàê ÷àêà ìèëîñòèíÿ... Âúïðîñ íà íðàâè è ìîðàë íà åäíà ñèñòåìà,çà êîÿòî íå ñè ñòðóâà äà ñå êîìåíòèðà.

 

À ÆÈÂÎÒÚÒ Â ÑÒÀÐÈßÒ ÄÎÌ , íà äâàìàòà ñòàðè,äîñòîëåïíè õîðà íà óëèöà “Öàð Ñàìóèë”43 ïîñòîÿííî ÷àêàùè âåñò îò ñâîÿ âå÷å ñâåòîâíî èçâåñòåí ñèí, íî îñòàíà çàâèíàãè òåõíèÿ “íàø Áîðêî” òå÷åøå íÿêàê ñè,ìîíîòîííî,íî íå è åäíîîáðàçíî, ñêó÷íî. Ïðè òÿõ íåïðåêúñíàòî èìàøå ãîñòè.Ñ íÿêîè äà ñè ïîïðèêàçâàò,äðóãè - äà èñêàò íÿêàêâî õîäàòàéñòâî ïðåä òåõíèÿ ñèí. “Äàðîâèòè è íåäîîöåíåíè” òàëàíòè íèêîãà íå ñå ñâúðøâàò, êàêòî è ðîäèòåëèòå,êîèòî ñà ãîòîâè íà âñè÷êî,íî äà ñå ðåàëèçират è òå ÷ðåç ñâîåòî ïîêîëåíèå.Ïî òîçè ïîâîä äÿäî Êèðèë ìè ðàçêàçà:

-”Êîãàòî áÿõìå ïðè Áîðèñ â Ðèì,ïðåç 1954 ãîäèíà ïðè íåãî ñå ÿâè åäèí ìëàä îôèöåð îò øåñòè àìåðèêàíñêè ôëîò. Èìàë æåëàíèå äà ó÷è ïååíå. È ïîìîëè Áîðèñ äà ãî ÷óå. Ñëåä êàòî ãî èçñëóøà Áîðèñ ìó êàçà:”Äðàãè ãîñïîäèíå, âèå ìîæåòå äà âçåìàòå óðîöè ïî ïååíå.Íî âñå ïàê çà ïðåõðàíàòà ñè òðÿáâà äà ðàç÷èòàòå,íà ïðîôåñèÿòà,êîÿòî è ñåãà âè õðàíè.Ìëàäåæúò îñòàíà îãîð÷åí,íî è áëàãîäàðåí çà äåëèêàòíèÿ íî êàòåãîðè÷åí îòãîâîð,÷å îò íåãî ïåâåö íÿìà äà ñòàíå.

Îò ìàëöèíàòà âèíàãè æåëàíè è î÷àêâàíè õîðà -ïðèÿòåëè íà Áîðèñ Õðèñòîâ è ãîòîâè âèíàãè äà ïîìîãíàò íà íåãîâèòå ðîäèòåëè,êîãàòî ñå íóæäàÿò îò òîâà,ñ ÷èñòà ñúâåñò ìîãà äà ñïîìåíà òðèìà äóøè:

Ñåìåéíèÿò ìè ëåêàð äîêòîð Òîäîð Òîäîðîâ, îò êîãîòî èìàì äîáðè âïå÷àòëåíèÿ, êàòî ñïåöèàëèñò è áåçêîðèñòåí,ñúðäå÷åí,è áëàã ÷îâåê. Åðóäèðàí, ñ ïîä÷åðòàí èíòåðåñ êúì îïåðíàòà ìóçèêà. Ìîæå áè òîçè ìó èíòåðåñ è äúëáîêîòî óâàæåíèå êúì Áîðèñ Õðèñòîâ, ñ êîãîòî äîêîëêîòî ìè áåøå èçâåñòíî,ñå ïîçíàâàõà îò äåòèíñòâî,áÿõà êàòî “ïîäïëàòà” çà íåãîâèÿ ñåðèîçåí ïðîôåñèîíàëåí àíãàæèìåíò êúì Ðàéíà è Êèðèë Õðèñòîâè. Íå áÿõìå ïðèÿòåëè. Ñðåùèòå íè áÿõà èíöèäåíòíè. Íî òîâà íå ìè ïðå÷åøå äà èçïèòâàì óâàæåíèå êúì òîçè ÷îâåê.

ÏÀÍ×Î ÌÓØÌΠ- ïðèÿòåë îò äåòèíñòâî. È îñòàíàë âåðåí íà ïðèÿòåëñòâîòî ñè ñ Áîðèñ Õðèñòîâ äî ïîñëåäíèÿò ñè äåí. Ìíîãî”çåìåí” ÷îâåê, ñ ïúðãàâ óì,ñ äÿâîëèò è òîïúë ïîãëåä, ñ ÷óäåñíî ÷óâñòâî çà õóìîð. Áåç äà ãî ïðîòèâîïîñòàâÿì ñ äðóãèÿò íè ïðèÿòåë Ëþáåí Æèâêîâ, çà êîãîòî ñ óäîâîëñòâèå íå ïèøà ìàëêî ïî êúñíî, òîé, êàòî ÷åëè áåøå ïî-îáè÷àíèÿò îò áàáà Ðàéíà. Êàçâàì òîâà ñúâñåì “óñëîâíî” çàùîòî áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë îáè÷àõà è äâàìàòà.Ïàí÷î áåøå ãîòîâ äà ñå ñúãëàñè ñ áàáà Ðàéíà âúâ âñè÷êî. È òîâà è õàðåñâàøå, çàùîòî òÿ òâúðäî óñòîÿâàøå ìíåíèåòî ñè, âèæäàíåòî ñè çà íåùàòà. Èëè êàêòî ñå êàçâà:” Äâà îñòðè êàìúêà áðàøíî íå ìåëÿò”.”Ìåêèÿò êàìúê”â ñëó÷àÿ áåøå Ïàí÷î. Ìíîãî áúðçî ñå ñïðèÿòåëÿâàøå ñ õîðàòà,êîåòî ñúâñåì íå çíà÷è,÷å áåçêðèòè÷íî ïðàâåøå òîâà. Êîãàòî ãîâîðåøå “çà Áîðêî” â î÷èòå ìó ñâåòâàò èñêðèöè! Òîé êàòî ÷å ëè ñå ïðåîáðàçÿâàøå,ñòàâàøå ïî îäóõîòâîðåí.Ñëóøàë ñúì åäíè è ñúùè ñëó÷êè îò ìëàäèòå èì ãîäèíè, â êîèòî”ãåðîé” âèíàãè å áèë Áîðèñ Õðèñòîâ. Íî íåãîâèòå “âåðñèè” ñà áèëè ïî èíòåðåñíè, ïî çàáàâíè, ïî-ïðèåìëèâè çà ìåí. È íàé-ëþáîïèòíè,êàðòèííè,ïèïåðëèâè ñà áèëè ðàçêàçèòå çà òðàäèöèîííèòå ïðèÿòåëñêè ëåòíè ëàãåðè ïî Âèòîøà. Êàê âñåêè îò”òàéôàòà” íîñè ïî íåùî îò êúùè, çà äà ñå “åêèïèðà” ëàãåðà íà ëþáèìàòà èì Âèòîøêà ïîëÿíà çà ì íîãî äíè.- ïúëíè ïåñíè, èãðè è çàáàâíè ïðåæèâåëèöà

-”Áîðêî íå óìååøå,ìíîãî äà ãîòâè. Íèå è íå ãî êàðàõìå äà âúðøè òîâà. Ïðåäïî÷èòàõìå äà ïîåìàìå íåãîâèÿ”íàðÿä”. Âå÷åð,ñ íåãîâèòå ïðåêðàñíè ïåâ÷åñêè èçïúëíåíèÿ, ïîä îòêðèòî íåáå, â äåáðèòå íà äåâñòâåíàòà òîãàâà Âèòîøà , òîé ñòîêðàòíî êîìïåíñèðàøå íàøèòå óñèëèÿ. Íî âñå ïàê, ìàêàð è ìíîãî ðÿäêî, ñå íàëàãàøå äà íè ãîòâè. È òåæêî è ãîðêî. Òàêèâà”àðíàóòñêè” ãîçáè íè ïðàâåøå, ñ òîëêîâà ëþòè ÷óøêè -îãíåíèöè, êîèòî òîé èçñèïâàøå â èçîáèëèå â òåíäæåðàòà, òà ïîñëå “ñúñêàéêè” êàòî ïåïåëÿíêè, íàëèòàõìå äà”ãàñèì” ïîæàðà â áëèçêîòî áúëáóêàùî  ïîòî÷å.Èëè ïúê ðåä ìó å äà ìèå ÷èíèèòå. Òîé ùå ãè íàðåäè â ïîòî÷åòî è ñëåä ìàëêî ãè âàäè èäåàëíî ïî÷èñòåíè. Èìàõìå äåæóðñòâà è ïî ñíàáäÿâàíåòî. Êîãàòî áåøå ðåä íà Áîðèñ òîé âñå èçíåíàäâàøå ñ íåùî,â íåãîâèÿ ñòèë.Âðúùà ñå,íàïðèìåð, îò ãðàäà. Íèå ãî ÷àêàìå ñ ïúëíà ðàíèöà ñ ïðîâèçèè. À òîé íè õâúðëè åäíà êóï÷èíà âåñòíèöè,ñïèñàíèÿ,êíèãè è ùå ðå÷å:

-”Åòî,ïîáðàòèìè, çîáíåòå äóõîâíà õðàíèöà,÷å òî èíà÷å ñúâñåì ùå çàðåæåòå êóëòóðàòà”.À íèå,ñ ïîïàðåíè î÷àêâàíèÿ çà ïèùíî óãîùåíèå,ðàçãðàáâàìå ëèòåðàòóðàòà, ïúê êîé êúäåòî íàìåðè, “êëúââà” òóé-îíóé îò äîíåñåíîòî....”

Ñ íåãî ìíîãî áúðçî ñå ñïðèÿòåëèõìåÈ ñúâñåì åñòåñòâåíî êàòî ÷å ëè îò”ñàìîñåáåñè” ñå íàëîæè îáðúùåíèåòî ìè êúì íåãî: Ïàí÷î! Ðàçëèêàòà â ãîäèíèòå íè áåøå çíà÷èòåëíà.Æèòåéñêèÿò íè îïèò - ñúùî / â íåãîâà ïîëçà/. Íî îáè÷òà íè,è ïðåäàíîñòòà íè êúì íàøèÿ Áîðèñ Õðèñòîâ, îñòàíà íåèçìåííà è áåçãðàíè÷íà. Ïðèÿòåëñòâîòî ïî ìåæäó íè - ñúùî!

ËÞÁÅÍ ÆÈÂÊΠ- ñúó÷åíèê îò âòîðà ìúæêà ãèìíàçèÿ è ñúñòóäåíò â Þðèäè÷åñêèÿ ôàêóëòåò. Íàé-ñêúï ïðèÿòåë íà Áîðèñ Õðèñòîâ! Áåçêîìïðîìèñåí ñðåùó íå ìàëêîòî íàïàäêè,ïîíåñúë ãîðäî è ñ ä äîñòîéíñòâî,ïîäìÿòàíèÿ êàòî:-Ïðèÿòåëÿ íà”îíçè ðåíåãàò â Èòàëèÿ”!...” Åäèí áëåñòÿù þðèñò-àäâîêàò,ñ îòíåòî ïðàâî äà “àäâîêàòñòâà”, “ïî ñêàëúïåíè “ è íåäîêàçàíè îáâèíåíèÿ è íàé-âå÷å çàðàäè ãðåõúò,÷å îñòàíà âåðåí è áåçêîðèñòåí ïðèÿòåë íà Áîðèñ Õðèñòîâ! Òîçè,êîéòî íîñè â ñåáå ñè”âúçðîæäåíñêè äóõ”,âèñîêî åðóäèðàí,èíòåëèãåíòåí, íîñåù â “÷èñò âèä” è äî äíåñ ðîìàíòèêàòà íà ñâîåòî âðåìå, áåøå ïðèíóæäàâàí îò òîãàâàøíèòå ïàðâåíþòà è”÷åðâåíè íà÷àëíè÷åòà” äà âúðøè âñÿêàêâà “÷åðíà” ðàáîòà çà äà îñèãóðè íàñúùíèÿ ñè.”Äîêåð”, òåàòúð-ìàéñòîð â ìóçèêàëíèÿ òåàòúð, à ÷åñòè è áåçðàáîòåí - òîâà å “òðóäîâèÿ ïúò” íà “íåäîëþáåí” îò âëàñòòà Ëþáåí.

Åäíà ñëó÷àéíà ñðåùà ñ åäèí òîãàâàøåí âèñø ïàðòèåí ôóíêöèîíåð,çà ùàñòèå è èíòåëèãåíòåí ÷îâåê, íà êîãîòî Ëþáåí Æèâêîâ ñïàñÿâà åäâà ëè íå  æèâîòà íà åäèí ìèòèíã â Ñîôèÿ,íà 6 ñåïòåìâðè 1944 ãîäèíà ñòàâà ïðè÷èíà äà ñå “ïîðàçõëàáè” ïðèìêàòà îêîëî íåãî.

-”Áÿõ â ðúêîâîäñòâîòî íà õîð”Ãóñëà”.Áåøå íóæíà íàìåñàòà íà íÿêîé âèñø íà÷àëíèê îò ÖÊ çà äà ñå óðåäè åäíî çàäãðàíè÷íî òóðíå íà õîðà. Îòèäîõìå ïðè òîçè ÷îâåê/íîñåù ñúùîòî ôàìèëíî èìå - Æèâêî Æèâêîâ,í.ë./ñ ïàðòèéíèÿ ñåêðåòàð, ïðîôïðåäñåäàòåëÿ....Êàòî ìå âèäÿ çàðàäâà ñå, ïðåãúðíàõìå ñå. “Å, êàæåòå çà êàêâî ñòå äîøëè”? Êàçàõìå ìó. Ðàçáðàõìå,÷å âúïðîñúò ùå ñå ðåøè è ñè òðúãíàõìå. Ïðåäè äà èçëåçåì òîé êàçà:”Ëþáåíå,îñòàíè çà ìàëêî”! Äðóãèòå ñè èçëÿçîõà,àç îñòàíàõ. Çàãîâîðè ìå òîé.Ïîïèòà ìå êàêâî ïðàâÿ,êàêâî ðàáîòÿ?:”Çàùî äîñåãà íå ñè ñå îáàäèë. Àêî èìàø íóæäà îò ïîìîùòà ìè - îáàäè ñå”.Âçåõìå ñè”äîâèæäàíå” è àç èçëÿçîõ îò êàáèíåòà ìó. Îíåçè,äâàìàòà, êàòî âúâ âîäåâèëíà ñöåíà, ÿâíî ñà ñå îïèòâàëè äà ïîäñëóøâàò,êàêâî ëè ñìå ñè êàçàëè! Âúïðîñèòå èì áÿõà”èçñòðåëÿíè” ìèãíîâåíî:”Åé Ëþáåíå, îòêîãà è îò êúäå ñå ïîçíàâàòå ñ äð.Æèâêîâ? Êàêâî ñè ãîâîðèõòå”?

-”Êàçàõ ìó,÷å âèå ñòå ïðè÷èíàòà äà íå ìè ðàçðåøàâàò äà èçëèçàì çàä ãðàíèöà.È ÷å, àêî ïðîäúëæèòå äà ïðàâèòå òîâà - ùå âè ðàçãîíÿ ôàìèëèÿòà”!Òå îñòàíàõà êàòî,âòðåùåíè.Íèùî ïîäîáíî,êàêòî âå÷å çíàåø, íå ñúì ìó êàçàë. Íî àêî èì “ñòèñêà” íåêà îòèäàò äà ãî ïèòàò. Îò òîãàâà èìåòî ìè îñòàâàøå áåç ïðîáëåìè â ñïèñúêà íà ïúòóâàùèòå”. Âåðîÿòíî è ïî òàçè ïðè÷èíà ñà ïîèç÷èñòåíè “ïåòíàòà” â áèîãðàôèÿòà ìó,çà äà ñòèãíå â”êàðèåðàòà ñè” äî àðòèñòè÷åí ñåêðåòàð íà õîðîâàòà êàïåëà”Ñâåòîñëàâ Îáðåòåíîâ.

Íåçàâèñèìî îò òîâà, êúäå ãî ëþøêàøå æèâîòà, íåãîâîòî äîñòîéíñòâî, íåãîâèÿò íå íàòðàïâàù ñå àðèñòîêðàòèçúì áóäåøå ðåñïåêò è óâàæåíèå.Òîâà áåøå ìîæå áè,ïðè÷èíàòà òîé äà áúäå ïîâå÷å”ëþáèìåö”íà äÿäî Êèðèë - “ìåêèÿò,åòè÷íèÿò,áëàãèÿò,äåëèêàòíèÿ”äÿäî Êèðèë. Êîãàòî ñå ñðåùàõìå â äîáðå ïîçíàòèÿò íè äîì, òîé,áåç ìíîãî øóì,òî÷íî,ÿñíî,íå ìíîãîñëîâíî êàçâàøå,êàêâî å íàïðàâèë, êàêâî ñâúðøèë ïî ïîåò îò íåãî íÿêàêúâ àíãàæèìåíò êúì äâàìàòà ñòàðöè, ïèòàøå îò êàêâî äðóãî èìàøå íóæäà,êàçâàøå  êîãà ùå ãî ñâúðøè è êîãà íàé-ñêîðî ùå äîéäå è ñè îòèâàøå. Ëè÷åøå, ÷å âñè÷êî âúðøè ñ ìíîãî îáè÷ è òîïëîòà êúì òåçè õîðà,ÿâíî ÷å ãè îáè÷àøå êàòî ñèí. Íî ãî ïðàâåøå, íÿêàê ñè”íå íàòðàï÷èâî”,áåçøóìíî.Òîâà ìó ïîâåäåíèå ðåñïåêòèðàøå è ìåí è íå áåøå ìíîãî áúðçî ñïðèÿòåëÿâàíåòî íè.Èçâåñòíî âðåìå âñå òàêà”çàâúðòàõìå” ðàçãîâîðúò ñè, ÷å íå ñå íàëàãàøå äà èçïîëçâàì íÿêàêâî îáðúùåíèå.Ïîñëå çàïî÷íàõ è äî äåí äíåøåí äà ìó êàçâàì:”Áàòå Ëþá÷î”!

Òîçè”áàòå Ëþá÷î” ñå îêàçà íå òîëêîâà “íåäîñòúïåí” íå òîëêîâà”ðåçåðâèðàí”. Íî ïðèÿòåëñòâîòî ìè ñ íåãî å åäèí “óíèâåðñèòåò” çà ìåí,çà æèâîòà, çà ïðèÿòåëñòâîòî, çà ðîìàíòèêàòà! Ðàçãîâîðúò ìè ñ íåãî, îáùóâàíåòî ìè ñ íåãî, êàòî ÷åëè ïðàâè âúçìîæíî äîêîñâàíåòî äî åäíî âðåìå íà òÿõíàòà ìëàäîñò, äî åäíà äóõîâíîñò, êàêâàòî óâè! - ïîíå â ìîèòå ïðåäñòàâè ìè å ëèïñâàëà.Ïðàâåøå, è ìè ïðàâè, óäîâîëñòâèå äà ãëåäàì êàê ãî ïîçäðàâÿâàò íåãîâèòå ïðèÿòåëè. Êàê âåæëèâî, êàê”ðèòóàëíî” ñ ëåêî äîêîñâàíå ñ ðúêà äî øàïêàòà,ñ ïîêëîí èëè ïúê ñúñ ñâàëÿíå íà øàïêà - êúì äàìèòå - èì îòâðúùà òîé. Íåãîâàòà áåçïðåäåëíà îáè÷ êúì Áîðèñ Õðèñòîâ - ïðèÿòåëÿò Áîðèñ - ìó äàâàøå ïðàâî âèíàãè äà áúäå îòêðîâåí è êîðåêòåí, äà ñúîáùàâà ïîíÿêîãà è íå òîëêîâà “ïðèÿòíè” íîâèíè. Òîâà íå ìó ïðå÷åøå äà ïîëó÷àâà òîëêîâà ïðåäàíîñò è îò îòñðåùíàòà ñòðàíà”. Òîé è “ïî äîêóìåíòè” áåøå ïðåäñòàâèòåëÿò ,ïúëíîìîùíèêúò íà Áîðèñ Õðèñòîâ.

À çà ìåí è äâàìàòà ñ Ïàí÷î - áîã äà ãî ïðîñòè, ñà ïðèìåð êàê ñ öåíàòà íà ëè÷íè íåóäîáñòâà, ñ  ÿçâèòåëíè êúì òÿõ íàñìåøêè, ñ íåäîñòîéíè ïîäìÿòàíè è îòêðîâåíî çëîñòîðíè÷åñòâî - íîñåõà âèñîêî, äîñòîéíî è íåîïåòíåíî ïðèÿòåëñòâîòî ñè êúì âåëèêèÿ Áîðèñ Õðèñòîâ!

Ïîñëå, ñëåä ãîäèíè, êîãàòî íå áåøå òîëêîâà îïàñíî, íèòî òîëêîâà”êîìïðîìåòèðàùî” ïðèÿòåëñòâîòî ñ òîçè âåëèê áúëãàðèí ñå”íàâúäèõà” ìíîãî ïðèÿòåëè....

Íå ìîãà äà áúäà ñúäíèê íà òåçè õîðà.Íå ìîãà äà ãè óïðåêíà. Íå âñåêèìó å äàäåíà ñèëàòà è ïîòðåáíîñòòà äà îòñòîÿâàò ïðèíöèïè,äîðè êîãàòî òîâà å óùúðá íà ëè÷íîòî ìó ñïîêîéñòâèå è àêî ùåòå ÷åñò ! Ïúê è êîé ëè âÿðâàøå,÷å åäèí äåí”îáëàöèòå” íàä òîçè ãåíèàëåí àðòèñò è ïî ÷óæäà âîë - èçãíàíèê,íÿêîãà ùå ñå ðàçïðúñíàò è òîé ùå ñå âúðíå â ðîäíàòà ñè ñòðàíà, èìåòî íà êîÿòî âèíàãè å âúðâÿëî ïðåä íåãîâîòî îðåîëíî èìå!  ìèíóòè íà îò÷àÿíèå íåùî, êîåòî ìíîãî ðÿäêî ñå ñëó÷âàøå âå÷íè îïòèìèñò è ñ ïîëîæèòåëíà ìèñúë êúì âñåêè è âñè÷êî äÿäî Êèðèë ìè êàçâàøå:

“Íèíî! Àç ìîæå äà íå äîæèâåÿ âðåìåòî,êîãàòî åäèí äåí Áîðèñ ùå ñè äîéäå. Íî òè çàðú÷àì äà ìó ïðåäàäåø:Äà èçíåñå åäèí êîíöåðò íà èãðèùåòî/ñòàäèîí”Âàñèë Ëåâñêè” Í.Ë./ òà âñè÷êè äà ãî ÷óÿò”. Òàçè áàùèíà çàðúêà íåãîâèÿò Áîðêî, íå ìîæà äà èçïúëíè, íå ïî íåãîâà âèíà. Çàòîâà  ïúê íèå, êîãàòî “äîáðîòî âðåìå” ñúâïàäàøå è ñ ïðîãðàìèòå íà ëþáèìîòî ñòóäèî”Ìóçèêà” ñ “ðàçðåøåíèåòî” íà áàáà Ðàéíà õîäåõìå äà ñëóøàìå çàïèñè íà îïåðè ñ ó÷àñòèåòî íà Áîðèñ Õðèñòîâ. Äàæå òóê ùå ñïîìåíà åäíà òî÷íà äàòà âçåòà îò ìîÿ äíåâíèê /òîãàâà ñè âîäåõ íåùî êàòî äíåâíèê/ êîéòî ñúì çàïàçèë ïîâå÷å îò 40-ñåò ãîäèíè.È ñëàáà áîãó!

18 ìàé - 1961 ãîäèíà.×åòâúðòúê-õîäèõìå ñ ãîñïîäèí Õðèñòîâ â ñòóäèî”Ìóçèêà”.Ñëóøàõìå îïåðàòà”Ôàóñò”.Çàïèñàë ñúì”ãîñïîäèí Õðèñòîâ-çà”ïî-îôèöèàëíî”-âñå ïàê òîâà å äîêóìåíò.

19 ìàé- ïåòúê äîñëóøàõìå ñ ãîñïîäèí Õðèñòîâ “Ôàóñò”.

29 ìàé-ïîíåäåëíèê õîäèõ ó ãîñïîäèí Õðèñòîâè. Ñëóøàõìå ïî ðàäèîòî ïúðâèÿò öèêúë”Ïåñíèòå íà Ìóñîðãñêè”.

5 þíè-ïîíåäåëíèê.Ñóòðèíòà èìàõìå ðåïåòèöèÿ íà”Æèâèÿò òðóï”.Ñëåä òîâà õîäèõ ó ãîñïîäèí Õðèñòîâè.Ñëóøàõìå âòîðîòî ïðåäàâàíå îò öèêúëà: Áîðèñ Õðèñòîâ ïåå ïåñíèòå íà Ìóñîðãñêè”.

12 þíè-ïîíåäåëíèê.Ñóòðèí õîäèõ ó ãîñïîäèí Õðèñòîâè. Ñëóøàõìå òðåòîòî ïðåäàâàíå:”Áîðèñ Õðèñòîâ ïåå ïåñíèòå íà Ìóñîðãñêè”.

Çâó÷è êàòî “èçâàäêè” îò ñêó÷åí ïðîòîêîë. À êîëêî åìîöèè è ÷èñòè ïðåæèâÿâàíèÿ ñå êðèÿò çàä òåçè”ñáèòè” ñ îñêúäíà èíôîðìàöèÿ èçðå÷åíèÿ. Îòèâàõ àç â òîçè òîëêîâà èçâåñòåí ìè äîì, íî âèíàãè êàòî ÷å ëè”íîâ”. Òðèìàòà ñÿäàõìå â íåãîâàòà ñòàÿ.Îò ñòåíèòå,îò ìåáåëèòå,îò âñè÷êî, êîåòî ñè ñòîåøå ïî÷òè íåïîêúòíàòî îò âðåìåòî, êàòî ÷å ëè âèòàåøå íåãîâèÿò äóõ...

Òàì áåøå ïîäàðåíèÿò îò íåãî íà ðîäèòåëèòå ìó ðàäèî øêàô - åäíî”÷óäî” íà òåõíèêàòà çà ìåí, ëàèêà â òàçè îáëàñò. È çàùî “÷óäî”? Çàùîòî, îñâåí õóáàâèÿ,îáåìåí çâóê, êàòî ñòèãíåøå êðàÿ íà ïëî÷àòà ìåìáðàíàòà àâòîìàòè÷íî çàåìàøå èçõîäíîòî ñè ïîëîæåíèå è òàêà - äî áåçêðàé,àêî íå èçêëþ÷èø ðàäèîòî.

Ñåäíàëè, çàòàèëè äúõ, ÷àêàõìå íà÷àëîòî íà ïðåäàâàíåòî. Ñëåä óâîäíèòå äóìè íà âîäåùàòà, íàñòúïè ìèãúò íà îòêðîâåíèåòî! Òîçè ãëàñ, êîéòî âå÷å äîáðå ïîçíàâàõ, êîéòî ìíîãîêðàòíî áÿõ ñëóøàë,êîéòî è äî äåí äíåøåí êàòî ÷å ëè ÷óâàì çà ïúðâè ïúò, êàòî â”îíàçè âëàæíà åñåííà ïðèâå÷åð íà äàëå÷íàòà 1948 ãîäèíà” íàõëó òàêà âëàñòíî, òàêà îáåìíî,òàêà îñåçàòåëíî,â “íåãîâàòà ñòàÿ”,ïðè íåãîâèòå ðîäèòåëè, ÷å î÷àêâàõ âñåêè ìèã ñàì òîé äà ñå ïîÿâè!... Ãëåäàõ áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë .È òå,êàòî ïðåä îëòàðà íà áîãà â õðàìà âãëúáåíè íåïîäâèæíè, îäóõîòâîðåíè,íàâÿðíî “îòíåñëè ñå” â ìèñëè è ÷óâñòâà â äàëå÷íèòå ãîäèíè, êîãàòî âñè÷êè ñà áèëè çàåäíî, ñëóøàõà ñ òðåïåò:

“Ãäå òû   çâåçäà÷êà, àõ,ãäå òû  ÿñíàÿ?

Èëü çàòìèëàñÿ òó÷åé ÷åðíàþ,

òó÷åé,÷åðíàþ, òó÷åé ìðà÷íîþ?

Ãäå òû   äåâèöà, ãäå  òû  êðàñíàÿ?

Èëü ïîêèíîëà äðóãà ìèëîãî .

Äðóãà ìèëîãî,íåíàãëÿäíîãî?

 

Òó÷à ÷åðíàÿ ñêðûëà çâåçäà÷êó

Çåìëÿ õëàäíà âçÿëà äåâèöó!

 

Ãîðåùè ñúëçè ñå ñòè÷àõà ïî ëèöàòà íà òåçè ùàñòëèâè ìàéêà è òàòêî. Ñúëçè íà ðàäîñò, ÷å ñà îòãëåäàëè è âúçïèòàëè òàêúâ ñèí èëè....Ñúëçè íà ìúêà ïî ñâèäíîòî ÷åäî, “çàðååëî ñå ïî äàëå÷íàòà ÷óæáèíà”?!

Äÿäî Êèðèë, òîêó ïðåç òåæêà âúçäèøêà ðå÷å:” È-è-õ,ìàéêàòà! Îòäå ñå âçå òîçè ãëàñ?” Òîëêîâà õóáàâî,”ñëàäêî” êàçâàøå òîâà “È-è-õ ìàéêàòà”Èëè ïúê, êîãàòî íå îäîáðÿâàøå íåùî â áàáà Ðàéíà, íåäîâîëñòâî îò íåùî òîé òèõî êàçâàøå:” È-è-õ Ðàéíå...” Íî â òîâà íàáëþäàòåëíèÿ è ÷óâñòâèòåëåí ÷îâåê ìîæåøå äà äîëîâè äåñåòêè íþàíñè íà äîáðîòà, íà ñíèçõîäèòåëíîñò, íà ïðîøêà... è íèòî åäèí íà óïðåê!

Çàïèñàë ñúì îùå:

7 ìàé - íåäåëÿ.Áÿõ ó ãîñïîäèí Õðèñòîâè. Áàáà Ðàéíà ìè ïîäàðè åäíà âðàòîâðúçêà íà ìîÿ êóìèð.-ñèíúò é Áîðèñ Õðèñòîâ! Ìîæå áè, äîñòà ïðèâúðçàíè ñòàðöèòå êúì ìåí?! Ñëóøàõìå ñ ãîñïîäèí Õðèñòîâ”äåòñêèòå ïåñíè” íà Ìóсоргски â èçïúëíåíèå íà Áîðèñ Õðèñòîâ - âåëèêîëåïíî,íåäîñòèæèìî!...

Òàçè âðúçêà àç ïàçÿ êàòî íàé-öåííà ðåëèêâà - êîïðèíåíà,ñ áåëè òî÷êè íà ñèí ôîí. Íîñèë ñúì ÿ íÿêîëêî ïúòè ïðè âàæíè ñúáèòèÿ â ìîÿ æèâîò. Ñåãà å íà ñúõðàíåíèå â Ñòàðîçàãîðñêèÿ èñòîðè÷åñêè ìóçåé, â íîâîñúçäàäåíèÿ ôîíä:”Áîðèñ Õðèñòîâ - â Ñòàðà Çàãîðà”.

È òàêà - âñåêè äåí, ïðåç äåí:”Áÿõ ó ãîñïîäèí Õðèñòîâè - ÷óâñòâàõà ñå äîáðå” “Âå÷åðòà õîäèõ ó ã ãîñïîäèí Õðèñòîâè.×óâñòâàõà ñå äîáðå. Ïîñðåùíàõà ìå êàêòî âèíàãè - ìíîãî ðàäîñòíè”.

È âèíàãè èìàøå çà êàêâî äà ñè ãîâîðèì.Òåìàòà “Áîðèñ Õðèñòîâ-”íàøå ëþáèìà òåìà -áåøå íåèç÷åðïàåìà. Íà ìåí ìè áåøå èíòåðåñíî, ëþáîïèòíî äà ãè ðàçïèòâàì çà íåãî. Òå ñ îòãîâîðèòå ñè îòíîâî è îòíîâî ñå âðúùàõà ìèñëîâíî è åìîöèîíàëíî ïðè ñâîÿ ëþáèì Áîðêî! Êàêòî è ïðè ïèñìàòà,êîèòî ïîëó÷àâàõà îò íåãî ñ íåèçìåííèòå:

“Ìèëè ìàìî è òàòêî”;

“Òàòêî è òè,ìîÿ ìàéêî”;

“Ìèëè è ñêúïè ìîè ìàìî è òàòêî”;

-Ïðåãðúùà âè ãîðåùî, ïðåèçïúëíåí ñ îáè÷ è ñèíîâíà ïðåäàíîñò Âàøèÿò ëþáÿù Âè ñèí Áîðêî”...

Òåçè,ïðåëèâàùè îò îáè÷,ïðèçíàòåëíîñò è ïðåäàíîñò íà ñèí êúì ëþáèìè ðîäèòåëè ñå ïðåâðúùàõà â ïðàçíèöè è çà òÿõ è çà íàñ íåãîâèòå ïðèÿòåëè.

ÑËÅÄ ÄÅÑÅÒ ÃÎÄÈØÍÀ ÐÀÇÄßËÀ è “ìèòàðñòâà” ïî èíñòàíöèè íà Ðàéíà è Êèðèë Õðèñòîâà”âåëèêîäóøíî” å ðàçðåøåíî äà çàìèíàò çà Èòàëèÿ, äà ãîñòóâàò íà ñâîÿ ñèí. Êîëåáàÿò ñå äàëè äà ïðåäïðèåìàò òîâà ïúòóâàíå, çàùîòî òðÿáâà äà îñòàâÿò ñåðèîçíî áîëíèÿ ñè ñèí Íèêîëàé. Íî ñëåä óâåðåíèÿòà íà ä-ð Òîäîðîâ, ÷å òîé ùå ïîåìå ãðèæàòà çà íåãî, òå çàìèíàâàò çà Ðèì.

“Áîðèñ íè ïîñðåùíà îùå íà ãðàíèöàòà ìåæäó Þãîñëàâèÿ è Èòàëèÿ - ðàçêàçâà äÿäî Êèðèë. Êîãàòî ìèíàõìå ïðåç Âåíåöèÿ, ñå ïîðàçõîäèõìå, äà íè ïîêàæå ãðàäà..Òàì,êàêòî òè å èçâåñòíî, íÿìà óëèöè, à êàíàëè. Êîãàòî ñ ãîíäîëàòà ìèíàõìå ïîêðàé åäíà êúùà Áîðêî íè êàçà:”Òóê ñúì æèâÿë èçâåñòíî âðåìå. Âúòðå íÿìàøå íèêàêâà ïîêúùíèíà.. Ñàìî åäíî ëåãëî è åäíî îäåàëî, êîåòî ñå îêàçà äîñòà êúñî çà ìîÿ  ðúñò. Áåøå äîñòà ñòóäåíî è âëàæíî. È êàêòî ðåêà äà ñå çàâèÿ”ïðåç ãëàâà” - îòâèâàò ìè ñå êðàêàòà. Êàòî çàâèÿ êðàêàòà,îñòàâà îòâèòà ãëàâàòà. Ãîëÿìî çúçíåíå áåøå. Äîáðå, ÷å ìàìà ìè áåøå äàëà äåáåëè âúëíåíè ÷îðàïè, êîãàòî çàìèíàâàõ, òà ñïàñèõ ïîëîæåíèåòî”.

Ïðèñòèãíàõìå â äîìúò ìó â Ðèì. Íàñòàíèõìå ñå . Ñíàõàòà íå ìîæåøå äà íè íàìåðè ìÿñòî îò óâàæåíèå,íî íå çíàåøå áúëãàðñêè.Ñ ìîåòî çíàåíå íà ôðåíñêè ñå ðàçáèðàõìå ÷óäåñíî”.

ÍÀ ÈÒÀËÈÀÍÑÊÀ ÇÅÌß æèâîòà ïîåìà îòíîâî â ñâîåòî ðóñëî.Òå â êúùè - Áîðèñ íà ðàáîòà.

“Æèâîòúò ìó å òðóä,òðóä. Íÿìà ïî÷èâêà,íÿìà îòïóñêàíå! - ïðîäúëæàâà äà ðàçêàçâà äÿäî Êèðèë. Âåäíúæ íè çàâåäå äà ãî ãëåäàìå â”Äîí Êàðëîñ”. Íåçàáðàâèìî ïðåæèâÿâàíå. À âúðõúò ìó áåøå àðèÿòà îò ïåòà êàðòèíà. Çàëàòà “ïîëóäÿ” íàêðàÿ íà àðèÿòà.. À êðàëÿò ïëà÷åøå!...Êîãàòî ñå ïðèáðàõìå â êúùè  ñïîäåëèõìå âïå÷àòëåíèÿòà ñ ìàéêà ìó. Ðàäâàõìå ñå íà óñïåõà ìó. Êàê íÿìà äà ñå ðàäâàìå, êîãàòî âèæäàõìå ñ êàêâà îáè÷ è îâàöèè ñå ïîñðåùàøå è èçïðàùàøå âñÿêà íåãîâà ïîÿâà. Ïîïèòàõ ãî:

“À áå,Áîðèñå, çàùî ïëà÷åø â ïåòà êàðòèíà?” Òîé ñå ïîóñìèõíà ïà ìè ðå÷å:

“Òÿ å äúëãà è øèðîêà çà îáÿñíåíèå,òàòêî. Àìè ÿ âçåìè è ïðî÷åòè òåçè êíèãè.. Îò òÿõ ùå ðàçáåðåø”çàùî”1 È ìè äàäå ÷åòèðè òîìà íà ôðåíñêè åçèê. Òðè îò òÿõ çà èñòîðèÿòà íà Êðàë Ôèëèï Âòîðè Èñïàíñêè è åäèí çà ñèíúò ìó Äîí Êàðëîñ.È  íàèñòèíà, ñòàíà ìè ÿñíî êàêâè ñáëúñúöè,êàêâè áîðáè, êàêâè ìåæäóîñîáèöè å èìàëî â èñòèíñêîòî ñðåäíîâåêîâèå. Íàïðàâè ìè ñèëíî âïå÷àòëåíèå îïèñàíèåòî çà îòíîøåíèÿòà ìåæäó  Êðàëÿò è ñèíúò ìó. Êîãàòî èíêâèçèöèÿòà îñúæäà Äîí Êàðëîñ íà ñìúðò åäèíñòâåíîòî êðàëñêî áëàãîâîëåíèå áèëî,êàòî êðàëñêè ñèí, îñúäåíèÿò äà áúäå îáåñåí íå ñ îáèêíîâåíî êîíîïåíî âúæå - à ñ êîïðèíåíî!...

“Å, âñè÷êè òâîè êîëåãè òàêà ðàáîòÿò? À Áîðèñ ðàáîòåøå êàòî ñúùèíñêè ó÷åí.

“Î,î,- òàòêî! Ïîâå÷åòî îò òÿõ ñà ïðîñòè ìîì÷åòà. Èìàò ÷óäåñíè ãëàñîâå -èçïîëçâàò òÿõ è òîâà èì ñòèãà”

“Àç ðàáîòÿ ìíîãî,ïúðâî - çàùîòî ìè ïðàâè óäîâîëñòâèå,è âòîðî - ãëàñà òðÿáâà äà ñå ïîääúðæà âèíàãè â äîáðî ñúñòîÿíèå. Àêî íå âúðâèø íàïðåä ùå îñòàíåø íàçàä!” Íà åäíà ïðåñêîíôåðåíöèÿ òîé êàçâà ïî òîçè ïîâîä:

“Çà ìåíå æèâîòúò íÿìà ñìèñúë âúí îò èçêóñòâîòî. Âñè÷êî ñúì ïîñâåòèë íà ðàáîòàòà ñè....íà ïðåêðàñíàòà ìîÿ ðàáîòà íà àðòèñò!....Áèõ æåëàë äî êðàÿ íà æèâîòà ñè äà ïåÿ òàêà,êàêòî ïåÿ ñåãà!”

Äÿäî Êèðèë ãîâîðåøå çà óñïåõèòå íà ñèíà ñè ñ ðàäîñò è áåç êàïêà ñàìîõâàëñòâî.Ïðàâåøå ãî ïî÷òè âèíàãè ñúïðîâîäåí îò îíàÿ òîïëà ñúëçà, ïðåç íÿêîÿ ìåëîäèÿ,êîÿòî òèõî,òèõî ñè íàïÿâàøå,äúëáîêî âãëúáåí â ñåáå ñè è îíîâà:

“È-è-õ,ìàéêàòà! Îòäå ñå âçå òîçè ãëàñ”!

Îòèäîõìå âåäíúæ íà åäèí êîíöåðò ñ ó÷àñòèåòî íà Áîðèñ. Òðÿáâà äà áåøå îêòîìâðè èëè íîåìâðè 1955 ãîäèíà. Ùåøå äà ñå ïðåäàâà ïî òÿõíîòî Ðàäèî ÐÀÈ ïðÿêî “Ôèäåëèî” îò Áåòîâåí. Îñâåí ñîëèñòèòå, ó÷àñòâàøå Ðèìñêèÿ Ñèìôîíè÷åí îðêåñòúð è õîð. Äèðèãåíò áåøå Âèòîðèî Ãóè.Çàëàòà áåøå ïðåïúëíåíà. Íàñòàíèõà è íàñ, ñ áàáà òè Ðàéíà. Ìíîãî ñêîðî ñå ïîíåñå øåïîò îêîëî íàñ:”Ðîäèòåëèòå íà Õðèñòîâ”! Íå ðàçáðàõìå îò êîãî ñà óçíàëè,íî íè ñòàíà ïðèÿòíî. À íà ñöåíàòà, êúäåòî áåøå íàñî÷åíî íàøåòî âíèìàíèå èìàøå íàä äâåñòà äóøè. Çàïî÷íà êîíöåðòà. Áîðèñ âñè÷êèòå ãè íàäïÿ!

Íàêðàÿ îòèäîõìå è íèå òàì çàä çàâåñèòå. Çàïîçíàõìå ñå ñ äèðèãåíòà. Áëàãîäàðèõ ìó çà òîâà,÷å ïîìàãà íà Áîðèñ...Òîé âåæëèâî ìå ïðåêúñíà ñ äóìèòå:”Óâàæàåìè ãîñïîäèíå, àç íÿìàì íèêàêâà çàñëóãà çà èçðàñòâàíåòî íà âàøèÿ ñèí.Òîé äîéäå çàâúðøåí ïåâåö îò Áúëãàðèÿ. Àç áÿõ ùàñòëèâ ïðúâ äà ãî ÷óÿ è äà îáúðíà âíèìàíèå íà êîëåãèòå çà îñîáåíèòå êà÷åñòâà íà íåãîâèÿ ãëàñ”

“Ðàáîòà - òðóä,òðóä”-êàêòî êàçâà äÿäî Êèðèë çà ñèíà ñè. Òîé íèêàê íå ìîæå äà ðàçáåðå “çàùî å íóæíî îò 9 äî 12 è îò 2 äî 6 ÷àñà äà ðàáîòèø, êàòî ñòóäåíò, êîãàòî âå÷å ñè õâàíàë ùàñòèåòî çà ïåð÷åìà”?! Íî è â îñêúäíîòî âðåìå, â êðàòêèòå ñâîáîäíè ÷àñîâå ìåæäó ðåïåòèöèè,ïðåäñòàâëåíèÿ,çàïèñè è ïúòóâàíèÿ,ïúòóâàíèÿ - Áîðèñ Õðèñòîâ âèíàãè ïðàâè íÿêàêúâ òðîãàòåëåí æåñò, èçðàç íà òîïëîòà è ñèíîâíà ïðèâúðçàíîñò.

“Áåøå Âåëèêäåí - êàçà äÿäî Êèðèë. È òàì íà òîçè íàé ñâåòúë ïðàçíèê íå ñå ðàáîòè. Áîðèñ è Ôðàíêà, çà íàøà ðàäîñò ñè áÿõà â êúùè.  ñóåòíÿòà äà ñå ïðèãîòâè òîâà-îíîâà, íå çàáåëÿçàõìå ÷å Áîðêî ãî íÿìà. Ïîïèòàõ Ôðàíêà, êúäå å Áîðèñ, òÿ ñå ïîîñìèõíà è êàçà,÷å íå çíàå Ìèíà,ìîæå áè,ïîâå÷å îò ÷àñò-äâà. Ïî íÿêîå âðåìå öÿë ñèÿåù ñ èçïîöàïàíè ñ áîÿ ðúöå, íî ùàñòëèâ ñå ïîÿâè Áîðêî,ñ êàêâî ìèñëèø? - ñ ïàíåð÷å ÿéöà! Ñ âåëèêäåíñêè ÿéöà ðåøèë äà íè çàðàäâà. Íå ãî áèâàøå ìíîãî ïî ãîòâàðñòâîòî. Òà è ÿéöàòà, êàòî íå íàìåðèë áîÿ - ãè áîÿäèñàë ñ ìàñòèëî - ÷åðâåíî è ñèíüî! Òî è ñ áîÿ äà áåøå  ïàê ùåøå äà ñå èçöàïà, íî ñ ìàñòèëîòî íàïúëíî áåøå”óñïÿë”.

 òåçè íåãîâè ïúòóâàíèÿ, ñ íåâåðîÿòíîòî ñè ïåâ÷åñêî èçêóñòâî, êîåòî ñ ãîðäîñò è íåîòðàçèìî âúçäåéñòâèå ïðåäñòàâÿ ïî ñâåòà Áîðèñ Õðèñòîâ ñå ðàäâà íà ïðèÿòåëñòâîòî è ïî÷èòòà íà õîðà ñ íàé-ðàçëè÷åí ðàíã â îáùåñòâåíàòà èåðàðõèÿ -” îò îáèêíîâåíèòå” äî êðàëå,ïðåçèäåíòè,äúðæàâíèöè....”Âåäíúæ ïîùàëüîíà äîíåñå òåëåãðàìà.. Òåêñòúò áåøå íà àíãëèéñêè åçèê, îò êîéòî ìîæàõ äà  ðàçáåðà:”Äæîðäæ. Êàòî ñè äîéäå íà îáåä ìó êàçàõ: -Áîðèñå, äîíåñîõà òåëåãðàìà çà òåá îò íÿêàêúâ ñè”Äæîðäæ” “Äæîðäæ ëè êàçà? Òà òîâà å àíãëèéñêèÿ êðàë.Ïèòà ìå êîãà èìàì ïðåäñòàâëåíèÿ çà äà äîéäå äà ìå ñëóøà..”

È íàèñòèíà, â óðå÷åíàòà äàòà òîçè Äæîðäæ äîëåòÿ ñúñ ñàìîëåòà ñè.Âèäÿ ïðåäñòàâëåíèåòî è ñè îòèäå”.

ÍÎ ÍÅ Å ÄÀÄÅÍÎ ×ÎÂÅÊÓ äà ñå ðàäâà è íàñëàæäàâà íà ñèíîâíàòà îáè÷ èëè íà”áåçîáëà÷íî” íàñòðîåíèå. Âèíàãè ùå ñå íàìåðè íåùî/èëè íÿêîé/ êîåòî äà ïîìðà÷è èçñòðàäàíîòî ùàñòèå.Çäðàâåòî íà Íèêîëàé -ãîëåìèÿò ñèí Õðèñòîâ ñå ïîääúðæà ñ ïðîìåíëèâ óñïåõ. Äî Èòàëèÿ ñòèãàò òðåâîæíè ñèãíàëè. Áîðèñ Õðèñòîâ ñå ñòàðàå äà ïðåäñòàâÿ ïðåä ðîäèòåëèòå ñè ïîëîæåíèåòî â “áëàãîïðèÿòíà ñâåòëèíà”

Òóê èñêàì äà ïðåäоñòàâÿ äóìàòà íà ìîÿ ïðèÿòåë ïðîô.Ïåòúð Æåêîâ äà ðàçêàæå ñâîèòå ñïîìåíè çà òîçè äðàìàòè÷åí ïåðèîä â æèâîòà íà ñåìåéñòâî Õðèñòîâè.

 

“Êàòî ñòóäåíò îò 1954 ãîäèíà æèâÿх â äîìúò íà èçâåñòíèÿ ñîôèéñêè õèðóðã ä-ð Òîäîð Òîäîðîâ-íà óëèöà “Öàð Ñàìóèë”36 -ñðåùó ðîäíàòà êúùà íà Áîðèñ Õðèñòîâ, â êîÿòî æèâååõà íåãîâèòå ðîäèòåëè è áðàòîâî ñåìåéñòâî.Ä-ð Òîäîðîâ, êàòî ïðèÿòåë íà Áîðèñ îò äåòñêèòå ãîäèíè áå çäðàâåí êîíñóëòàíò íà ñåìåéñòâîòî ìó â Áúëãàðèÿ.Ïðåç 1954 ãîäèíà çäðàâåí ïðîáëåì ñå ïîÿâè ïðè áðàòà íà Áîðèñ - Íèêîëàé Õðèñòîâ. Ñëåä äúëãî ÷àêàíîòî ðàçðåøåíèå îò ÌÂÐ ñòàðèòå Õðèñòîâè çàìèíàõà ïðè ñèíà ñè â Ðèì. Ïî ïðåäâàðèòåëíà óãîâîðêà äîêòîð Òîäîðîâ âñÿêà ñúáîòà âå÷åð ÷àêàøå òåëåôîííî îáàæäàíå îò Èòàëèÿ, çà äà äàäå èíôîðìàöèÿ çà çäðàâåòî íà Íèêîëàé. Òàêà áå âúçñòàíîâåíà âðúçêàòà ìåæäó äâàìà ïðèÿòåëè, íå âèæäàëè ñå ïîâå÷å îò 15 ãîäèíè.Äîñòà âðåìå ñëåä çàìèíàâàíåòî íà ãîñïîäèí è ãîñïîæà Õðèñòîâè íÿìàøå îñîáåíî òðåâîæíè ñèìïòîìè ñúñ çäðàâåòî íà Íèêîëàé. Íî òîâà å áèëî èçìàìíî âïå÷àòëåíèå. Íåî÷àêâàíî, ïîëîæåíèåòî ìó ñå âëîøè. Ðàçãîâîðèòå ñ Èòàëèÿ ñòàâàõà âñå ïî ÷åñòî. Âñÿêà âå÷åð äî êúñíî ä-ð Òîäîð áåøå â áîëíèöàòà è îò òàì ìè ñúîáùàâàøå çà ñúñòîÿíèåòî íà áîëíèÿ,çà äà ïðåäàì òîâà,àêî òåëåôîíúò íåòúðïåëèâî èçïðåâàðè íåãîâîòî çàâðúùàíå.

È íàèñòèíà, òåëåôîíúò îò Ðèì çâúíåøå ïî÷òè âñÿêà âå÷åð.Âñå ïî ÷åñòî Áîðèñ Õðèñòîâ ïîïàäàøå íà ìåí è ïðèåìàøå êðàòêàòà ìè èíôîðìàöèÿ.Ãîñïîäèí Õðèñòîâ çíàåøå âå÷å ÷å ñúì êâàðòèðàíò è äîâåðåí ïðèÿòåë íà ñåìåéñòâî Òîäîðîâè.  íÿêîè îò ðàçãîâîðèòå, êîãàòî ñúîáùàâàõ äîáðè íîâèíè çà çäðàâåòî íà Íèêîëàé,Áîðèñ ñå îòêëîíÿâàøå è ñ òîïëèÿ ñè áàñîâ ãëàñ ìå ïèòàøå îò êúäå ñúì, ñà êàêâî ñå çàíèìàâàì è êàêâî ñëåäâàì. Ñïîäåëèõ ìó ÷å ñëóøàì íåãîâè ïëî÷è è  ÷å èìàì îòíîøåíèå êúì ïååíåòî.Ñðåùíàõ ïðèÿòíàòà ìó ðåàêöèÿ è çàäîâîëñòâî:”À-à,çíà÷è òåíîð?”...Ïðè åäèí îò ðàçãîâîðèòå ñå îáúðíàõ ñ”äðóãàðè Õðèñòîâ”,íà êîåòî â ñëóøàëêàòà ñå ÷ó çâучен ñúðäå÷åí ñìÿõ.Òîâà ìå ñìóòè è íÿêîëêî ïúòè ñå èçâèíÿâàõ çà ãðåøêàòà. Òåëåôîííàòà âðúçêà  ïðîäúëæè âåðîÿòíî ïîâå÷å îò ìåñåö. Õàçàèíúò ìè ìåæäóâðåìåííî ñòàâàøå âñå ïî íåñïîêîåí çà çäðàâåòî íà Íèêîëàé. À ïðåä÷óâñòâèåòî íà Áîðèñ çà ôàòàëíèÿ èçõîä çà áðàò ñè - âñå ïî òðåâîæíî. Ä-ð Òîäîðîâ ñúîáùè, ÷å ñå íàëàãà àìïóòàöèÿ íà êðàêà íà Íèêîëàé è òðåâîãàòà ïîðàäè ñúñòîÿíèåòî íà ñúðöåòî ìó. Íà ñëåäâàùàòà âå÷åð Áîðèñ èçâåñòè”÷å ñëåä ìíîãî òðóäíîñòè ñå å ñâúðçàë ñ Âúëêî ×åðâåíêîâ, êàòî ïîèñêàë òðàíñïîðòèðàíåòî íà áîëíèÿ ñè áðàò â Èòàëèÿ”

Ïî êúñíî ðàçáðàõìå ÷å îò êàáèíåòà íà ïðåìèåðà è îò áúëãàðñêîòî ïîñîëñòâî ñà ìó ñúîáùèëè, “÷å â Áúëãàðèÿ èìà ëåêàðè, êîèòî ìîãàò äà ñå ñ ïðàâÿò è íå å íåîáõîäèìî áîëíèÿ äà ñå èçïðàùà â Èòàëèÿ”. Áîðèñ áåøå âáåñåí è âåðîÿòíî èçïóñíàòèòå ìó íåöåíçóðíè äóìè áÿõà ïðè÷èíàòà áúðçî îò ïîùàòà äà ïðåêúñíàò ïîäñëóøâàíèÿ òåëåôîíåí ðàçãîâîð. Íà ìåí ñå ïàäíà òðóäíàòà çàäà÷à äà ñúîáùÿ çà ðÿçêîòî âëîøåíî ñúñòîÿíèå íà Íèêîëàé. Ñúñ ñúêðóøåí ãëàñ  ïåâåöúò ìè êàçà, ÷å ñïåøíî çàìèíàâà çà ó÷àñòèå â ïðåäñòàâëåíèå â Ëîíäîí. Ïîìîëè ìå äà ïðåäàì, ÷å å ïðèäâèæèë âúïðîñúò,âúïðåêè îòêàçúò íà âëàñòèòå,â Áúëãàðèÿ äà ïðèñòèãíàò ñ íàåò îò íåãî ñàìîëåò äâàìà ñâåòîâíî èçâåñòíè èòàëèàíñêè êàðäèîëîçè. Äíè ñëåä òîâà èçâåñòèõà íà ðîäèòåëèòå â Ðèì, ÷å Íèêîëàé å ïî÷èíàë. Îòìåíèë ñå å ïîëåòúò íà âúïðîñíèòå êàðäèîëîçè,îïðåäåëåí çà ñúùèÿ äåí. Âúçðàñòíèòå ðîäèòåëè Õðèñòîâè íå óñïÿõà äà ïðèñúñòâàò íà ïîãðåáåíèåòî íà ñâîÿ ïî ãîëÿì  ñèí â Áúëãàðèÿ. Ñëåä âðúùàíåòî ñè íàïðàâèõà ïîñåùåíèå íà ñåìåéñòâî Òîäîðîâè. Óñïîðåäíî ñ ðîäèòåëñêàòà ìúêà ïî ñâèäíàòà çàãóáà, ñïîäåëèõà è çà ãîëÿìîòî ñòðàäàíèå è îãîð÷åíèå íà Áîðèñ- äà ñòîè äàëå÷å îò áðàò ñè! Äà èìà âúçìîæíîñò äà ìó ïîìîãíå è äà íå ìîæå íèùî äà íàïðàâè! Ñúñ ñåáå ñè áÿõà äîíåñëè ìíîãî àíãëèéñêè âåñòíèöè è ñïèñàíèÿ îòðàçÿâàùè íåíàäìèíàòîòî èçïúëíåíèå íà Áîðèñ Õðèñòîâ íà ëîíäîíñêà ñöåíà. Íà åäèí îò âåñòíèöèòå ñòîåøå çàãëàâèåòî:”Âåëèêîëåïíîòî èçïúëíåíèå íà Áîðèñ Õðèñòîâ ñúâïàäà ñúñ ñìúðòòà ìó Íèêîëàé â Áúëãàðèÿ”/ïåðèôðàçèðàì/.Ñïîðåä ãîñïîæà Õðèñòîâà Áîðèñ íàó÷èë çà ñìúðòòà íà áðàò ñè íÿêîëêî ÷àñà ïðåäè ïðåäñòàâëåíèåòî,çà êîåòî áèëåòèòå ñà áèëè ïðîäàäåíè ìåñåöè ïðåäè òîâà. Ïóáëèêàòà, ñúñ”çàòàåí äúõ” ñëåäÿëà èçïúëíåíèåòî íà Áîðèñ Õðèñòîâ,ïîäïëàòåíî ñ òðàãåäèÿòà íà ñåìåéñòâîòî ìó,ïðå÷óïåíà ïðåç äðàìàòèçìà íà çàâëàäÿâàùèÿ îáðàç íà Áîðèñ Ãîäóíîâ. Âåðîÿòíî, òîâà ïðåäñòàâëåíèå å áèëî åäíî îò íàé-ñèëíèòå â êàðèåðàòà íà ãåíèàëíèÿ ïåâåö”!

ÄÎÌÚÒ ÍÀ ÐÀÉÍÀ È ÊÈÐÈË ÕÐÈÑÒÎÂÈ ðÿäêî îñòàâàøå áåç ãîñòè è ïîñåòèòåëè, êàêòî âå÷å îòáåëÿçàõ. Õîðà,ðàçëè÷íè”ïî èíòåðåñè” è ïî õàðàêòåðè. Èäâàøå åäíà ãîñïîæà,íå ïîìíÿ èìåòî é,äúëãè ãîäèíè æèâÿëà â Èòàëèÿ. Ïîçíàâàëà ñå ñ ãîëåìèÿ èòàëèàíñêè ïèñàòåë è äðàìàòóðã Ïèðàíäåëî. Èäâàõà ðîäèòåëèòå íà îáåùàâàùèÿ íàäåæäè ìëàä ïåâåö òîãàâà Àíòîí Äÿêîâ, ñ ìîëáà ñ Áîðèñ Õðèñòîâ äà ìó îáúðíå ïîâå÷å âíèìàíèå. Íÿêîëêî ïúòè ñìå ñå ñðåùàëè â êúùàòà ñ Èëèÿ Êðúñòåíÿêîâ - êîìïîçèòîð íà  ïåñíè.Èíòåðåñåí ÷îâåê - ñðåäåí íà ðúñò,äîñòà ïúðãàâè÷úê, ïðèêàçëèâ - ìîæå äà ñå îïðèëè÷è êàòî”èòàëèàíñêè òèï”. Òîé áåøå èçìîëèë îò áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë àäðåñà íà Áîðèñ Õðèñòîâ çà äà ìó èçïðàòè íÿêîè íåùà îò òâîðåíèÿòà ñè. È êîåòî å ïî-âàæíî, Áîðèñ Õðèñòîâ áåøå ñè õàðåñàë íÿêîëêî ïåñíè è âåäíàãà çàïèñàë 4 íà åäíà ìàëêà ïëî÷à. Òåçè ïåñíè â íåãîâî èçïúëíåíèå çâó÷àò ïîíÿêîãà è â åôèðà íà íàöèîíàëíîòî ðàäèî, íî íå çíàÿò ðåäàêòîðèòå íèùî çà àâòîðà”Èëÿ Áîëãàð”. Òîçè Èëÿ Áîëãàð å àðòèñòè÷íî èìå -ïñåâäîíèì,äàäåí îò Áîðèñ Õðèñòîâ, çàùîòî íà ÷óæä åçèê ìíîãî òðóäíî ñå ïðîèçíàñÿ è íå çâó÷è äîáðå èìåòî Èëèÿ Êðúñòåíÿêîâ.

 åäíî ïèñìî äî Ïàí÷î Ìóøìîâ îò Ðèì - 01.09.60 ã. Áîðèñ Õðèñòîâ ïèøå:

“...Îëèìïèàäàòà âúðâè äîáðå,íî ìè ñå ñòðóâà,÷å íàøèòå òðÿáâà äà èçëèçàò íà ïèñòèòå è òåðåíà ïî ñòåãíàòè,ìîáèëèçèðàíè è áîðáåíè. Íàäåæäàòà ìè å â áîðáàòà è âîëåéáîëà.Íî?! Âèäÿõ îòêðèâàíåòî íà Îëèìïèéñêèòå èãðè - áåøå ðàçêîøíà, âåëèêîëåïíà ãëåäêà. Æàëêî, ÷å íå ìîãà äà âèäÿ âñè÷êî çàùîòî ãîðåùèíàòà ìå èçòîùàâà.Íî àêî íàøèòå ñòèãíàò äî íÿêîè ôèíàëíè èãðè, ùå îòèäà äà ãè íàñúð÷àâàì ñúñ ñïåöèàëíè”ìóçèêàëíî ïîñòðîåíè ðåâîâå - íàëè çíàåø ñòàð çàïàëÿíêî Ëåâñêàð”

Îêàçà ñå, ÷å òîé íå ñàìî å ãëåäàë è ñå å ðàäâàë íà íàøèòå ñïîðòèñòè îò äàëå÷å.Áÿõìå ïðèÿòíî èçíåíàäàíè, êîãàòî íåêîëöèíà ñå ïðåäñòàâèõà íà ðîäèòåëèòå íà Áîðèñ Õðèñòîâ. Ðàçêàçàõà èì çà ïîñåùåíèåòî ìó ïðè òÿõ...÷å íà âñè÷êè å äàë ïî”íå ìàëêà ñóìà-çà ïî÷åðïêà”.

 Ñîôèÿ áåøå äîøúë íà êîíöåðòè îïåðíèÿ ïåâåö,íàðîäíèÿ àðòèñò íà ÑÑÑÐ Àëåêñåé Ëåâèöêè.Ïîæåëàë äà îñúùåñòâè åäíà ñâîÿ îòêîëåøíà ìå÷òà - àêî åäèí äåí îòèäå â Áúëãàðèÿ íåïðåìåííî äà ïîñåòè äîìúò íà ñâîÿ êóìèð Áîðèñ Õðèñòîâ. Êîãàòî ïúê ñå îêàçàëî, ÷å ùå ìîæå äà âèäè è ðàçãîâàðÿ ñ ðîäèòåëèòå íà âåëèêèÿ àðòèñò, çà íåãî òîâà áèëî”ñâðúõ ùàñòèå”. È íàèñòèíà, òîçè ìëàä íî ñîëèäåí ÷îâåê ñå ÷óâñòâàøå êàòî äåòå â åäèí âúëøåáåí ñâÿò! Ïèòàøå,ãëåäàøå, ïàê ðàçïèòâàøå çà æèâîòà íà Áîðèñ Õðèñòîâ, êàêúâ å áèë êàòî ìëàä,âèíàãè ëè å áèëà íåãîâà ìå÷òà äà ñòàíå ïåâåö è îùå ìíîãî íåùà. Íàêðàÿ, ñìóòåí êàçà:” Êàòî ñå âúðíà ó äîìà è ðàçêàæà íà áëèçêè,ïðèÿòåëè,êîëåãè çà òîâà, êîåòî ñåãà âèäÿõ è íàó÷èõ -òå íÿìà äà ìè ïîâÿðâàò! Ìîëÿ âè, ïîçâîëåòå ìè äà ñå ñíèìàì ñ âàñ”! Çà ñúæàëåíèÿ,àç íÿìàì  òàçè ñíèìêà,íà êîÿòî Àëåêñåé Ëåâèöêè å ñ ðîäèòåëèòå íà Áîðèñ Õðèñòîâ â õîëà íà íåãîâèÿ äîì.

Ìíîãî ïðèÿòíî áåøå íà áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë äà ñè êîðåñïîíäèðàò ñ ðóñêàòà àêòðèñà Èðèíà Ãîðäåíèíà. Òÿ óñïÿëà äà îòêðèå àäðåñà èì è äúëãî âðåìå ïîääúðæàõà ïèñìîâíà âðúçêà.Ðàçáèðà ñå,ãëàâíà è åäèíñòâåíà òåìà áåøå Áîðèñ Õðèñòîâ è íåãîâîòî íåïîäðàæàåìî èçêóñòâî.Ãîðäåíèíà çíàåøå êîëêî ìíîãî Áîðèñ Õðèñòîâ îáè÷à  ðóñêàòà ìóçèêà è ðåäîâíî èçïðàùàøå ïî íåùî, ñâúðçàíî ñ òàçè ìóçèêà è íåéíèòå ñúçäàòåëè. È ïðåäè âñè÷êî-ìàòåðèàëè  çà æèâîòà è òâîð÷åñòâîòî íà Ìóñîðãñêè. Äî ðîäèòåëèòå ìó áåøå èçïðàòèëà è åäíî êîëåò÷å ñ èíòåðåñíî ñúäúðæàíèå - îãúðëèöà è êîëàí çà ñàáÿ îñòàíàëè îò íåéíèÿ ïðàäÿäî ãåíåðàë Ñêîáåëåâ. Áåøå îáåùàëà,ïðè óäîáåí ñëó÷àé äà èçïðàòè è ñàáÿòà ìó.  îòãîâîð íà ïèñìîòî íà äÿäî Êèðèë ïî òîçè ïîâîä òÿ ïèøå:

“Äúëáîêî óâàæàåìè ãîñïîäèí Õðèñòîâ! Áåçêðàéíî ñúì  òðîãíàòà  îò Âàøåòî ÷óäåñíî ïèñìî!... Àç ñúì òàêà ùàñòëèâà,÷å âñè÷êî òîâà Âè õàðåñâà - ùå ñå õàðåñà ëè íà Âàøèÿò ñèí? Ùîì òîâà ñòàðèííî ðóñêî èçêóñòâî å ïî âêóñà âè, îò ñúðöå âè ìîëÿ,íàïðàâåòå ìè òàçè ÷åñò è ïðèåìåòå èçïðàòåíèòå äðåáîëèè êàòî ìàëúê ñïîìåí â çíàê íà ãîëÿìîòî óâàæåíèå êúì Âàñ è ïðåêëîíåíèåòî ìè íà àêòðèñà ïðåä âäúõíîâåíîòî,ïðåêðàñíî ìàéñòîðñòâî íà Âàøèÿ ñèí.! Çà ñúæàëåíèå,àç ìîãà äà ñå íàñëàæäàâàì íà íåãîâîòî äèâíî ïååíå ñàì ïî íàøåòî ðàäèî...Êàê çàâèæäàì íà îíåçè,êîèòî ìîãàò äà ãî ñëóøàò è âèæäàò â îïåðàòà”

Èñêðåíî Âàøà Èðèíà Ãîðäåíèíà

 

 íà÷àëîòî íà íîâàòà 1960 ãîäèíà ïîäòèêâàí îò “âèòàåùàòà” â ã ëàâàòà ìè èäåÿ äà ñå”ïðåñòðàøà” è íàïèøà ïèñìî íà Áîðèñ Õðèñòîâ ìå íàêàðà äà ïîïèòàì äÿäî Êèðèë:” Àêî íàïèøà ïèñìî íà ãîñïîäèí Õðèñòîâ òîé äàëè ùå ìè îòãîâîðè”?

“Ðàçáèðà ñå,÷å ùå òè îòãîâîðè! Òîé íà âñè÷êè ïèñìà îòãîâàðÿ. Òðóïà ãè íà êóï÷èíà è îòãîâàðÿ íà âñè÷êè ñîáñòâåíîðú÷íî.Âçåìà ïî ðåä òåçè, êîèòî ñà íàé-îòäîëó -ïðèñòèãíàëèòå íàé-íàïðåä”.

Çàïî÷íàõ äà”ïëþí÷à”ìîëèâà - äà ïèøà ïèñìîòî. Íî çà êàêâî è êàê äà ãî íàïèøà?! Äàëè òîâà,êîåòî ùå ìó íàïèøà ùå å èíòåðåñíî çà íåãî?

Ñåãà âèæäàì ñ êàêúâ åíòóñèàçúì,ñ êàêúâ ïëàì è ìëàäåæêà èñêðåíîñò/è ñ êàêúâ “íàèâèòåò”/ ñúì êàçàë äóìèòå â  òîâà ìîå ïúðâî ïèñìî äî Áîðèñ Õðèñòîâ. Ùå ïðåäàì öåëèÿ òåêñò,òàêà êàêòî å íàïèñàí ïðåäè ïîâå÷å îò ÷åòèðñåò ãîäèíè:

Ìíîãîóâàæàåìè ãîñïîäèí Õðèñòîâ!

×óâñòâàì ñå îñîáåíî ùàñòëèâ, äà ñå îáúðíà ñ ïèñìî ëè÷íî êúì Âàñ -íàøèÿò âåëèê ñúíàðîäíèê,ñâåòîâíîèçâåñòíèÿò ïåâåö Áîðèñ Õðèñòîâ! Íå áèõ ìîãúë ñ äóìè çà èçðàçÿ ñâîÿ âúçòîðã,ñâîåòî âúçõèùåíèå îò Âàøèÿò ãåíèé...

Àç ñúì îáèêíîâåí ìëàäåæ,ñòóäåíò âúâ Âèñøèÿ èíñòèòóò çà òåàòðàëíî èçêóñòâî”Êð.Ñàðàôîâ”. È ìàêàð,÷å ìîÿòà ïðÿêà ðàáîòà å â îáëàñòòà íà äðàìàòè÷íîòî èçêóñòâî èçâúíðåäíî ìíîãî îáè÷àì îïåðíîòî è ïåâ÷åñêî èçêóñòâî. Íî êîãàòî ñòàâà äóìà çà Âàøå èçïúëíåíèå èç îïåðíîòî èëè ïåñåííî òâîð÷åñòâî íà èòàëèàíñêè èëè ðóñêè âåëèêè êîìïîçèòîðè òîãàâà íå ñàìî àç, íî è äðóãè,êîèòî ìíîãî îáè÷àò îïåðàòà, ñëóøàìå è ñå âúçõèùàâàìå îò âàøåòî ãåíèàëíî èçêóñòâî.Òîãàâà âñåêè, äàæå è íàé-îáèêíîâåíèòå õîðà, ñúñ çàòàåí äúõ è òðåïåò ñëóøàò ìàéñòîðñêîòî èçïúëíèòåëñêî èçêóñòâî íà ïåâåöà, èìåòî íà êîãàòî ðàçòóïòÿâà ñúðöàòà íà õèëÿäèòå ñëóøàòåëè ó íàñ è ìèëèîíèòå ëþáèòåëè íà ïåâ÷åñêîòî èçêóñòâî â ñâåòà! Ñëóøàò ñâîÿ ëþáèì  Áîðèñ Õðèñòîâ.  íàøèÿ èíñòèòóò, ìåæäó íàñ,ñòóäåíòèòå íå âåäíúæ ñå å âîäèë ñïîð êîé ïîâå÷å å ñëóøàë âàøè èçïúëíåíèÿ è êîé çíàå íåùî ïîâå÷å çà âàñ, çà âàøèÿ òâîð÷åñêè è æèçíåí ïúò. Òðÿáâà äà ïðèçíàÿ ÷å ïîäòèêâàí îò æåëàíèå, ïî ãîðíèòå ïðè÷èíè àç èçäèðèõ âàøèòå ñòàðè ðîäèòåëè è ÷åñòî õîäÿ ïðèòÿõ. Îò òÿõ íàó÷èõ íÿêîè íåùà çà âàñ.

Öåííà ðåëèêâà çà âñåêè îò íàñ äà ñå ñäîáèå îòíÿêúäå ñ âàø ïîðòðåò èëè ôîòîãðàôèÿ â íÿêîÿ îò âàøèòå ðîëè. Àç ëè÷íî, ìàêàð è îò èçðåçêà îò ñïèñàíèå, èìàì âàø ïîðòðåò è ôîòîãðàôèÿ â ðîëÿòà íà Áîðèñ Ãîäóíîâ. Íî áÿõ âúçõèòåí îò ïîðòðåòèòå âè â ðîëèòå íà Áîðèñ Ãîäóíîâ, Ìåôèñòîôåë, Ôèëèï Âòîðè...êîèòî âèäÿõ òóê, ó âàøèòå ðîäèòåëè. Çà ïðúâ ïúò âèäÿõ âàøè îðèãèíàëíè ôîòîãðàôèè. Íå å åäèí ñïîð å ñòàíàë, â ÷èè ðåïåðòîàð - îò çàïàäíàòà èëè ðóñêàòà êëàñèêà ñòå íàé äîáúð. Êîÿ ðîëÿ å âàø øåäüîâúð. Íà ïîñëåäíèÿ âúïðîñ, àêî òîé íå å òâúðäå äåëèêàòåí,âèå áèõòå íè óëåñíèëè ñ îòãîâîðúò ñè, à ïî ïúðâèòå,íèå âñè÷êè ñìå åäèíîäóøíè - âúâ âñÿêàêúâ ðåïåðòîàð âàøèòå èçïúëíåíèÿ ñà ãåíèàëíè!

Äîñåãà ñúì ÷óë âñè÷êè âàøè çàïèñè, ñ êîèòî ðàçïîëàãà Ðàäèîòî è ñïåöèàëíîòî ñòóäèî “Ìóçèêà”.Íî áèõ áèë íåèçìåðèìî ùàñòëèâ äà âè âèäÿ íà ñöåíàòà íà íàøàòà Ñîôèéñêà îïåðà. Òîâà å æåëàíèåòî íà õèëÿäèòå âàøè ïî÷èòàòåëè â íàøàòà Ðîäèíà, íà õèëÿäèòå îáèêíîâåíè õîðà,êîèòî ñ ãîðäîñò âè ÷óâñòâàò êàòî ñâîé âåëèê ðîäåí áðàò.

Ìîëÿ çà èçâèíåíèå,÷å ñè ïîçâîëèõ  äà îòíåìà ÷àñò îò âàøåòî ñêúïî âðåìå. Íî íå íàìèðàõ äðóã íà÷èí äà èçêàæà ñâîÿòà ïî÷èò è óâàæåíèå êúì âàñ, ñâîÿòà áëàãîäàðíîñò è ïðåêëîíåíèå ïðåä âàøèÿò  ãåíèé!

Æåëàÿ âè êðåïêî, ïî áúëãàðñêè çäðàâå è îùå ïî-ãåíèàëíè ïîñòèæåíèÿ âúâ Âàøåòî èçêóñòâî çà ñëàâà íà ñâåòîâíîòî ïåâ÷åñêî èçêóñòâî,çà ñëàâà íà”áúëãàðñêîòî ãúðëî”.

Ìîëÿ Âè, ïðåäàéòå ìîèòå íàé-ãîðåùè ïî÷èòàíèÿ è íà Âàøàòà ñúïðóãà!

 

Âàø ãîðåù ïî÷èòàòåë-Íèíî Ëóêàíîâ

ÂÈÒÈÇ “Êð.Ñàðàôîâ”  “Ðàêîâñêà 108 à

Ñîôèÿ

Êàçàõ ñàìî íà áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë çà ìîåòî”äåÿíèå”Òå ìå íàñúð÷èõà,÷å íåïðåìåííî -ðàíî èëè êúñíî ùå ïîëó÷à îòãîâîð. È ìíîãî ñêîðî - “ðàíî” ïîëó÷èõ òîëêîâà ëåëåÿíèÿ îò ìåí îòãîâîð.-èçâåñòíàòà íåãîâà ñíèìêà,ôîðìàò 13/18 ñúñ ñëåäíèÿ íàäïèñ:
“Çà ñïîìåí íà Íèíî Ëóêàíîâ îò Áîðèñ Õðèñòîâ - Ðèì 1960 ãîäèíà”Íà îáðàòíàòà ñòðàíà íà ñíèìêàòà:” Áëàãîäàðÿ çà ãîðåùîòî âè ïèñìî. Ñëîâà,êàòî âàøèòå ñà åäíà îò íàé-ãîëåìèòå íàãðàäè çà ìåí è çà ìîÿ òðóä.

Æåëàÿ âè âñè÷êî íàé-äîáðî!

Âàø Áîðèñ Õðèñòîâ

Ðèì, ìàðò,1960

Íå áèõ ìîãúë äà êàæà íèùî ïîâå÷å, çà ìîÿòà áåçìåðíà ðàäîñò îò òîâà, êîåòî ñúì êàçàë â ïèñìîòî ñè-îòãîâîð.

Ìíîãîóâàæàåìè, ã-í Õðèñòîâ!

Òðîãíàò ñúì îò Âàøåòî áëàãîðîäñòâî, îò èçêëþ÷èòåëíîòî âíèìàíèå, ñ êîåòî ìå óäîñòîèõòå, êàòî îòãîâîðèõòå íà ïèñìîòî ìè è ìå äàðèõòå ñ òîëêîâà ñêúï çà ìåí ïîäàðúê - Âàøèÿò ïîðòðåò!

Òîÿ èçêëþ÷èòåëåí æåñò ïîðîäè ó ìåí ðàäîñò,êàêâàòî ïî÷òè íèêîãà íå ñúì èçïèòâàë.! Äåíÿò 26 ìàðò áåøå íåîáèêíîâåí äåí,ïðàçíèê, íå ñàìî çà ìåí,íî è çà âñè÷êè ìîè êîëåгè îò Èíñòèòóòà. Êîëêî î÷è ñàìî áÿõà âïåðåíè â òîçè ïðåêðàñåí äîêóìåíò! Êîëêî âúçòîðæåíè è òîïëè äóìè áÿõà èçêàçàíè çà òîÿ, êîéòî óäîñòîè ñ âíèìàíèåòî ñè íå ñàìî ìåí, íî ìîå ëèöå è âñè÷êè òÿõ.Òå âè ïîçäðàâÿâàò íàé-ñúðäå÷íî ã-í Õðèñòîâ!

Âñè÷êè íèå,ñ íåòúðïåíèå ÷àêàìå äåíÿò,êîãàòî ùå ñå îñúùåñòâè íàøàòà çàâåòíà ìå÷òà - äà Âè âèäèì è ÷óåì òóê,ó íàñ, â Ñîôèÿ.

Ñúâñåì åñòåñòâåíî áåøå äà ñïîäåëÿ ðàäîñòòà ñè è ñ òåçè,êîèòî ñà îòãëåäàëè òàêúâ ñèí - Âàøèòå ïðåêðàñíè ðîäèòåëè! Êàêòî âèíàãè òå áÿõà ìíîãî ëþáåçíè è ìíîãî ñå çàðàäâàõà íà ïîñåùåíèåòî ìè. ×óâñòâàò ñå äîáðå. Çäðàâè ñà. Ã-í Õðèñòîâ,Âàøèÿò áàùà, íåóìîðíî ïðîäúëæàâà äà ñúáèðà íàðîäíè ïåñíè. Íà ìîåòî íàïîìíÿíå çà èçêàçâàíåòî Âè ïî òîçè âúïðîñ ïðåä êîðåñïîíäåíò íà â.”Íàðîäíà êóëòóðà” òîé,ñ øåãîâèòà óñìèâêà êàçà, ÷å ùå ãè íàïðàâè “íàé-ìàëêî 1000”!Òå ìå ïîìîëèõà êàòî Âè ïèøà, äà âè ïðåäàì òåõíèòå íàé-ãîðåùè ðîäèòåëñêè ïîçäðàâè. Èçïúëíÿâàì îò ñúðöå òàÿ òÿõíà ìîëáà è êúì íåÿ ïðèáàâÿì ìîèòå íàé-èñêðåíè, íàé-òîïëè òàêèâà. Áúäåòå çäðàâ è áîäúð äà èçïúëíèòå Âàøèÿò ïðåêðàñíè òâîð÷åñêè çàìèñëè.×îâå÷åñòâîòî ïîêîëåíèÿòà ùå âè îòãîâîðÿò ñúñ ñâîÿòà ëþáîâ è áëàãîäàðíîñò!

Èñêðåíî Âàø Íèíî Ëóêàíîâ

12.04.1960ã

Ñîôèÿ

Êúì ïèñìîòî ïðèëîæèõ è ìîÿ ñíèìêà, êîÿòî ñè íàïðàâèõ ñïåöèàëíî çà òîÿ ñëó÷àé ïðè èçâåñòíèÿ ôîòîãðàô-õóäîæíèê Ïàïàêî÷åâ. Íàäïèñàõ ïî ïîäîáèå íà ïîñâåùåíèåòî, íàïðàâåíî ìè îò Áîðèñ Õðèñòîâ íà íåãîâàòà ñíèìêà.Ïðèçíàâàì ñè “èç ïëàãèàòñòâàõ” ôîðìàòà. Íî äà íàïðàâèø òîâà îò òàêúâ “îðèãèíàë” ìèñëÿ,÷å å ïðîñòèì ãðÿõ. Íàäïèñúò ãëàñåøå:

Íà ìîÿ âåëèê ñúíàðîäíèê, íà ïðåêðàñíèÿ ÷îâåê ã-í Áîðèñ Õðèñòîâ

íàé-ñúðäå÷íî.

Îò Íèíî Ëóêàíîâ

àïðèë -1960 ã .

. Ñîôèÿ

Íà îáðàòíàòà ñòðàíà ïðîäúëæèõ:

“Ïðåêëàíÿì ñå ïðåä Âàøåòî èçêóñòâî. Âúçõèòåí ñúì îò Âàøåòî áëàãîðîäñòâî! Ãåíèàëíèòå òâîðöè ñà ïðåäè âñè÷êî âåëèêè õîðà.

Æåëàÿ Âè îò ñúðöå êðåïêî çäðàâè è îò íèêîé íå äîñòèãíàòè äîñåãà âèñîêè âúâ  ïåâ÷åñêîòî èçêóñòâî.

Âàø Íèíî Ëóêàíîâ

àïðèë-1960 ã

Ñîôèÿ

È çà äà íå ïîõàáÿ ñíèìêàòà, ïî íåéíèÿ ôîðìàò íà÷åðòàõ âúðõó áÿë ëèñò “ïðîñòðàíñòâîòî” êúäåòî òðÿáâàøå äà âìåñòÿ ã îðíèÿò òåêñò. Ñ òðåïåðåù îò âúëíåíèå ðúêà, ñëåä äúëãè óïðàæíåíèÿ,íàêðàÿ óñïÿõ. Êàòî ñïîìíÿì çà òåçè ìèãîâå íà îòêðîâåíèå è íàé ñúðäå÷íè ÷óâñòâà è ïðåäàíîñò êúì åäèí âåëèê ÷îâåê,êîéòî íèêîãà íå å èñêàë òîâà îò ìåí, íî òîâà ñúñ ñèãóðíîñò å ïðè÷èíàòà íàøåòî ïðèÿòåëñòâî äà ñå ðàçâèâà âñå ïî-âúçõîäÿùà ëèíèÿ áåç îò íèùî è íèêîãà äà áúäå ïîìðà÷åíî,ìå ïðàâè ùàñòëèâ è ãîðä.×èñòèòå ÷îâåøêè ïîðèâè, äóõîâíàòà áëèçîñò, àáñîëþòíàòà ëèïñà íà êàêâàòî è äà áèëà êîðèñò, âúòðåøíèÿ ïîäòèê äà äàäåø âñè÷êî, áåç äà î÷àêâàø äà ïîëó÷èø íåùî ïðàâè âúçìîæíî”ðàâíîïðàâíî” îáùóâàíåòî ìåæäó îáèêíîâåíèÿ ÷îâåê è ãåíèÿ! À “ãåíèÿò” îñâåí âñè÷êî,ïðèòåæàâàøå ðÿäêàòà äàðáà äà ðóøè  ìèãíîâåíî âñÿêàêâè “áàðèåðè” ìåæäó íåãî è îáèêíîâåíèÿ íåãîâ ñúáåñåäíèê. È äà ãî ïðèêàíè íà îòêðîâåíèå,êàòî ìåæäó ðàâíè.

 

ÏÐÅÇ ËßÒÎÒÎ ÍÀ ÑÚÙÀÒÀ 1960 ãîäèíà ñëåä óñïåøíà èçïèòíà ñåñèÿ ñ ìîé êîëåãà íàìèñëèõìå äà ïðåêàðàìå âàêàíöèÿòà íà Ñëèâåíñêèÿ áàëêàí.Òîé èìàøå ïðèÿòåëè òàì. Íåãîâèÿò êîðåí ïî ìàé÷èíà ëèíèÿ èìàë ðîäñòâî ñ ðîäà íà âîéâîäàòà Ïàíàéîò Õèòîâ. Ïî ìîè âïå÷àòëåíèÿ, à è îò íåãîâèòå ðàçêàçè áÿõà ñïå÷åëåí çà êàóçàòà. Íî èìàõ åäèí ïðîáëåì - òðÿáâàøå çà ïî äúëãî âðåìå äà îñòàâÿ áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë “ñàìè íà ñåáå ñè”. Ñïîäåëèõ ñ òÿõ òàçè ñâîÿ òðåâîãà, òå è äóìà íå äàäîõà äà êàçà: -”Êàê òàêà ùå ñè ñúñèïåø âàêàíöèÿ çàðàäè íàñ? Ïúê íàëè è Ïàí÷î,Ëþáåí ñà òóê. Àêî èìàìå íóæäà ùå òè ñå îáàäèì”?

È òàêà, ñ âëàêà äî Ñëèâåí - îòòàì íà ÊÀÐÀÍÄÈËÀ, à ñëåä òîâà - êúì ïîñòîÿííèÿò íè áèâàê - “Äàóëèòå”ïîä âðúõ Áúëãàðêà. Òîâà íàèñòèíà ñå îêàçà åäíî”ðàéñêî êúò÷å”.Ñðåä äèâíàòà ïðèðîäà, ñ íåîïèñóåìà êðàñîòà! Ïî÷èâíà áàçà íà Ñòúêëàðñêèÿ çàâîä â ãðàäà, òî ïðåäñòàâëÿâàøå åäíà  ãîëÿìà ïîëÿíà, îò âñÿêúäå îãðàäåíà ñ âåêîâíè áîðîâè è áóêîâè ã îðè. Ñ òðè-÷åòèðè åäíîñòàéíè êúùè÷êè, ôóðíà è....ìàíäðà!

Ïðèñòèãíàõìå êúñíî âå÷åðòà. Íà õîðàòà èì áåøå íåóäîáíî äà íè îòêàæàò ïîäñëîí ïîíå çà ïðåç íîùòà. Íà äðóãèÿ äåí, êîãàòî âå÷å ñå ïðåäñòàâèõìå êîè ñìå-êàêâè ñìå è èçêàçàõìå æåëàíèåòî ñè òóê äà ïðåêàðàìå âàêàíöèÿòà ñè òå íè õаресахà è...íè îñòàâèõà äà áúäåì òàì äîêîãàòî æåëàåì. È òàêà çàïî÷íàòà íàøèòå íåçàáðàâèìè è äîñåãà äíè - ïîâå÷å îò ìåñåö -ñðåä âúëøåáíàòà ïðèðîäà íà õàéäóøêèÿ Áàëêàí!

Îòïóñíàë ñå ïîä öåëåáíàòà ñèëà íà òîçè”îêåàí” îò öâåòîâå, ìèðèçìè, çâóöè, ñëúíöå, êðèñòàëåí âúçäóõ, ó ìåí âñå”ïðèùðàêâàøå” ìèñúëòà:-Êàêâî ëè ïðàâÿò ñòàðöèòå â Ñîôèÿ? Íàïèñàõ èì ïèñìî. Çà ñúæàëåíèå, íå ñúì çàïàçèë ÷åðíîâàòà, íî ñè ñïîìíÿì ÷å çàïàëåíî è âäúõíîâåíî èì îïèñâàõ êúäå ñúì è êàê ïðîòè÷à âàêàíöèÿòà ìè ñ ìîÿ êîëåãà. Íî, àêî òå ñå íóæäàÿò îò ìîåòî ïðèñúñòâèå è ïîìîù - èçïðàùàì èì àäðåñ è òåëåôîí, íà êîéòî âåäíàãà ìîãàò äà ìå èçâèêàò, è àç ñ ãîòîâíîñò ùå íàïóñíà òîçè Ðàé!...

Áÿõ äúëáîêî òðîãíàò îò  îòãîâîðà íà äÿäî Êèðèë íà ìîåòî ïèñìî. È ïîíåæå äðóã ïúò íå áÿõ ñå îòêúñâàë çà ïî äúëãî âðåìå,çàòîâà èìàì îò íåãî ñàìî òîâà ïèñìî,êîåòî ïàçÿ îò ìåñåö àâãóñò 1960 ãîäèíà.Ïîçâîëÿâàì ñè äà öèòèðàì öåëèÿ òåêñò, çàùîòî ìè ñå ñòðóâà ÷å áè ïðåäñòàâëÿâàëî èíòåðåñ çà ÷èòàòåëÿ.

Ñêúïè Íèíî,

Ïèñìîòî òè îò 6 ò.ì. íè äîñòàâè ãîëåìà ðàäîñò è óäîâîëñòâèå.

Îò íåãî ðàçáðàõ ïðåäè âñè÷êî, ÷å òè, çàåäíî ñ äðóãàðÿ ñè,

ñòå ñå íàñòàíèëè äîáðå, è âàêàíöèÿòà âè äîñòàâÿ âñè÷êèòå

óäîâîëñòâèÿ,êîèòî ïî÷èâêàòà íîñè ñúñ ñåáå ñè. Ðàçáðàõìå

ñúùî è èíòåðåñúò,êîéòî õðàíèø êúì íàñ, èçíåìîùåëèòå âå÷å

åäâà äâèæåùè ñå ñòàðöè. Âðåìåòî, êîåòî ïðåêàðâàø ñ òâîÿ

ïðåêðàñåí äðóãàð íàïîìíÿ âàêàíöèèòå,êîèòî íàøèÿ ñèí Áîðèñ

ïðåêàðâàøå ñ äðóãàðè ñúñòóäåíòè îò ìàõàëàòà èç äåáðèòå íà

Âèòîøà. Íàé-ìàëêî  äåñåòèíà-12 äðóãàðè,ñèíîâå íà íàøè ñúñåäè

â íà÷àëîòî íà âñÿêà âàêàíöèÿ òîé çàìèíàâàøå çà Âèòîøà è â

åäíî ñ çàâèâêè è ðàçíè äðåõè è ãîòâàðñêè ñúäîâå è ðàçíè âèäîâå

ëúæèöè,÷èíèè,äâàòà âàêàíöèîííè ìåñåöà -òå ñà ñúùèòå -þëè

è àâãóñò-æèâåå ïîä îáù  ïîäñëîí,æèâååõà äðóãàðñêè,áðàòñêè

è òàì ñè ãîòâåõà,ñàìè ñè êóïóâàõà îò Êíÿæåâî è Âëàäàÿ è

ñå õðàíåõà è ñå ïåðåõà. Òóê èãðàåõà è êúïåõà ïðè àáñîëþòíà

ñâîáîäà è ïî 5-6 ñåäìèöè æèâååõà òàì. È â íà÷àëîòî íà

íà âñÿêà ó÷åáíà ãîäèíà ñå ïðèáèðàõà ïî äîìîâåòå ñè,áîäðè,

âåñåëè,æèçíåðàäîñòíè.òóê. Â ïëàíèíàòà òå æèâååõà íà ïúëíà

ñâîáîäà:èãðàåõà,áîðåõà ñå,ïååõà,ïëàâàõà,óïðàæíÿâàõà ôèç

êóëòóðíî,ó÷åõà äà ãîòâÿò ïî äåæóðñòâî è ñå íàó÷èõà íà

òúðïèìîñò è âñåâúçìîæíè äîáðîäåòåëè è ñòàíàõà âåëèêîëåïíè

ãðàæäàíè è âåëèêîäóøíè è ñè ñúçäàâàõà íðàâè íàé-ïîíîñèìè

è ãè õâàëÿò è äíåñ ïðåä îáùåñòâîòî Òàêà Âèòîøà, ñúñ âñè÷êèÿ

ñè ïðîñòîð è ïðèðîäà è ñúñ ñâîáîäàòà ñè ñúçäàäå âåëèêîëåïíè

ãðàæäàíè,êîèòî è äíåñ ñ  ãîðäîñò êðàñÿò áúëãàðñêèòå ñåìåéñòâà.

Ñêúïè Íèíî! Ãîòîâíîñòòà òè äà íàïóñíåø ïî÷èâêàòà ñè è äà ñå

ïðèáåðåø â Ñîôèÿ ïðè íàñ çà äà áúäåø â íàøà óñëóãà èçïúëâà

äóøàòà è ñúðöåòî íè ñ íåçåìíà ðàäîñò è âúçòîðã è ÷óäèì ñå  êàê

äà òè áëàãîäàðèì? Êàêâî ïîêàçâà âñè÷êî òîâà è íÿìà çàùî äà

äèðèì  òâîåòî ïðîèçõîæäåíèå! Ñàìî èñòèíñêè äîáðîäåòåëíè

ìàéêà è òàòêî ìîãàò äà âäúõíàò â äåöàòà ñè èñòèíñêè äîáðîäåòåëè

íà àëòðóèçúì è ïðåäàíîñò,÷óâñòâîòî íà ïàòðèîòèçúì

è ñåáåîòðèöàíèå. È íèå çàåìàìå ñâîáîäàòà äà òå ïîìîëèì

ñ ïúðâîòî ñè ïèñìî äà èì èçêàæåø íàøàòà ïðèçíàòåëíîñò

è ïîõâàëà  ÷å ñà ðîäèëè ñèí êàòî òåáå, ãðàæäàíèí ñ

îòëè÷íè áëàãîäåòåëè è ñåáå ïðåäàííîñò.Íåêà òåçè òè

êà÷åñòâà êðàñÿò òâîÿ æèâîò. Íåêà òå êðàñÿò ïðåç öÿëîòî òè

çåìíî ñúùåñòâî è íåêà òå òå óêðåïâàò è íåêà òè íîñÿò

ãîëÿìà ïîõâàëà è âåëåëåïèå.È çíàé,êîãàòî è äà å òå ùå

òè íîñÿò áëàãîäåíñòâèå è áëàãîïîëó÷èå.

Íèå òå ïîçäðàâÿâàìå íàé-ñúðäå÷íî è òå î÷àêâàìå

ñëåä êðàÿ íà ïî÷èâêàòà òè,äà ñå ÿâèø ïðåä íàñ,

çà äà òå ñúðäå÷íî öåëóíåì è âñå äóøåâíî òå

áëàãîñëîâèì!

Äà ñè íè çäðàâ è æèâ!

Áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë Õðèñòîâè

Ñîôèÿ 13.08.960 ãîä.

 

Âúðíàõ ñå îò Áàëêàíà - óêðåïíàë ôèçè÷åñêè, ïîåë êðàñîòàòà íà äèâíàòà ìó ïðèðîäà, îáîãàòèë âúîáðàæåíèåòî ñè ñ ïðåäàíèÿ, ïðèêàçíè ñëó÷êè è ëåãåíè, ñòàâàëè ïî òîçè êðàé íà Áúëãàðèÿ. Ïðèñòèãíàõ â Ñîôèÿ è ïúðâàòà ìè ðàáîòà áåøå äà ñå ïðåäñòàâÿ íà”ñòàðöèòå”.Ïðèåõà ìå,êàêòî âèíàãè -äîáðå. È êàêòî ìè áÿõà ïèñàëè â ïèñìîòî - “ñúðäå÷íî ìå öåëóíàõà è âñå äóøåâíî ìå áëàãîñëîâèõà”.Áÿõ ùàñòëèâ äà ñëóøàì ïîõâàëèòå íà òåçè ñâÿòè õîðà è ïîæåëàíèÿòà èì â áúäåùå äà íå èçìåíÿì íà òîâà, êîåòî ñà ìè äàëè ìîèòå ìàéêà è òàòêî - äà áúäà “ãðàæäàíèí ñ îòëè÷íè áëàãîäåòåëè è ñåáå ïðåäàííîñò...”

Âàêàíöèÿòà ìè ïðîäúëæè îùå ìàëêî - âå÷å ïðè ìîèòå ðîäèòåëè. Íà”ðîäíà çåìÿ”, êàòî âñÿêî íåùî,êîëêîòî è äà å õóáàâî - ñâúðøâà. Çàïî÷íà íîâàòà 1960/61 ó÷åáíà ãîäèíà.Ëåêöèèòå, ðåïåòèöèèòå â íîâè ó÷åáíè ïîñòàíîâêè, àíãàæèìåíòèòå ìè, êàêòî íà âñè÷êè ìîè êîëåãè ñòàâàõà âñå ïî ñåðèîçíè. Ñ åäíà äóìà-îáó÷åíèåòî íè âúðâåøå ñ “ïúëíà ïàðà”. Ðàçáèðà ñå,âå÷å ïîñòîÿííîòî ìè ïðåáèâàâàíå â Ñîôèÿ,ïîðàäè ãîðíèòå ïðè÷èíè, ìå îáëåê÷àâàøå çíà÷èòåëíî - ÷åñòî è ðåäîâíî äà õîäÿ ó ã-í Õðèñòîâè. È êîåòî, ìå ïðàâåøå ùàñòëèâ - çàáåëÿçâàõ,÷å íå ñå íóæäàåõà òîëêîâà è ñàìî îò ïîìîùòà,äà èì êóïÿ íåùî,äà ñâúðøà íåùî,êîåòî çà òÿõ áè áèëî ìíîãî òðóäíî èëè íåâúçìîæíî. Èìàøå è äðóãè õîðà, êàêòî âå÷å ñòàíà äóìà çà òîâà - èñêðåíè è âåðíè ïðèÿòåëè, ÷èÿòî ïîìîù è êîìïàíèÿ áåøå ïîâå÷å îò æåëàíà. Òå âñå ïîâå÷å èçïèòâàõà æåëàíèÿ è óäîâîëñòâèå äà ïîñåäÿ ïðè òÿõ. Äà ñè ïîïðèêàçâàìå äîðè çà íåçíà÷èòåëíè íåùà. Ïîíÿêîãà, êàòî “â ñåìåéñòâî” áàáà Ðàéíà ìè ñå îïëàêâàøå,êàêâî áèëî êàçàëà èëè íàïðàâèëà íÿêîÿ íåéíà êâàðòèðàíòêà; çà òîâà, ÷å òðÿáâà äà ñå ïîâèêà ìàéñòîð äà”íàìåñòè” íÿêàêâà

êåðåìèäà çàùîòî òàì òå÷åëà è òîâà äîâåæäàëî äî äðàçãè”ñ êâàðòèðàíòèòå,êîèòî ñå îòíàñÿëè êúì çàåìàíèòå îò òÿõ æèëèùà,êàòî ñ ÷óæäî.” Êîãàòî ñå ñëó÷è òÿ äà”ïîïðåêàëè” ñ óïðåöèòå ñè/ïî÷òè âèíàãè ñïðàâåäëèâî/ äÿäî Êèðèë óñïîêîÿâàøå àòìîñôåðàòà ñúñ ñâîåòî íåîòðàçèìî:”È-è-õ,Ðàéíå”! Äîðè è â òàêèâà ñëó÷àè íèêîãà íå ñå óñåùàøå, ïðîñòî íÿìàøå íèêàêúâ”íåãàòèâèçúì” êàçàíî ïî ñåãàøíî ìó. ×îâåê íå ñå íàòîâàðâàøå ñ îòðèöàòåëíè åìîöèè! Òÿõíîòî ïðèñúñòâèå, òÿõíàòà ìúäðîñò è äóøåâíî áîãàòñòâî îáëàãîðîäÿâàõà äàæå è íå ìíîãî ïðèÿòíè”èçÿâè” íà õîðàòà. Ìîæå áè, çàùîòî â íàøèòå ðàçãîâîðè âèíàãè èìàøå îòðåäåíî ìÿñòî çà òåõíèÿ Áîðêî! À óñïåõèòå ìó ïî ñâåòà íåïðåêúñíàòî ñå ìíîæàõà, êàêòî è æåëàíèåòî èì, âñå îùå íåèçïúëíèìî, äà ãî âèäÿò â êúùè,â íåãîâèÿ ðîäåí äîì.

Ïðè òåçè ðàçãîâîðè òå âñå ñè ñïîìíåõà çà íÿêîÿ ñëó÷êà îò  ðàáîòàòà è âçàèìîîòíîøåíèÿòà íà òåõíèÿ Áîðêî è êîëåãèòå ìó ñâåòîâíèòå îïåðíè ñöåíè. Çà åäíà òàêàâà ñëó÷êà, ñòàíàëà ìåæäó Áîðèñ Õðèñòîâ è Ìàðèÿ Êàëàñ - ñïîðåä âåðñèÿòà íà áàáà Ðàéíà ùå ðàçêàæà ñåãà.Ïî íàòàòúê çà íåÿ îòíîâî ùå ñòàíå äóìà, íî ÷óòà â “îðèãèíàë” îò ñàìèÿ Áîðèñ Õðèñòîâ.

È òàêà, ñëåä åäíî ïðåäñòàâëåíèå ïðåç 1951 ãîäèíà ìèíàëî ñ ãîëям   óñïåõ, àðòèñòèòå òðÿáâàëî äà ñå ïîêëàíÿò êàêòî ñè ìó å ðåäúò. Ïîêëîíèòå, ïîä íåñòèõâàùèòå àïëîäèñìåíòè íà ïóáëèêàòà áèëè òîëêîâà ìíîãî , ÷å íàêðàÿ âñè÷êè ðåøèëè ïîâå÷å äà íå èçëèçàò ïðåä çàâåñàòà. Ìàðèÿ Êàëàñ íå ñå ïîä÷èíèëà íà òîâà ðåøåíèå è òðúãíàëà äà ñå ïîêëàíÿ îòíîâî. Ñàìà. Áîðèñ ÿ õâàíàë çà ðúêàòà, äðúïíàë ÿ è êàçàë:”Òóê ùå ñòîèø”!

Òÿ ñå ðàçïëàêàëà,à îñòàíàëèòå êîëåãè êàçàëè: “Áðàâî,ã-í Õðèñòîâ! Òî÷íî òàêà òðÿáâàøå äà íàïðàâèòå. Òÿ ñå êà÷è íà ãëàâèòå íè”!

 

ÒÀÊÀ,ÍÅÓÑÅÒÍÎ ÄÎÉÄÅ ËßÒÎÒÎ ÍÀ 1961 ãîäèíà. Òðÿáâàøå äà ñè îòèäà îòíîâî â ìîåòî ðîäíî ñåëî Äåâåíå. Îòáèõ ñå äà âèäÿ áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë. Äà ðàçáåðà äàëè èìàò íóæäà îò íåùî è äà ãè óâåðÿ,÷å ïúòÿò îò ñåëîòî ìè äî Ñîôèÿ å ìíîãî ïî êðàòúê, îòêîëêîòî ìèíàëîòî ëÿòî -äî Ñëèâåíñêèÿ áàëêàí. Àêî èìàò íóæäà îò ìåí - âåäíàãà ùå äîéäà è êàêòî ñúì çàïèñàë  â äíåâíèêúò ñè äåíÿò å 25 àâãóñò -ïåòúê.

“Õîäèõ ó ã îñïîäèí Õðèñòîâè.×óâñòâàõà ñå äîáðå”.

Áÿõà ñåäíàëè ïðåä áåñåäêàòà, çà êîÿòî áè ìîãëî äà ñå íàïèøå öÿëà ñòóäèÿ - îñíîâíîòî ìÿñòî çà èçÿâè íà òåõíèòå ñèíîâå ñ ìîì÷åòàòà îò òÿõíàòà ìàõàëà. Ñ òÿõ èìàøå äâå æåíè - ëåëÿ Äèìêà - åäíà ìèëà,ïðèÿòíà æåíà, òÿõíà áëèçêà, êîÿòî èì ïîìàãàøå çà ïî÷èñòâàíå íà êúùàòà, ïðàíå,ïîíÿêîãà -ãîòâåíå è ò.í. È äðóãàòà Èðèíà - òÿõíà íàåìàòåëêà,êîÿòî äàâàøå ÷åñòî ïîâîä çà íåäîâîëñòâîòî íà áàáà Ðàéíà îò íàåìàòåëêèòå. Äÿäî Êèðèë áåøå ïîîòïóñíàò,íÿêàê ñè. Íî àç ãî îòäàäîõ êàòî ðåàêöèÿ íà ãîðåùèíèòå ïî òîâà âðåìå â Ñîôèÿ. Ïúê è íà ñòàðîñòòà. Ïîñåäÿõ ñ òÿõ. Íî âðåìåòî íàïðåäâàøå. Âå÷åðòà òðÿáâàøå äà ïúòóâàì. Âçåõìå ñè äîâèæäàíå. Ïîæåëàõà ìè ïðèÿòíî ïðåêàðâàíå íà âàêàíöèÿòà è íåïðåìåííî äà ïîçäðàâÿ ìîèòå ìàéêà è òàòêî. È äà èì èçêàæà “òÿõíàòà ïðèçíàòåëíîñò è ïîõâàëà”...

 

Âàêàíöèÿòà ñâúðøè.Âúðíàõ ñå â Ñîôèÿ êúì ñðåäàòà íà ñåïòåìâðè. Çàïî÷íàõìå ó÷åáíàòà ãîäèíà. Îùå â íà÷àëîòî ïðîãðàìàòà ìè áåøå äîñòà íàòîâàðåíà, çàòîâà âñå îòëàãàõ çà”äðóãèÿ äåí” äà îòèäà ïðè áàáà Ðàéíà è äÿäî Êèðèë. Åòî êàêâî ñúì çàïèñàë â äíåâíèêà ñè:

“Äâàéñåò è ñåäìè ñåïòåìâðè-ñðÿäà.

Äîñòà êúñíî íàó÷èõ åäíà ìíîãî ïå÷àëíà íîâèíà - ã-í Õðèñòîâ å ïî÷èíàë è ïîãðåáàí ïðåäè äâà äíè! Íå ìîãà äà âúçïðèåìà òîçè ïå÷àëåí ôàêò êàòî èñòèíà,çàùîòî âñè÷êî å ñòàíàëî òàêà áúðçî, ÷å íå å îñòàíàëî íèêàêâî âðåìå çà îñúçíàâàíå íà èñòèíàòà!

Åäèí ïðåêðàñåí ÷îâåê, äîñòîåí áàùà íà âåëèê ñèí ñè îòèäå çàâèíàãè!..Ìíîãî ñïîìåíè è ìèíóòè íà âèñøå óäîâîëñòâèå è ãîðäîñò ìå ñâúðçâàò ñ íåãî è öÿëîòî ñåìåéñòâî Õðèñòîâè. Ìíîãî íåùà ÷óõ è íàó÷èõ îò íåãî. Áëàãîäàðåíèå íà òàçè ìè âðúçêè è áëèçîñò ñ íåãî è àç ñúâñåì òâúðäî òðúãíàõ ïî ñâîÿ ïúò. Òðóäíî ùå áúäå íå ñàìî íà ìåí, íî è âñåêè äðóã â ïîäîáíî ïîëîæåíèå äà îïèøå âñè÷êî. Ñïîìåíèòå ñå ïîìíÿò è ìîãàò äà ñå ðàçêàçâàò. Âëèÿíèåòî íà àòìîñôåðàòà íà òîçè äîì, àòìîñôåðà íà íåèçìåííàòà ïåñåí è íàðîäåí äóõ è ïàòðèîòèçúì, âëèÿíèåòî íà íåéíèÿ ñúçäàòåë ùå îñòàíå çàâèíàãè! Ïîêëîí ïðåä ñâåòëàòà ìó ïàìåò!

Ïî âúçìóòèòåëíî å, ÷å íåãîâèÿò ëþáèì ñèí, ãîðäîñòòà íà Áúëãàðèÿ è íà ñâåòà íå ìîæà äà ãî èçïðàòè äî âå÷íîòî ìó æèëèùå. Áîðèñ Õðèñòîâ íå ìîæà äà äîéäå êàòî ñâîáîäåí ÷îâåê â ðîäèíàòà ñè, çàùîòî íÿìà ãàðàíöèÿ, ÷å ùå ìîæå “ñâîáîäíî” äà ñå âúðíå òàì, êúäåòî å íåãîâàòà êàðèåðà, êúäåòî ñå ðåàëèçèðà êàòî àðòèñò - Èòàëèÿ. Óñïÿâà äà èçïðàòè åäíà çàòðîãâàùà òåëåãðàìà äî ñâîÿòà ìàéêà:

Ìàéêî ìîÿ ,

Óæàñíà ñêðúá ïîäòèñêà ñúðöåòî ìè ïî ìîÿ ñâèäåí, ñëàäúê,

íåïðåæàëèì òàòêî è ñúì îïå÷àëåí, ÷å íå ìîãà äà äîéäà,

ïîðàäè ëèïñà íà äîêóìåíòè. Îïå÷àëåí,÷å íå ìîãà äà ãî

öåëóíà è ïðåãúðíà çà ïîñëåäíî ñáîãîì.

Ìîëÿ òè ñå íà êîëåíå, ìîÿ ìèëà åäèíñòâåíà ìàéêî,

íå ñå îò÷àéâàé,ñêîðî ùå äîéäà. Çà ïîñëåäíî ñáîãîì íà

íà ìîÿ ìèë òàòêî,ïðåãúðíè ãî è öåëóíè ãî îò ìåí ïî ñâÿòîòî

íåãîâî ÷åëî.

Òâîé ëþáÿù òå ñèí Áîðèñ

Ìàëêî ïî êúñíî òîé èçïðàùà è äðóãà òåëåãðàìà, â êîÿòî ñå îáðúùà êúì ñâèäíèÿ ñè îòåö ñ äóìè, êîèòî áè èçðåêúë ïðåä íåãîâèÿ ñìúðòåí îäúð. Áàòå Ëþá÷î ïðî÷èòà è ïîñòàâÿ òåëåãðàìàòà, çàåäíî ñ åäíà ðîçà â ðúöåòå íà íåïðåæàëèìèÿ ïîêîéíèê. Æàëêî, ÷å íå å çàïèñàë òåçè äóìè, ðàçêðèâàùè ïðåêëîíåíèåòî è áåçïðåäåëíàòà ìúêà íà åäèí îñèðîòÿë ñèí..

Òàçè òðàãè÷íà, ìàêàð è íåèçáåæíà ðàçäÿëà íà áàáà Ðàéíà ñ äÿäî Êèðèë- ÷îâåêúò, ñ êîãîòî áåøå ïðåæèâÿëà ìíîãî äåñåòèëåòèÿ ñúâìåñòåí æèâîò.Ãðàäèëà ñåìåéñòâî è äîì. Îòãëåäàëà äâàìà ñèíà - åäèíèÿò ñúñ ñëàâà è âåëè÷èå, èçâåñòíè ïî öÿë ñâÿò, íåìèíóåìî äàäå ñâîåòî îòðàæåíèå. Ïîîòïàäíà ôèçè÷åñêè.”Ïîïðåêúðøè ñå” äóõúò é. ×åñòî õîäåõ ïðè íåÿ.Íåÿ îñòàâÿõà áåç âíèìàíèå è íàâåñòÿâàíå Ïàí÷î è áàòå Ëþá÷î. Íî òÿ ñàìà òðÿáâàøå äà ïðåîäîëåå òàÿ ñâîÿ ó÷àñò è ñàìîòà. È,çà íåéíà ÷àñò,òÿ ïðîóìÿ,ïðîìåíè âúòðåøíàòà ñè íàãëàñà,÷å ñ ìúêà èëè ïëà÷ íå ùå âúðíå âåðíèÿò ñè äðóãàð. Îñòàíà ñàìî ñïîìåíà çà íåãî.

Âñå ïî ÷åñòî òåìà íà íàøèòå ðàçãîâîðè îñòàâàøå íåéíèÿ Áîðêî. Íà äâà ïúòè ñå ïóñêàõà ñëóõîâå ÷å ùå äîéäå â Ñîôèÿ. ×åñòî ñå çàãëåæäàõìå â ñíèìêèòå â õîëà. Åäèí äåí ðåøèõ,÷å ðàìêèòå èì íå ñà ïîäõîäÿùè. Òîãàâà ñå ïîÿâèõà ïî õóäîæåñòâåíèòå ãðàôè÷íè èçëîæáè åäíè ìíîãî ñåìïëè, ñ îáèêíîâåí ïðîôèë ðàìêè, íî áÿõà ìíîãî åôåêòíè. Êàçàõ íà áàáà Ðàéíà,÷å å äîáðå äà ïîäìåíèì ðàìêèòå íà ñíèìêèòå. Òÿ íå ïîçâîëÿâàøå íèêîìó íèùî Áîðêîâî äà èçíàñÿ íàâúí îò êúùàòà. Íî íà ìåí áåç êîëåáàíèå ïîçâîëè. Õîäèõ ÷àê äî êðàéíèòå êâàðòàëè íà Ñîôèÿ äà òúðñÿ òåçè ðàáîòèëíè÷êè. Íàìåðèõ ãè. Ñëîæèõ ðàìêèòå êîèòî èñêàõ. È íàèñòèíà - åôåêòúò áåøå äîáúð. Âåäíúæ ñå”Çàñÿêîõìå” ñ áàòå Ëþá÷î â êúùè ïðè áàáà Ðàéíà. Ãîâîðèõìå. Ñòàíà äóìà çà ðàáîòåùèòå õîðà ó íàñ, çà “àðòèñòè÷íèòå” ïðîôåñèè.Áàáà Ðàéíà ñúâñåì ÷èñòîñúðäå÷íî ñúñ çàãðèæåíîñò êàçà:

“Å-å-å,äîáðå ñòå âèå! Ðàáîòèòå äúðæàâíà ðàáîòà.Åäèí äåí ïåíñèèòå âè ùå ñà ñèãóðíè. À Áîðêî,ãîðêèÿ,íÿìà äà ìîæå äà ïîëó÷àâà ïåíñèÿ - òîé õîäè äà ðàáîòè, êúäåòî ãî ïîêàíÿò. Íå å íà ïîñòîÿííà ðàáîòà”.

È òàêà ñè áåøå. “Êúäå,êúäå ïî-ãîëåìè áÿõà íàøèòå ñòèïåíäèè è çàïëàòè???”

Àç áÿõ ìíîãî ùàñòëèâ,êîãàòî áàáà Ðàéíà ìè ïîäàðè íÿêîëêî ÷èôòà íåãîâè ÷îðàïè.Òÿõ èçíîñèõ.Íî âðàòîâðúçêàòà,êàêòî ñïîìåíàõ ïðåäè ñúì çàïàçèë.

 

ÇÀÂÚÐØÈÕ ÒÅÀÒÐÀËÍÎÒÎ ÑÈ ÎÁÐÀÇÎÂÀÍÈÅ ÏÐÅÇ 1962 ÃÎÄÈÍÀ.Áÿõ ðàçïðåäåëåí â Ñòàðîçàãîðñêèÿ òåàòúð, êúäåòî ìèíà öÿëàòà ìè àêòüîðñêà êàðèåðà. Íåçàâèñèìî,÷å áÿõ íà ïîâå÷å îò 200 êì îò Ñîôèÿ, îáùóâàíåòî íè ñ áàáà Ðàéíà îñòàíà âñå òàêà òÿñíî,òîïëî,êàêòî ïðåäè.Èçïîëçâàõ âñÿêà âúçìîæíîñò äà ÿ íàâåñòÿ. Ïèñìàòà,òåëåôîíúò-áÿõà äðóãèÿò íà÷èí çà îáùóâàíå. Âñè÷êî ïðåç òîçè ñåçîí 1962/63 ãîäèíà áåøå íîâî çà ìåí. Íîâ òåàòúð, íîâ ïúðâè ñåçîí íà ïðîôåñèîíàëíà ñöåíà, íîâè êîëåãè, íîâ ãðàä........

Ñ âñè÷êî òðÿáâàøå äà ñâèêâàì â”äâèæåíèå”. Ñëàâà Áîãó,íåùàòà ñå ðàçâèâàõà äîáðå. Îò âñè÷êè áÿõ ïðèåò äîáðîæåëàòåëíî, ñ ãîòîâíîñò äà ìè ïîìîãíàò, àêî ñå íóæäàÿ îò íåùî. Òî îò êàêâî ëè íÿìàõ íóæäà?! Íî àç áÿõ è ñúì ñêðîìåí â æåëàíèÿòà ñè, êîëêîòî è íåñêðîìíî äà çâó÷è. Áÿõ äîâîëåí, ÷å èìàõ ìíîãî ðàáîòà. Ñòàðàåõ ñå äà ÿ âúðøà äîáðå. Ïóáëèêàòà, âçèñêàòåëíàòà, íî è îòçèâ÷èâà Ñòàðîçàãîðñêà ïóáëèêà âñå ïîâå÷å ìå äàðÿâàøå ñ òîïëîòàòà è áëàãîâîëåíèåòî ñè. Ñðåùíàõ è ìîìè÷åòî, êîåòî,êàêòî ñå ïåå â åäíà ïåñåí - è äî äíåñ å ìîÿ æåíà!

Òàêà ïðåìèíà òîçè äîáúð ñåçîí. Òåàòúðúò èìàøå åäíà õóáàâà ïðàêòèêà äà ñå ïðàâÿò ïðîëåòíè òóðíåòà-â êðàÿ íà ñåçîíà è åñåííè- â íà÷àëîòî íà íîâèÿ ñåçîí. Òàêà èìàõìå âúçìîæíîñò äà ïîêàæåì íàé-äîáðèòå ñè ïîñòàíîâêè è ïðåä äðóãà ïóáëèêà îò äðóãè íàñåëåíè ìåñòà îò ñòðàíàòà.

 êðàÿ íà ìàé è íà÷àëîòî íà þíè 1963 ãîäèíà èìàõìå òàêîâà òóðíà èç Ïëîâäèâñêè îêðúã.  Ïàíàãþðèùå èãðàåõìå”Ñëóãà íà äâàìà ãîñïîäàðè.Íà âòîðèÿ  äåí - 13 þíè ïðî÷åòîõ âúâ âåñòíèöèòå ñúâñåì, ñúâñåì ñêðîìíîòî”ñúîáùåíèéöå”, ÷å â÷åðà â Ñîôèÿ å ïðèñòèãíàë èìåíèòèÿò îïåðåí àðòèñò Áîðèñ Õðèñòîâ. ×àê â ñúáîòà, íà 15 þíè 63 ãîäèíà â âåñòíèê”Íàðîäíà êóëòóðà”ïóñíà ñâîå ñúîáùåíèå ïàê ñ íÿêîëêî èçðå÷åíèÿ:

“ ñðÿäà ñúñ ñàìîëåò îò Âèåíà â ñòîëèöàòà ïðèñòèãíà èìåíèòèÿò áúëãàðêè ïåâåö, ñîëèñò íà Ìèëàíñêàòà ñêàëà Áîðèñ Õðèñòîâ. Íà àåðîãàðà Ñîôèÿ òîé áå ñúðäå÷íî ïîñðåùíàò îò ïðåäñòàâèòåëè íà Êîìèòåòà ïî êóëòóðà è èçêóñòâî, Êîìèòåòà çà ïðèÿòåëñòâî è êóëòóðíè âðúçêè ñ ÷óæáèíà, Ñîôèéñêàòà íàðîäíà îïåðà, Áúëãàðñêà êîíöåðòíà äèðåêöèÿ è ìíîãî ïî÷èòàòåëè íà íåãîâîòî ñúñ ñâåòîâíà èçâåñòíîñò ïåâ÷åñêî èçêóñòâî.

Áîðèñ Õðèñòîâ áå òîïëî ïðèâåòñòâàí îò íåãîâèòå ïðèÿòåëè è êîëåãè îò õîð”Ãóñëà” â êîéòî òîé çàïî÷íà ñâîÿ ïúò êúì îïåðíàòà ñöåíà. /ÁÒÀ/

Êðàòêî è ÿñíî. Íèòî äóìà, ïúê è êîé ëè áè ñå îñìåëèë äà êàæå, ÷å ñëåä äâàéñåò ãîäèøíî îòñúñòâèå, ïî ïðèíóäà, òîé ñå çàâðúùà â ñâèäíàòà ñè Áúëãàðèÿ, ÷èåòî èìå âèíàãè å âúðâÿëî ïðåä íåãîâîòî îðåîëíî èìå!

Ðàçáèðà ñå, ÷å äâàòà ïîñëåäíè äíè îò òóðíåòî ìèíàõà ïîä”Çíàêà” íà òîâà ñúáèòèÿ è ïðåäñòîÿùàòà ìè,òîëêîâà ãîäèíè î÷àêâàíà,ëåëååíà ñðåùà ñ ìîÿ êóìèð Áîðèñ Õðèñòîâ.  äíåâíèêúò ñè ñúì çàïèñàë è ïðåäàâàì äîñëîâíî äóìèòå,ïëîä íà ìëàäåæêîòî ìè ÷óâñòâî, ïîðèâ, îòêðîâåíèå è...íàèâèòåò:

15 þíè - ñúáîòà.

“ÍÀÉ-ÙÀÑÒËÈÂÈßÒ ÌÈ ÄÅÍ! Ñëåä êàòî ïúòóâàõ óäîáíî äî Ñîôèÿ îòèäîõ äà ñå ñðåùíà ñ ìîÿ êóìèð,÷îâåêúò, êîéòî ìàêàð è íåîôèöèàëíî äà å äîøúë, íàêàðà öÿëàòà îáùåñòâåíîñò äà çàãîâîðè çà íåãî - ìîÿ ïðèÿòåë Áîðèñ Õðèñòîâ. Êúì 21.00 ÷àñà îòèäîõ ó òÿõ. Êàòî íàñúì ìè áåøå âñè÷êî-è âÿðâàõ,è íå âÿðâàõ,÷å âúòðå, â äîìúò , â êîéòî òîëêîâà ìíîãî ïúòè áÿõ èäâàë è â êîéòî ìå ÷óâñòâàõà êàòî”íàé-ñâîé” ñòîè ÷îâåêúò, çà êîãîòî ñå ãîâîðåøå êàòî çà íåùî-ðåàëíè è íåðåàëíî!

Ñàì íå çíàåõ êàêâî äà ïðàâÿ è êàêâî äà ãîâîðÿ.

След много колебания позвъних на главния вход. Разговорът вътре за момент утихна.След секунди, които ми се сториха часове, вратата се отвори и пред мен застана един човек, толкова приличащ на този,който години наред съм виждал във въображението си. Той ме гледаше с любопитство - аз” разстроен” от радост,притеснение и желание веднага да му подам ръка. Бях си приготвил нещичко,което да му кажа като за начало.Всичко се “изпари”.Баба Райна,която седеше на стол пред вратата на нейната стая,с възглас на голяма радост:

-“Бо-о-рко,това е Нино”! - ме представи на него,на нашият бай Борко.Само миг след това бях в прегръдките му! Само миг след това той разруши всички прегради между него -великия и мен -обикновения.

Успях да промълвя няколко думи в смисъл:”Добре дошли”,”Толкова се радвам…”и други сърдечни,но така смотолевени думи,че сигурно съм бил “очарователно смешен”.С радост ме представи на съпругата си Франка - много мила,симпатична,очарователна жена.

Бях много слушал за него.Сега повярвах,че колкото е велик, толкова е и обикновен човек! Със солидна външност, с одухотворено лице на олимпийски Бог,много енергичен,подвижен, със звънлив и едновременно с това - галещ ухото,като най-нежна ласка глас! Човек никога не би предположил, че това е певец - според “стандартното” разбиране за това.Той би могъл да бъде драматичен актьор от най-висша класа.Съвършенно говори своя език, както и този на който повече говори - италианския. Подадох му две бутилки вино. Брат ми беше направил,според моето разбиране на невкусващ алкохол човек,хубаво червено вино. И аз,като всички негови приятели,знаех че Борис Христов пие само червено вино. Той веднага каза: -“Чудесно! Ей сега ще го изпием:. Но госпожа Франка отвърна с такава непринуденост,но и …категоричност: -“Бо-о-рис”!-че той веднага продължи:

“Е,хайде,ще го изпием после”! На излизане ми каза:”Нино, утре за мен ще бъде тъжен ден .Ще ходя на гроба на моите татко и брат.Хайде да се срещнем в понеделник по същото време.

 

16 ЮНИ - НЕДЕЛЯ

Преди обед отидох на гробищата, където се отслужи панихида в памет на блаженопочившия Кирил Христов Сувичанов и син му Николай. Бай Борко дойде към 12.00 часа. Народ от всякъде се стичаше да го види, да му стисне ръката, да му изкаже съчувствие. Всичко беше невероятно затрогващо. Макар да си беше сложил слънчеви очила, не можеше да скрие горестните сълзи, които се стичаха по лицето му. Беше трогателна гледка да се види този човек канара, строен,обаятелен, представителен, а душата му мека,чувствителна и по детски, като че ли откликваща на мъката по безвъзвратната загуба на свидните нему отец и брат!

След панихидата тръгна към изхода на гробищата.Меко казано”тръгна”,защото по централната алея се движеше една плътна човешка маса, като пълноводна река, без милиметър разстояние от човек до човек. По средата на челната редица, ако може така да се нарече, вървеше ТОЙ! Макар и след тази тъжна церемония от него се излъчваше такава мощ, такъв устрем, че човек може да се опита да си представи защо неговите сценични образи се славят със своята покоряваща сила.

 

17 ЮНИ - ПОНЕДЕЛНИК

Цял ден живеех с мисълта и настроението за предстоящата среща. Когато наближи времето, уж добре бях пресметнал, колко време ще ми е нужно ще ми е нужно да се предвижа от домът на брат в квартал”Хаджи Димитър”,където бях отседнал, до улица”Цар Самуил”43,където беше насочена мисълта ми през целия ден.

Пристигнал със закъснение.Това, естествено,ми създаде допълнително неудобство и притеснение. Позвъних на вратата. Посрещна ме лично Той, както и първият път - с радост и необикновена топлота. Няма да забравя думите му: “Нино, грижете се за майка ми,когато сте тук,в София.Тя много ви обича и много ми е говорила за вас.Много бих желал да се видим пак и за по дълго време, но вие заминавате утре. Аз ще идвам вече по често и тогава ще имаме възможност да разговаряме повече.А вие ми пишете по често!”

Обещах му да изпълня тази негова молба - не като задължения, а по мое желание и потребност. Разделихме се като стари,най-искрени приятели.

За съжаление, дългът на актьора е по силен от всяко желание. Той трябва да е на сцената в определен час и минути. Публиката не бива по никакъв начин да бъде разочарована. На 18 юни -вторник а за имах представление в Стара Загора.Записал съм:”Пристигнах благополучно.Разказах на приятелите за срещите ми с бай Борко.Ще се постарая да му бъда достоен  приятел!”.

 

20 АВГУСТ - ВТОРНИК

“Ходих при баба Райна. Чувстваше се добре. Подари ми една снимка- тя с бай Борко”. Отбелязвам този факт, защото снимката беше с много мило посвещение от нея. Аз исках този документ да стане още по-ценен,затова изпратих снимката на бате Борко с молба да ми напише нещо.За съжаление, той не ми я върна въпреки че му напомнях за това. То сигурно вниманието и времето му е било”отредено” само за мен”,та да настоявам. Но аз  вярвам, че един ден, когато архивът му заедно с цялото му дарение за България дойде в неговия дом - музей ще намеря и тази снимка. Той беше добър”архивар”.

Годината измина”под знака” на това първо посещение на Борис Христов след многогодишно принудително изгнание. Вече, като станеше дума за него той не беше “мираж”,”видение” в представите ми за него, а човек от плът и кръв. Човек, с когото имах щастието лично да се запозная и надежда скоро и по-често да се виждаме отново.

Работата ми в театъра беше приятна и напрегната. Готвехме се за Третия национален преглед  на българската драма и театър. Нямах възможност често да ходя в София за да посещавам баба Райна.Но с писма, с някое колетче, най-вече с плодове или чрез приятели й давах вяра че не съм я забравил и че при нужда, веднага ще се отзова на молбата й. Пък и с Панчо Мушмов поддържахме редовно телефонна връзка и той ме осведомяваше за положението. Дойде и новата 1964 година. Получих честитка от господин Христов:

“На Нино от все сърце.Благодаря за новините от мама”.

Ваш Борис и Франка Христов.

ян.1964 год Roma

Едва ли имаше по щастлив тогава от мен. Такова внимание за толкова скромната ми заслуга.- грижата ми за неговата майка. Отговорих му и аз.

Многоуважаеми г-н Христов!

Благодаря ви най-горещо от все сърце за вниманието и прекрасната картичка. /честитката представляваше репродукция от картината на Джовани Антонио Бацци от колекцията на Борис Христов.   Н.Л./

У нас тези неща са много скъпи и рядкост. Човек може да се запознае с изкуството на такива майстори чрез репродукции и само в големите библиотеки. Но цената на тази картичка не би могла да се изчисли в никаква валута! Всяко нещо от вас може да се оцени само с най-голяма,най-искрена човешка благодарност! Аз ви благодаря още веднъж с цялото си сърце.

Преди пет-шест дена бях в София.Гледах “Електра” на гостуващия у нас гръцки театър от Пирея. От професионална гледна точка беше много интересно представление.Понеже  рядко ни се отдава възможност да гледаме театри в техните страни, с удоволствие гледаме тези,които ни идват,както се казва “на крака”. Разбира се най-голямата причина да отида в София беше голямото ми желание да видя баба Райна и лично да се уверя в това, което тя сама, по телефона или по изпратени от мен колеги казваше,че се чувства добре. Наистина, тя и сега беше здрава и бодра. Поговорихме си доста, тъй като с поред нейните думи е била “зажадняла” за разговор с близък човек. За мен също беше голямо удоволствие да я видя и да и доставя малко радост. Помолих я да си почива повече. Да се храни с повече плодове и най-важното - да бъде спокойна. Пооплака ми се малко, че Иванка “жена която идваше да и помага” не и помагала както трябва. Аз я посъветвах да вземе една своя роднина за която ми каза,че била  добра жена.и щяла да и помага,като на свой човек.

Тя се безпокоеше и за вас,че не е получавала скоро писмо.Аз я успокоих,като и се похвалих че съм получил от Вас картичка,че няма нищо лошо, и че сте здрав.

Това е и моето пожелание - винаги да бъдете много здрав и бодър, за да можете да създавате още повече знаменити творения за цялото човечество. Изпращам Ви един от Вашите портрети,пуснати в продажба в ограничено количество в книжарницата на Съюза на българските композитори.

Още веднъж от все сърце пожелавам на Вас и госпожа Франка здраве и всичко най-добро!

Искрено Ваш Нино Луканов

Няколко пъти намирах”пролуки” да отида в София и най-много заради баба Райна. Духът й вече беше по-висок.Тя вярваше, че “нашият Борко” ще може да си идва по често.Нямаше юридически пречки за това. А той жънеше успехи по световните оперни сцени.:-”Концерт в памет на Хиндемит” “Нюрнбергските майстори певци”-/Погнер/ “Фиделио” Бетовен;”Борис Годунов”,Записи на песни от Римски-Корсаков;още концерти;”Княз Игор” от Бородин/19 септември/

Пишех му писма без да чакам отговор. Просто държах да знае как се чувства баба Райна и той спокойно, да върши своят благородна работа.

Скъпи г-н Христов!

Отдавна исках да Ви  пиша,но Вие доста време не си бяхте в Рим. А аз исках да изпратя писмото си, когато бихте могли да го получите веднага, тъй като преди всичко исках да Ви пиша за баба Райна. Искам да Ви уверя,че както бих се грижил за моята родна майка,така ще се грижа и за нашата баба Райна. Аз така свикнах с нея, че я чувствам най-близка.Доволен съм и се гордея с това, че и тя е много мила с мен.За това спокойно вършете Вашата най-благородна работа. Бъдете сигурен, че Стара Загора-София е по близо от Рим-София. И че за добро/и не дай-боже за лошо/ ще се отзова между първите.

Бъдете здрав и бодър!                              Искрено Ваш    Нино Луканов

 

МИНА НАЦИОНАЛНИЯТ ПРЕГЛЕД НА БЪЛГАРСКАТА ДРАМА И ТЕАТЪР. Нашият Старозагорски театър се представи добре с “Почивка в Арко Ирис” от Димитър Димов. Мина и лятото. След една младежка екскурзия до Чехословакия отидохме с моята Нася да я представя на баба Райна. Тя хареса бъдещата ми булка.

В края на септември отново отидох в София.И първата ми работа беше да посетя баба Райна. Намерих я умислена, угрижена, облегнала се върху масата в кухнята, като чели в унес. Разтревожих се и аз. Попитах я,каква е причината за лошото настроение.

“Получих известие, че Борко претърпял сериозна операция. Но какво му е състоянието -  не знам! Сърцето ми подсказва,че се е случило нещо много лошо Дано Господ,който е бил винаги с него и сега да му се притече на помощ!” Опитах се да я успокоя.Да вярваме,че в Италия има много добри лекари и че ще положат всички усилия,щото техния велик пациент да оздравее в най-скоро време и т.н.

Но можех ли да се поставя на мястото на майката,-разтревожена, обезпокоена за здравето на л любимият си син.

В печата се беше “промъкнало” едно мъничко”каренце” в което се съобщаваше че:

“В  Рим беше направена спешна мозъчна операция на видния български оперен певец Борис Христов. Операцията е минала успешно”.

Какво всъщност, се беше случило?

 

-” В съдбовният ден, след два часа най-усилена репетиция с корепетитор ката в театъра Борис Христов се отправя към домът си в превъзходно настроение. След кратка отмора, вечерта, с Франка ще са на гости на мило приятелско семейство Изминал стотина метра той внезапно усеща страшно главоболие- като чели някой го удря с чук по тила. Очите се притварят.. Ръцете конвулсивно държат волана. Само десния крак натиска докрай спирачката. Обронва глава върху кормилото... Макар и свила рязко на дясно - колата се заковава до тротоара. Миг-два -пълен мрак. С върховни усилия на волята Борис Христов постепенно отваря очи.Мислите му препускат светкавично. Сърдечен удар?... Опипва пулса си... Не, не е най-страшното! Изчаква малко и олюлявайки се, тръгва към отсрещната аптека.Двама души в бели манти го поемат,но...в место успокоително, му дават...възбудително! Увиват главата му с хладен пешкир и от това Борис се чувства по-добре. Но...до следващия пристъп. Обърканите аптекари, скупчени около него, още повече объркват ситуацията, като му дават лекарство за сърце. Състоянието му рязко се влошава. Въпреки това, обаче, овладял се, той решително отказва да извикат линейка, и макар че болката в главата се усилва,той сяда в автомобила,бавно, но сигурно успява да стигне до своя дом. Желязната физика, с която той се гордее и този път му помага да издържи все пак до....леглото. Скоро изпада в безсъзнание и от този фатален ден започва едно свръхчовешко изпитание.

Спешно свикания консулт от най-видни европейски лекари-специалисти не може веднага да постави точна диагноза, а болките в главата на пациента стават нетърпими. Цели десет дни почти не мигва! И слабее непрестанно. Така пет...десет...двайсет...килограма са стопени за кратко време. Състоянието му все повече се влошава. Отчаяна до краен предел, Франка не се отдалечава от болния си съпруг и през нощта,но не се вайка, а продължава да търси изход от критичното положение. Борис й намеква за енцефалограма, после сам взима по телефона и се свърза с близката до тях клиника. Пита разпитва, но заради Франка запазва спокойствие. В Рим се намира известен професор по нервна хирургия от Швеция. Специалиста от чужбина е категоричен:” В никакъв случай операция!...”

Борис Христов, обаче, се колебае. Почти всеки ден той разговаря с младия италиански хирург Бениамино Гуидетти,който още от първия ден му вдъхнал доверие. След поредната консултация той му казва:

-”Знам,че е опасно... Но нито дума на Франка. Тя не трябва да разбере,че съм пред смъртта. Вие,докторе, крепите вярата ми,че ще оздравея,ако ме оперирате, но моля ви,кажете ми откровенооперацията ще бъде ли от полза или само ще продължи мъките ми? Не ме лъжете,не съм дете... за

-Господин Христов,Вие решавайте!

- Казах-решен съм! - е категоричният отговор на Борис Христов- Нож! И на добър час! Пак ще се видим в клиниката. Започва подготовката за операцията.Първо- лекарството, което намалява ужасните болки в главата,в очите. Изтерзаният пациент вече може да спи поне по четири часа в денонощието.

Верен на вроденият си,свойствен нему хумор,маестрото разказва:

-Все пак, готвех се за оня свят! Въпреки че бях привидно спокоен, молех се да оцелея! С никого не споделях натрапчивата зла мисъл, че Франка може да се върне сама в къщи, без мен и да се почувства съвсем изоставена....Всеки ден,всеки час пред морните ми очи като на кинолента минаваше целият ми клет живот...

Питах се:” Правил ли съм някому лошо,та поне да му поискам прошка?!” И си отговарях:” Неволни грешки може да имам,но волно никому зло не съм сторил...........За всеки случай Борис иска да й се изповяда и да приеме причастие. Затова поръчва да поканят свещеника от руската църква - дано по-скоро да дойде и причести многогрешного,но още с влизането си в стаята  божият служител се стъписва. И вместо спокойно да извърши ритуала....той се хвърля върху познатият му,обичан певец и разридан повтаря:

-Не,не,маестро,Вие трябва да ж живеете - за радост на всички земни!Не искайте от мен да ви изповядам! Аз съм грешника,не вие...

Отче,-отвръща му Борис Христов,я не се занасяйте! Начинайте службу! Народ смотрит... Болният се вижда в чудо.Ролите са  разменени.Той започва да утешава и успокоява изповедника си. Трагичното става комично. Над разхълцаният свещенник се извисява басът:

-Отче, не плачете!......Я по-добре направете един хубав молебен за здраве! И........Внимавайте все пак да не се превърне в “вечная память”! Хайде,усмихнете се спокойно и почвайте:”Да будет имя достойно, яко на небеси и на земли!”

Тревогата по заболяването на любимия маестро е всеобща:не само Италия се вълнува, а писма, пълни със стаена мъка  пристигат от целия музикален свят! За по скорошно оздравяване. В най-близко време отново да го видят на сцената....

/Ваня и Николай Правчански:”Срещи с Борис Христов”1990 година стр.132-135/

На 8 ноември 1964 година проф. Гуидетти вече е спокоен и пише на проф.Филипов - директор на Неврохирургическата клиника в София:

Скъпи Филипов,

Тъй като Вие пишете така добре на италиански език, аз ще ви отговоря на същия език, не знаейки за съжаление,български език.

Борис Христов беше опериран.

In ipotomid controlata dell “ asportazione di in difficul aneurisima dela comunicante anteriore.

Пациентът понесе интервенцията и в момента е във великолепно състояние. Мисля, че в течение на един месец ще може да се залови отново с пеенето.

Много сърдечни поздрави!

Проф. Б. Гуидетти,

неврохирург на Клиниката по неврохирургия при Университета в Рим

/Проф. Божков Ат.

“Борис Христов” 1987 год

стр. 48/

Това е”повествователният” разказ на двама предани на Борис Христов почитатели - Ваня и Николай Правчански,които добронамерено и с много  любов представят “своя”Борис Христов. Разказът им е много лек и занимателен,ако така може да се каже за един трагичен,съдбовен епизод за техният Борис Христов. Поради липса на достатъчно сигурни и авторитетни източници  разказът е “примесен” с истини и измислени неща. Аз не коментирам,още повече, че няколко пъти съм го чел с оправдан интерес.Тук искам да представя истината ,която не търпи и най-малко съмнение и която имам от госпожа Франка Христов, изложена в нейно писмо в отговор на мой въпрос за случая- от 15 юни 2001 година.

“…Току що се бяхме върнали от Стокхолм и много заети с пътуването за Париж/операта”Дон Карлос”/ Борис беше обзет от ужасно главоболие. Повиках най-големия италиански лекар на времето - проф.Фригони.Дойде веднага.Прегледа го внимателно и диагностира една много нервно-емоционална натура. Но здрав! Борис се влошаваше и аз,отчаяна,подпомогната от портиера го закарах,шофирайки по опасен начин в клиниката “Валле Джулия”,където имаше един млад неврохирург от Университета в Рим - проф.Бениамино Гуидетти,който разбра веднага,че Борис беше получил мозъчен аневризъм /кръвоизлив/.Аз,отчаяна,повиках също и проф.Оливекрона, най-големият в Европа,от Стокхолм, от където бяхме току що се върнали.Оливекрона потвърди диагнозата на Гуидетти и обяви Борис за невъзможен за операция. Тогава Гуидетти ми каза, че бил ученик на Оливекрона в Стокхолм и тъй като диагнозата беше на неговият Маестро,отказа да оперира Борис.Молих го паднала на колене/в буквалния смисъл/ и подписах моя декларация за цялата отговорност за операцията на мъжа ми. Борис беше вече една световна слава и международната преса писа, че операцията е продължила 18 часа/което е верно/ но че Христов е починал. После се поправиха,че е “преживял операцията,но че като артист е свършил”. След дълго лечение в клиниката получи един сериозен плеврит. Но желанието да се върне към своето голямо изкуство направи чудото! След шест месеца той пееше в”Ковън Гардън”! Той изпя в”Ковън Гардън” 20 спектакли на “Борис Годунов” и “Дон Карлос”. Англичаните  бяха първите,които повярваха в него и му отдаваха почести цял живот”.

Още незакрепнал докрай Борис Христов, неукротим в желанието си да изпита по скоро”най-ценния оздравителен елексир” - срещата му с публиката се съгласява на едночасово интервю по телевизията,малко по късно приема поканата и за един концерт… При първата репетиция известният диригент Виторио Гуи,за който вече стана дума го представя на орестрантите с думите:

-“Ето го нашият Борис Христов, който ритна смъртта на…точното място!Добре дошъл! Хайде момчета, в негова чест…бързо и възторженно”! Но най-бурни са поздравленията,преливащи в овации,когато на концерта Борис Христов завършва финалната - Ода на радостта от 9 симфония на Бетовен и “Реквием” от Верди.

И вече никой не споменава за коварната болест-премеждие. Само той,и досега си има “едно наум” защото грижовния лекар -спасител Гуидетти му е поставил истинска “обица на ухото” с препоръката:

-“От сега нататък,любезни маестро, правете всичко,както сте го правели и преди! Не променяйте начина си на живот и ритъма му но…по внимателно! Следват и заключителни реплики /не включени в епикризата/:

Не пийте водка!

А вино може ли?

Вино? Може…

n      Слава богу!

n                                                  /Ваня и Николай Правчански:

n                                          “Срещи с Борис Христов” - стр.135/

n        Години по късно при една от поредните ни срещи бате Борко ми разказа подобни неща,цитирани от мен от Книгата на Правчански::

n      -“Бях си написал завещанието! Но слава  Богу всичко се размина”.И като решеше косата си пред огледалото ме попита:

-“Искаш ли да видиш къде ме рязаха? Дай си ръката!”-и постави ръката ми малко над челото си,където леко се напипваше една едва забележима “вдлъбнатинка”.Очевидно той е имал предвид”завещанието” не в буквалния е в преносния смисъл. Всичко това - по-късно.

И след като беше преминало това премеждие с благополучен,оздравителен край за всички щастлив, можеше да се говори спокойно. Но в онези критични,пълни с неизвестност дни съвсем не беше лесно.В желанието си и аз да дам своята”лепта” за по-скорошното навлизане на скъпият ни “болник” в руслото на нормалния живот, да го разсея от преживяното и да го настроя към нещо “нормално”житейско преживяване му написах писмо.Пълно с най-добри пожелания са бързото му възстановяване и по-скорошното му завръщане на сцената.След като получих насърчение и от баба Райна, му предложих да ми стане Кум.

Много скоро,но вече в новата 1965 година 10 януари от Рим той ми пише:

Драги Луканов,

Благодаря за писмото ви и за израженията ви към мен

които много оценявам. Приемам с най-голямо удоволст-

вие поканата да бъда ваш кум.

Давам ви от все сърце моето благословение Вам и на

Вашата съпруга.

Сърдечно Борис Христов.

Това беше  първият ми “най-голям семеен” подарък.Тръгнахме с Нася сами да си уреждаме нещата.Решихме да направим сватбата “по средата” между родата ни  в Северна и Южна България.Панчо прие присърце да ни помага тържеството да стане в Боянското ханче - едно престижно за времето си заведение, любимо и на нашия кум. Не беше за подценяване и факта,че въпреки категорията се заведението беше “по джоба” и на”социални слаби” младоженци като нас. Баба Райна също ни се радваше и ни подкрепяше морално,за предстоящото събитие. В една картичка от 24.12.65 г. тя ми пише:

Нино,

веднага след твоето заминаване  разболях се и

легнах.Днес станах и веднага ти пиша. Колетчето

ти беше една приятна изненада. Получих крушите,

като че сега са откъснати. Намериха се много добре

след боледуването ми. Благодаря за вниманието ти.

Казвам: Не само Нино има вънкашна хубост,но

и по душа и сърце! Щастлива двойка ще бъдете,

а от това по-хубаво нема. Сега ще ви кажа честита

Новата 1966 год. За много години. Желая ви весело

прекарване и дано тя ви донесе здраве,щастие и

що ви сърце сака.

Чок селям от Р.К.Христова

Нино, Борис жъне големи успехи на запад.

От Бате Борко също получих новогодишна картичка:

“Ч.Н.Година и на двама ви. Надявам се скоро

да празнуваме в ханчето.

n                                             Ваш Борис Христов  Ян.1966 Рим

n       

n      През юни бате Борко дойде пътьом от Виена,мисля,за няколко дена за да види “за последно” преди отпечатването й книгата на Олга Дейкова за него. Това беше първата по-сериозна книга за Борис Христов издадена в България. На едно място и доста”четивно” беше събрано всичко,което “по лъжичка” се прокрадваше в българските медии,така широко известно в чужбина.Тя имаше и това предимство,че Олга Дейкова черпеше данни за живота и потеклото на Борис Христов”от извора”. Авторката често идваше при баба Райна и дядо Кирил и от тях научаваше всичко,което по-късно написа в книгата си.

n      По време на това кратко гостуване бате Борко и бате Любчо Живков ходиха на срещи в Министерството на културата /тогава Комитет за изкуство и култура/, в операта да говорят за евентуално негово гостуване.Разговорите бяха приятелски, даващи надежди за плодотворно сътрудничество. Едно единствено условие беше поставено от Борис Христов- подът на оркестрината в операта да се свали на по-ниско ниво та оркестъра да не задължава певците  да се “надвикват” с него, а звукоизвличането на гласовете да става съвсем естественно,без усилие. Това условие беше прието с уверението,че ще се проучи най-сериозно. Мина доста време. Беше пусната версията, че технически е невъзможно преустройството, защото под оркестъра минавали въздуховоди, тръби за парното и тем подобни. А след това съвсем се замълча от българска страна. Ние, по лековерните, повярвахме на това”техническо заключение”. Бате Борко,както всякога имаше свои прозрения за нещата. И той също повече не постави въпроса за неговото гостуване. По-късно такова преустройство беше направено без никакви затруднения. Явно, че съветите на един човек, добър певец,но лош, непочтен човек, както споменах преди  във високите партийни кръгове са били приети. “Как така,тук ще гостува един,който не е наш социалистически възпитаник”?…

 

ПОРАДИ ЗАЕТОСТ НА КУМЪТ НИ  ние все отсрочвахме денят на нашата сватба. Знаехме за толкова сериозните му и неотменни ангажименти и затова му се радвахме и се надявахме, че неговото идване няма да е далече. В едно свое писмо от 17.4.66 година изпратено от Стокхолм той ми пише:

Драгий Луканов,

Новините,които Вий ми давате за моята майка ме

радват постоянно и надявайки се, че това ще

продължи за още дълго време Ви благодаря от

сърце.Относно празнуването на Вашата сватба

знаете вече моя отговор:На драго сърце -

идването ми обаче в родна България няма да

по-рано от първите дни на юний и понеже

бащата на моята съпруга е болен, не е изключено

да дойда сам.Ето защо разполагайте и уредете

нещата както Вам е удобно

Сърдечни поздрави на цялото ваше семейство

Борис Христов

За всеки случай аз “подготвях” баба Райна да замести бате Борко ако той не дойде/както се и случи/.Бяхме насрочили сватбата за 5 юни 1966 година. Тогава така ставаше - предварително ангажиране на дата за Софийски районен съвет / 5 Рай съвет/.В края на месец май получих следното,малко тревожно писмо от баба Райна:

Нино,станах,запалих печката и седнах да ти пиша.

Вечерта,когато ти си си тръгнал,почука ми се,

отключих вратата и Дона се наведе и внесе

черешите.Просто се зачудих,че ти си дошел,

оставил си кисията с череши и си заминал.

Защо така? Нали трябваше да поговорим и

да знаеш ,че аз се влоших. Вечерта беше ми

много лошо,малко спах и през деня легнах

и съм заспала.Предния ден ти ме намери зле,

но като те слушах така хубаво да нареждаш

и теб и мен се стори,че това много лесно ще

стане.Но теорията и практиката не винаги се

допълват.Защото у мен няма здраве, а болестта

не дава сигурност. Както на Борковия имен ден

в леглото посрещнах гостите му,така и на

Св.Кирил и Методий в леглото посрещах гостите

на баща му за Бог да прости. Затова,Нино,

повервай ми и послушай ме и гледай да ме

заместиш с най-близкият ми човек.По близък

от Панчо немам,затова гледай навреме да

уредиш с него.Пиши му веднага или му

телефонирай. Аз ще гледам да го намеря.

Гледай благополучно да уредиш сватбата

си.

Прощавай Нино,но това е моето положение.

Никаква сигурност, голема инвалидност,

притури ми се и анемия и аз сега съм

половина човек, тежко и горко ми.

Ще разбере всичко Борко,защото това

това неможе да се крие и ще скърби много

за мен.Но що да се прави. На стар човек,

като се съберат много болести ще бъде

принуден да каже на всичко  ЗБОГОМ.

Как е булката ти.Кажи и много здраве

от мен.Поздравявам сърдечно и теб.

София,29.5.1966 г   Баба Райна

Сватбата мина добре.Кумът ни “присъства” и в нашите мисли, и с гласът си. Панчо го заместваше.Нещата се развиха добре. На 12 август 1966 г.се роди синът ни Борис,”поръчан” по-отрано, за по сигурно. Изпратихме телеграма на най-близките ни роднини да споделим с тях щастието си и радостта си.От баба Райна получих картичка:

Нино,

Получих телеграмата и много се зарадвах.

Сама съм се смяла. Да ви е честито,

живо,здраво,и весело да го отгледате.

Кой е като тебе, сега имаш син, който

един ден ще се грижи за тебе и майката.

Насето как е? Желая й здраве и веселие

с малкия Борис.Тука имаме големи горещини

И през тези горещини бях много болна.

Добре,че дойде Борис та ми помогна.

На два пъти вика по двама  лекари.

Вдех си смъртта. Но успех да я прескоча

с помощта на Борис.

Сърдечни поздрави на двама ви.

Целунете бебето от мен.

Р.К.Христова.      Много поздрави

и от моята Димка.

От Рим също получихме телеграма:

“Нино,Атанаска Луканови.Драматичен театър

Стара Загора.

На многая лета Вам и Вашия Борис.

Щастие,дълго здравие трима ви.

Сърдечно Франка и Борис Христови

От Панчо също получих писмо.

Бояна 1.9.66 год.

Скъпи Нино,

От няколко дни съм в София и все се каня да ти драсна два реда. С баба Райна се виждам всеки ден. Но едва днес стана дума за вас и тя ми показа телеграмата ти.! Честит ти син,да ви е жив и здрави и да си носи с достойнство хубавото име. Искрено ви се радвам за хубавото щастие.Дано Насето да е добре и със здравето и настроението. И на двама ви изпращам най-сърдечни пожелания и ви моля да бъдете снизходителни,че ви се обаждам с голямо закъснение. Дано Борис да има”хубава звезда” в живота и да го прекара в мир и любов! Да ви бъде радост и утеха на стари години.

А сега малко ще се върна през месец юни! Бяха ти телеграфирал за пристигането на Борис. Наложи се да ти пратя втора телеграма за неговото внезапно заминаване. Пристигна много весел,подмладен,жизнерадостен. С намерение да поостане повечко между нас. Нямаше никакви ангажименти и желаеше да си поотпочине при майка си и между приятели. В съвсем тесен приятелски кръг направихме два страхотни “мъжки” моабета от по 12 часа единия! Акъла ми се взе! Също,като на младите години. Неможеш да повярваш че този ж изнен човек е прекарал такава сложна и тежка операция и то съвсем не отдавна. Поговорихме си доста, понеже имахме много време и двамата. Помолиме да му кажа нещо за сватбата ви.От това,което ч,у, остана видимо доволен. И един ден получи телеграма от негов приятел в Рим, с която му съобщаваше,че Франка е постъпила в клиника.Край на всичко!Това прекрати престоя му и осуети много негови намерения. Замина набързо,като си остави половината багаж тука и обеща след 15 септември да дойде пак в София. От Рим,заедно с Франка и баща й са отишли на почивка в славния зимен курорт “Cortina d,Ampezo”.Вече са добре и какво ще става по-нататък,ще идва ли - един Господ знае!

Когато ставаше въпрос за сватбата ви, спомена, че вие приготвил някои работи,които той смята за дребни и неокончателни! На заминаване ми остави две златни верижки за ръка - по една за двете булки- Насето и Бистра/дъщеря ми/Тя ви е на разположение и чакам твоите директиви,за да я получите. Много сладки верижки, правени по поръчка в Италия.Пожеланието на Борис /а и моето/ да ги носят булките със здраве и да им напомнят за  него - да него забравели!

Целуни Насето и Борис.

Тебе прегръщам топло.   Панчо

В края на м.септември,когато Панчо беше се завърнал от летните си пътешествия отидох в София да получа подаръка на бате Борко за Нася.Изненадата наистина беше много приятна…и много голяма. Верижката беше /и е/ много елегантна, много “златна”/22 карата/ и много добре стои на ръката на жена ми. Но много по значима от бижутерската й стойност е стойността й като трогателен жест от страна на нашия кум - великия Борис Христов. Всяко нещо,до което той се е докосвал за мен и за семейството ми има такава голяма емоционална стойност. Всичко от него и за него писано,казано съм запазил като най-ценна реликва.Затова,когато пиша тези редове ми е леко и приятно.

Когато се готвехме за сватбеното ни тържество,освен в”битовата” страна на въпроса-място,меню,транспорт,ден и час на “разписването” и т.н.много голямо затруднение ни беше,какво да подарим на кумът и кумата ни?!

Че беше трудно по това време да се намери нещо стойностно - е едната страна на въпроса. Другата беше - какво да бъде? Той си има всичко и едва ли бихме могли да го “шашнем” с нещо. След много умуване решихме, че нещо българско,национално,нещо от художествените занаяти би представлявало интерес. И тръгнахме по тая посока.- според правилната. Трябваше да намерим най-добрите майстори и да поискаме от тях”най-майсторски” направени творби. Знаех, че Борис Христов е голям колекционер на художествени картини,икони,които купувал от всякъде по света,щом са български. Изключително редки книги,свързани и съдържащи ценни данни за историята на България и  българския род;филателия и т.н.Затова след една подхвърлена идея на тогавашния директор на Окръжния исторически музей в Стара Загора -Димитър Николов,мислехме да направим едно копие на тракийски светилник,намерен по земите на Загоре. Но…както и да беше направено,то все ще си бъде”копие” а не оригинал. Затова се отказахме от тази идея.

В Стара Загора работеше тогава един много добър майстор-резбар-Христо Лулчев. Живееше близо до нас. Отидох при него, видях работите му, които той беше приготвил за предстояща самостоятелна изложба в Габрово и всичките ми съмнения, кой да бъде майстора - отпаднаха.Казах му за какво съм дошъл. Той се оказа голям почитател на гениалното изкуство на Борис Христов. Разказа ми една трогателна случка. Няколко месеца преди срещата ни, случайно чул по някоя забранена чужда радиостанция предаване на операта”Дон Карлос” “на живо” от Залцбург,с участието на Борис Христов. И когато в паузата диктора казал:

“Българи, гордейте се, че гениалният артист, когото слушате сега в ролята на испанския крал Филип Втори е вашият сънародник Борис Христов”!

-“Целият настръхнах,като че ли придобих крила и в душата ми стана много светло” - каза бай Христо.Това на мен ми помогна много бързо да решим, какво той ще изработи за този”гениален артист”. Спряхме се на една”купа”,която да има формата на короната на Борис Годунов, в която могат да се слагат бижута,а най-малко пръстените и накитите на “Трагическия цар”.За госпожа Франка трябваше да направи една кутия - “ковчеже” пак подходяща за бижута. Няколко дена след откриването на изложбата му в Габрово,която мина при голям интерес бай Христо беше готов. Той наистина беше вложил цялото си майсторство и….душевност.

Като благодарност за “честта” която съм му оказал ми подари по едно умалено копие на тези неща.Но…трябваше и още нещо.Помислихме си”семейно” че като стар”гуслар” няма да е зле да му подарим една везана риза. На госпожа Франка също.

При едно гостуване в София, случайно открих ателие -кооперация”Българско везмо”,мисля ,че така се казваше. Там работеха само жени.Представих се на отговорничката им. За щастие и там името на Борис Христов ми помогна бързо до стигнем до единомислие.Предложиха ми най-различни мостри”на шевици” -коя от коя по-хубава,по-красна.Спряхме се на най-подходящата според тях. Аз също без колебание приех предложението им, защото и на мен ми хареса. По моят  ръст взеха мерки за ризата на кума, по  ръста на една от жените - за блузата на кумата. След няколко дена поръчката беше изпълнена. И по най-добрият начин. Можехме вече да се успокоим - бяхме решили въпроса с подаръците.

Годината продължи с радостта,но и с грижите около “новият човек”в семейството ни. Слава богу малкия Борис растеше здраво и жизнерадостно бебе. Не минаваше без трудности,но в младите години те по лесно се преодоляват. Важното е,че в семейството ни цареше сговор,любов и разбирателство. В театъра работата също ми носеше творческо удовлетворение. Не забравях и баба Райна. Като изричам с удоволствие и за пореден път това име не бих желал да се тълкува грешно тази ми привързаност,като някакво пренебрежение и резервираност към моите родители.Тъкмо обратното - любовта ми,преклонението ми, благодарността ми към тях са били и винаги ще останат непокътнати, непроменени! Защото те ни научиха - мен,сестра ми и брат ми, чрез своя пример, чрез техния живот, да се обичаме и уважава ме по между си, а от там да уважаваме и обичаме хората. Най-вече тези,които заслужават това. Но понеже не става дума за мен и моето семейство, а за мен и приятелството ми с Борис Христов и неговото семейство, затова и моят разказ е за тях. В едно свое писмо от 20.2.66 г. баба Райна ми пише:

Нино,

Още преди две седмици трябваше да ти пиша

но немога да се успокоя и затова нети писах.

Имам една квартирантка в най-старата къща,

60 годишна е, много проста и много немарлива.

Много неприятности ми е причинила.

Ето в що се състои работата:

Есента на 1964 г. направих тавана на

големата й стая.Малко течеше но беше

се поиздул. Най-напред претърсихме

керемидата, после измазах наново

тавана.Есента на 1965 година наново

измазахме и в другата стая. Мокрило

се малко към прозореца.При дъжд не

се мокри. Само, когато се топи снега и

то ако е голем. Сега,пролетта на 1966 год.

Когато почна да се топи големият снег,

тя мислела, че е направено и хич не

погледнала в големата стая. “Я те улазим

там често”.То текло на душемето,водата си

намерила место между дъските и отишла в

зимника.Сигурно е отишла за дърва и кюмюр

и тогава разбрала че в стаята е текло.

Синът й стои на страна.Майка му плаща

наема,а за данък смет дума неможе да става..

-“Те немам”.Има 17-18 години как живеят у дома

стотинка не са дали за данък смет.Сега питам -

кой може да вразуми това семейство и кой

трябва да поправя падналия таван само една

година след ремонта му? Питам я:”Защо Ирино

не сложихте нещо да хваните водата”?

-“Е,не може да се отиде там близо до прозореца”.

А първия път каза:”Я не улазим там  често”.Гледа

и ме лъже.

Нино, писмото ми е черновка,но немога да го

преписвам.С очите не съм добре.Ти ще разбереш.

Моля те,питай твоя юрист и ми отговори.

Сърдечни поздрави теб и на Атанаска.

ДОЙДЕ НОВАТА 1967 ГОДИНА. На нашите честитки и добри новогодишни пожелания дойде отговор от бате Борко. Лаконичен:

“И вам ЧНГ.            Борис Христов”

от баба Райна - “по обстоен”

Мило семейство Луканови,

Получих картичката ви и много благодаря

за всички сърдечни пожелания. Дано така да

е от сега нататък.Но тази година беше много

трудна за мен. Боледувах и много грижи.

С Борко не споделям, защото отдалече

неможе да ми помогне. Ти когато беше в

София имах кураж с теб. Сега се чувствам

самотна и беззащитна.

От моите квартиранти неможе да се живее.

Когато дойдеш ще ти разправям.От учените

хора,от интелигентните, особено от музикалните

съм много добре. Уважение и почести безкрайни.

Но моите квартиранти се измениха защото им

казах:От сега нататък -по закон. Нема вече за

хатър.

Как е булката и бебебто?Целуни ги за мен.

В Стара Загора,вервам,не е толкова студено

като тук. Аз не смея да се покажа вън.

Добре,че всеки ден имам гости.И така ще

гледам да избутам зимата.Борко имаше

големо желание да прекара у дома си

Н.Г. и въобще празниците,но и на това

попречиха големите студове. Засега

приемете най-хубави пожелание за весела

и щастлива весела год.1967 год.

Р.Кир.Христова

По-късно,когато я посетих,да си поприказваме както винаги”от сърце”,да и помогна нещо,тя беше трогателна,като подари на синът ми Борис една шапчица, лично изплетена от нея в дните,когато е била самотна.

 

ПРЕЗ ЮНИ -12 - при нея отново дойде винаги очакваният нейин Борко! Неговите посещения в родината му не бяха вече”сензация” и сложна задача за медиите, как да скрият от хилядите му почитатели неговото присъствие.Те станаха осъществените, очаквани срещи с любимия приятел. Нямаше я вече”голямата шумотевица”.Оставаха все по задушевните,все по наситените с приятни спомени,но и с желание за действие разговори. Както и  каквито разговори да се водеха те все се “завъртаха” около това:”Борко,кога ще дойдеш да пееш у нас”? И неговият отговор:-“Желание винаги имам- но човек предполага - Господ разполага”!

Това,може би,беше най дипломатичния отговор, че независи от неговото ж елание което винаги е било огромно, а от “велможите”по партийните върхове. Но сега искам да разкажа за моята поредна среща с бате ми Борко и “патилата”,които ме съпътстваха до нея.

Обади ми се Панчо,говорих с бате Любчо.Казаха ми че Борис е пристигнал-и аз да преценя кога ще отида да се видим. Разбира се,”търпилото”ми съвсем не траеше.Предвкусвах тръпката и радостта от предстоящата среща. С Нася приготвихме подаръците. Наредихме ги най-внимателно в един куфар.Купих и една бутилка хубаво чирпанско вино-“теменуга”-много ароматично,пивко-“за адет”.Сложихме и него в куфара.Насето и Борис ме изпратиха до гарата.Качих се на влака,скътал на най-свидно място и техните поздрави и добри пожелания за нашия бате Борко. И…влака потегли.

В купето имаше още двама старозагорци-мъж и жена.Пътуваме,но на мен ми се струва,че тоз влак много бавно върви. А аз,като че ли имах желание,усещане”за полет поне две три педи над земята”.Приказвахме си,както обикновено си говорят непознати с пътници във влака - просто да минава по-бързо времето. На мен ми се щеше да ме попитат:”Закъде така съм се запътил”.Но те като че ли не се досещаха за толкова”банален”въпрос. Така стигнахме до Пловдив. И както си седяхме, в очакване влака да продължи пътя си за София от багажника прокапа неща.Първата ми”безмълвна” реакция беше - какви са тези хора, дето не се съобразяват и слагат разни”течащи” багажи  над главите на пътниците.В следващият миг - замрях!…Изгубих ума и дума. Нито можех да предприема нещо разумно! Течеше от моя куфар! Сложих го внимателно, да не залее хората, но и за среща с”неизвестното”.Отворих го! И изтръпнах още повече.Виното от бутилката се беше изляло! Тогава какви ли не рационализации не се правеха. Но какъв беше този”умник” измислил обикновена пластмасова запушалка, вместо приетата от цял свят коркова тапа,която от първото най-малко разклащане се измъкнала от бутилката. Това,едната беда - само началото. Но куфара беше  картонен,вътре боядисан с обикновена резедава постна боя. Когато е сух - не цапа.Но залята от виното боята се размесила в “приятна” зеленикава течност хубаво заляла всичко вътре. За”дървениите” нямаше опасност.Но ризите!…Везаните копринени ризи, главният”акцент” на подаръка! Не ми се приказва. Жената-спътничка, като разбра най-сетне за къде се бях запътил и закого бяха тези подаръци - обсипа ме със съчувствие и плахи уверения, че не е станало”непоправимото”! Все още може нещо да не направи. Пристигнахме в София. От гарата отидох право в кооперацията”Българско везмо”.Като видяха съкрушения ми вид, жените се заеха да оправят нещата. “Ако се наложи - ще ушием и извежем нови”.

“И за  колко време ще стане това?-запитах.

“За два,три дни -най-много”.

Много сте любезни им казах.Но аз трябваше до вечерта да съм при кумът ми.

-“До вечерта не ще можем нищо да направим. Но утре към обед -елате.”

Ни ял,ни спал,ни споделил с някого за сполетялото ме нещастие”доживях до обед” на другия ден.

Блузата за госпожа Франка се беше свила,та и дете не би могло да я облече. Там провалът беше пълен. При този й вид -  ризата на бате Борко изглеждаше много по приемливо.

Взех ризите, прибавих ги към другите подаръци и се отравих като”на заколение”. Беше топъл юнски следобед на 20-я ден от месеца на 1967 година. Вратата на кухнята беше отворено и за щастие там беше бате Любчо Живков. Бате Борко беше,както разбрах,в хола. Разговаряше с някакъв негов почитател. Той винаги, на всеки човек - познат или непознат, отделяше специално внимание, да чуе, какво иска от него този човек. Да му каже няколко ободрителни приятни думи,които неговият събеседник ще скъта в сърцето си завинаги, като най-скъп спомен.

Разказах на бате Любчо набързо,с няколко думи каква беда ме сполетя и какво ще ме посъветва да направя.

“Няма страшно! Ще излезем от положението някак си-успокои ме той. Дай сега нещата да ги подредим”.Като видя блузата на госпожа Франка и той се съгласи,че тя вече за нищо не става.”Нея я скрий някъде,после ще си я вземеш”.Нареди той подаръците на един поднос:”Тръгвай след мен и…бодро”! И пеейки “Многая лета”влязохме при бате Борко. Той така приятно се изненада.В първият момент като че ли незнаеше как да приеме това шествие-ритуал”. Но много скоро се наложи най-верното решение - шеговито добронамерения тон. Предадох му”читавите” подаръци. Поколебах се,но неможех да лъжа пред  кум - с няколко думи му разказах за случилото се.Той ме прегърна топло и така искрено се разсмя,че притеснението ми изчезна мигновено. Настроението ми се върна напълно.

-“Няма да казваме на Франка,че и за нея сте предвидили блуза”! Попита ме:”Как са Нася,Борисчо”? Обстановката се разведри - за мен. Смехът и шегите взема връх.Атмосферата “искреше”. И тъй като отдавна беше минало времето за обед а  той от посетители не беше имал възможност да обядва - извини се, отиде в кухнята и като в бедните години,може би,взе ммалко хлебец и кашкавалец,хапна на две-на три”стоешком”. Това беше обедът на”световната оперна звезда”.

Последва още една значителна среща. На външната врата се позвъни.Бате Любчо отвори.Пред вратата стоеше една жена с приятна,интелигентна външност,видимо смутена. Извини се за безспокойството и попита дали би могла за малко да поговори с господин Христов.В това време”господин Христов” стоеше вече до мен и много любезно я покани. Жената влезе и преодолявайки смущението си каза:

“-Господин Христов! Дойдох да ви благодаря. Вие ми спасихте живота”!Не по-малко учуден бате Борко отговори:

“-Много мило,госпожо! Но незная как. Виждаме се за пръв път!”

И жената разказа: Имала някакви семейни проблеми. Уволнили от работа мъжа й - набеден в нелоялност към някой партиен големец ли….Тя приела тези обвинения много тежко. Не намерила сили да се защити срещу такива неоснователни обвинения. Нервите й не издържали и тя решила,че единственият изход е….смъртта! В момента, когато приготвила примката на въжето,от съседния апартамент прозвучал един глас, толкова мощен и толкова красив, тя забравила за мрачните си мисли, за трагичните си намерения. В душата й станало светло! Желанието й за живот надмогнало съдбовното й намерение.От радиото съобщили:”Чухте Борис Христов…”

Всичко прозвуча като в романтична приказка.Но жената казваше самата истина. Разказът й дълбоко трогна”неволният” й спасител.

-“Госпожо, ако друг ми беше разказал тази история нямаше да повярвам.Но нямам основание да не вярвам на вашия разказ.Радвам се,че съм допринесъл да се избавите от една зла беда”.

Този разказ остави дълбоки следи и у мен, и у бате Любчо!

Предишното ни настроение, вече като че ли в ново качество отново се възстанови. Правихме си снимки на двора. Бате Борка ми надписа една книжка - приложение към албума с черковно-славянските песнопения:

“На Нино Луканов и неговите Нася-съпруга

и Борис -син! Прочувствен приятелски спомен

от техния Борис Христов. 1967 година

След това отиде в ателието на Дечко Узунов.Големият майстор беше го помолил да му позира за един портрет.

Баба Райна беше отишла по това време у една своя близка -леля Димка,която поддържаше къщата,помагаше й в домакинството.

По-късно през есента,когато имах възможност да ходя в София и най-вече да се видим с нея установих, че въпреки доброто й настроение, съвсем нормално за нашето общуване, физически изглеждаше все по-отпаднала. Тя все ми се оплакваше от анемията си, затова, че често има световъртеж-“ще падна някъде из къщата и ще си счупя я крак,я ръка”.

Такова беше впечатлението и на Панчо, с когото често говорехме по телефона и от когото се осведомявах за здравословното състояние на баба Райна. Докато един ден през декември 1967 година получих бърза телеграма от мой приятел:”Борис тук,баба Райна погребаха”.

Стефан

Неможех да предприема нищо! Нито да пътувам до София, нито да изкажем взаимното си съболезнование с осиротелия нейн Борко! Бях твърде много закъснял!…По късно от бате Любчо,върху чиито плещи беше паднала цялата тежест по изпращането й към “вечността” научих подробностите около това трагично събитие. По времето, когато в София, една стара,самотна жена, въпреки усилията си безуспешно се бори”с онази,с косата”/както казваше понякога/ и въпреки всеотдайните старания на лекарите, в Италия,в Неапол нейният гениален син предизвиква фурор с ненадминатата си поредна сценична изява. Този път в ролята на Сусанин от операта”Живот за царя” от Глинка-с пет представления.

Бате Любчо - човек деликатен, имаш отлична представа, какво би се случило,ако Борис научи и естествено - отмени   представленията.Публиката е непредсказуема. Както може от сърце да вика:”Осанна”,толкова бързо и жестоко може да закрещи:”Разпни го”!…А известно е, че за представленията и концертите на Борис Христов прииждат негови почитатели от цял свят. Едни ще разберат и съчувствено ще извинят скърбящия артист. Но други?!…

След консултация със спецалисти и авторитетни отговорни медици, бате Любчо поема не леката отговорност да съобщи скръбната за бате Борко вест едва когато приключи ангажимента му в “Сан Карло”.Разбираемо е, че тази вест му идва като “гръм от ясно небе”! И първоначалната му не одобрителна реакция е ,че я научава толкова дни по-късно.

Този път има възможност да участва лично в траурната церемония,състояла се в катедралния храм”Св.Неделя”.И скърбящ,покрусен да съпроводи свидната си майка в последният й път.

Година по-късно, през ноември 1968 година Борис Христов отново е в София - за радост на всички негови приятели. И този път нещата като че ли”просветнаха”.Като че ли  беше отместена една “канара” между нашите”властници” и “властелина”на световната оперна сцена!

Бате Борко беше приет на”Най-високо равнище” и след откровен разговор и последвало извинение за досегашните “недоразумения”- надеждите станаха големи-бъдещето оптимистично! Заговори се като за нещо съвсем реално, да се направи нова постановка на”Борис Годунов” под режисурата на Борис Христов и с негово участие в няколко представления на сцената на Софийската народна опера, в началото на следващата 1969 година.На аерогара София Борис Христов беше изпратен много сърдечно, много официално, с много цветя…Аз бях “букетоносача” и затова го твърдя.Тогава в гълчавата един от зам.министрите на културата се приближи до бате Борко и му каза, че би желал да говорят и по финансовия въпрос на предстоящия проект. Бате Борко се усмихна, хвана за рамото и му каза:”Момче, не искам никакъв хонорар. Когато един ден умра, искам да ме погребете в България”.

Разделихме се с пожеланието “доскорошна, работна среща”-съвсем обнадеждени.Уви! И този път”злите сили”забравените обещания станаха реални. Никой повече не повдигна въпроса. Защо надеждите, обещанията, извиненията бяха “запокитени” на вятъра?!

 

ПОСЛЕДВАХА ТРИ ГОДИНИ,през които бате Борко не стъпи в България.

Разбира се,макар и оскърбен, както обикновено, той стоеше”над нещата”!Тези дребни интриги не бяха в състояние да разколебаят неговата безкористност, неговата преданост към хилядите негови почитатели и истинските му приятели в България.Това,за което нагло му беше попречено да направи на родна,софийска сцена, направи го със замах,блестящо в Италия. Потърпевши се оказахме ние,зажаднелите да се насладим на гениалното му изкуство тук,в България.

-“Бях поканен от”Сан Карло”в Неапол да гостувам в “Борис Годунов” със състава на Белградската опера. Аз отказах.Убедих ръководството на театъра,че е по-добре да вземат Софийската опера,която по мое скромно мнение е три степени по-висока класа.После изпратили специалист,който е присъствал тук на представление и като се върнал в Италия потвърдил моето мнение. Това беше приятният ми принос към моите сънародници-артисти.Дадохме пет представления.Невероятен успех.Мога да кажа със сигурност,че те са влезли в аналите на “Сан Карло” като основа на огромни успехи. Съставът - разкошен, хорът-превъзходен,диригента Асен Найденов-изящен. Това ми донесе една от най-приятните страници в живота ми. Направихме и запис на операта в Париж с хора”.

По същият повод предавам и думите на големия наш диригент Асен Найденов:-“Когато в София се разнесе слухът за предстоящото гостуване в Неапол при участието на Борис Христов мнозина тайнствено ми пошепваха на ухото да бъда особено предпазлив,защото като певец и артист той бил много капризен и често се заяждал,най-вече с диригентите.Аз не отдадох значение на тези шушукания. Още щом пристигнах в Неапол побързах да се срещна с Борис Христо и да поговорим с него едва ли не за всеки отделен такт в партитурата. Исках да разбера как той тълкува известни особено сложни положения. Аз също се постарах да му поясня някои свои разбирания,които той внимателно изслуша. За мое най-голямо задоволство всичките пет спектакъла преминаха отлично и с най-голям успех. Но случаят не свърши с това. При завръщането ни с влака, на Миланската гара случайно ме срещна Виенския импресарио Владарски,също добре известен у нас. Първият въпрос на немски към мен беше:”Как преминаха спектаклите на”Борис Годунов” с Борис Христов в Неапол? Нищо ли не се случи? Не се ли спречкахте двамата и той не те ли оскърби?” Отговорих му:”Всичко мина отлично и с много голям успех” Той ми каза:”Ти си първият диригент, който ми отговаря така”.Погледнах го изненадано:” Аз пък не разбирам, защо именно Вие ми задавате този въпрос”.Верно е,че на света има много диригенти,които, въпреки че мненията им и разбиранията им са най-често неточни и дори погрешни, упорито ги отстояват и се опитват на всяка цена да ги наложат. Как следва да се постъпва с такива диригенти? Но от друга страна случаят и на Миланската гара, и в София не сочи ли, докъде може да стигне хорската завист!А в “Сан Карло” и за мен всичките спектакли бяха един своебразен и висок връх в цялата ми многогодишна диригентска дейност у нас и в чужбина. Всички спектакли преминаха на равнището на тържествени премиери, при препълнена зала и с огромен успех. Това се дължеше най-вече на Борис Христов. Неговото неизменно и постоянно присъствие еднакво въодушевяваше и солистите и хористите,и оркестъра.Всеки от тях се стараеше пределно да допринесе с всички сили за възможното най-добро изпълнение на “Борис Годунов”.Това ме окриляше като диригент и аз непрестанно чувствах около себе си една великолепна творческа атмосфера,която ме въодушевяваше. “Борис Годунов” се представи на руски език”.

От мои приятели, по-рано работели в Старозагорската опера, а сетне като артисти в Софийската опера,имали щастието да участват в тези знаменити гастроли ще добавя само няколко любопитни факти,които те ми разказаха.

ИВАН БОГДАНОВ - корепетитор на хора на Софийската опера по това време:”…Започнахме първата репетиция на сцената на прочутия Неаполитански театър. В”коронацията”,както е известно камбанният звън допринася много за цялостното въздействие на тази сцена.Но вместо истински камбани, които аз трябваше да бия, ми бяха дали някакви”клепала”.Когато чу тези немощни”дрънкалки” Борис Христов прекъсна репетицията и със съвсем справедлив упрек и”потиснат гняв” се обърна на италиански към мен.Аз,доста пооплашен и притеснен му отвърнах:”Господин Христов, извинете ме,но това са ми дали да бия”.Гневът му веднага се”изпари”:-“Ама ти  българил ли си бе,моето момче?Сега ще се оправим”! И този “гняв”,който до преди секунди беше насочен към мен се изсипа върху сценичните работници-италианци.След няколко минути истинските камбани бяха на определеното място. Вече успокоен, Борис Христов се обърна към мен много топло,приятелски:”Чувал ли си, как звучат камбаните на “Св.Александър Невски” в София?”Да!-отвърнах. “Ето така се постарай да ги биеш”!

НИКОЛАЙ СТОИЛОВ - бас,солист в Софийската опера,изпълнител на Пимен:” В първото представление аз не участвах.Бях много щастлив да бъда сред зрителите в претъпканата зала.Бях слушал за”недостижимите”,”умопомрачителните”,”зашеметяващите” изпълнения на Борис Христов в “Борис Годунов”.Нямах никакво основание да не вярвам. Но като всеки артист, а още повече-български, дълбоко в съзнанието си, безмълвно дори, си  казвах:-Може и така да е. Но какво пък чак толкова да се направи? И аз имам глас,фигура…Какво ми пречи-с добър диригент, с добър режисьор и т.н. като “понапъна” малко повече и аз да направя подобно впечатление.Подобен”род”мисли вероятно са преминали в главата ми до началото на представлението.После,братко,забравих всичко. Като че ли не бях аз! Това ми усещане се подсилваше и от”онемелите” зрители. Когато свърши представлението - изви се”ураган” от аплодисментни!Непрекъснати,все по-силни и по продължителни. Чак до след полунощ!После вървях сам по неаполитанските улици. Повече от два часа. И какво ли не си мислех, и как ли не се опитвах да си обясня “чудото”,на което току що бях присъствал.И не можех да си представя, че това се върши от ЧОВЕК”!

ВАНЯ ПРАВЧАНСКА - дългогодишна хористка в Софийската национална опера,съавтор на книгата “Срещи с Борис Христов”.

“…Финал.Вулканичното напрежение на сцената”прескача”рампата,”плисва”към безмълвната зала, приковава умовете и сърцата на хората от първия до последния ред. След падането на завесата възторгът на публиката беше неудържима стихия. Безкрайно развълнуван, целия състав и Борис Христов сред нас,непрестанно излизахме напред,за да се покланяме на неаполитанците, отправящи спонтанни,френетични и дълго нестихващи овации. И оркестърът на”Сан Карло” дирижиран от Асен Найденов,едва сега почувствал с пълна сила с нищо несравнимия Софийски ансамбъл, също беше изпаднал в захлас,докато залата се тресеше от викове:”Браво,брависимо българи”!За последния - 20-ти “бис” завесата не се вдигна.Сценичните сътрудничи в този късен час или, по-право утринен час /2 часа след полунощ/ вече гонеха някъде из улиците на Неапол последните автобуси и дежурни таксита. Тогава…тогава се случи най невероятното:Борис Христов грабна с яката си десница единия край на тежката завеса и с царствен,богатирски жест я отметна, а с другата “загреба” хора и солистите. И изведнъж целият състав се озова на аванссцената…Публиката мигом онемя! Такова нещо тя никога не беше виждала! Екна нов залп от овации. Величав, в тежките си царствени одежни,видимо развълнуван Борис Христов се поклони дълбоко на публиката, а после,обърна към нас сияещо лице, със задавен от вълнение глас повтаряше:-“Вие,скъпи мои,създадохте това велико тържество!Вие,родни мои българи,съединихте,сляхте чувствата ни…Чрез вас се пресъздадох…Вам принадлежи този стихиен триумф!За чест на нашата Родина”! Само миг пауза и…гръмна спонтанно поздравът на отечеството:”Родна песен нас навек ни свързва”! Публиката, неимоверно развълнувана през целия спектакъл, още веднъж притихна изумена пред този нечуван”Финал” на операта… Това бе наистина безпримерен триумф на родното ни певческо изкуство. Това бе прекрасен завършек на тази незабравима вечер”!

 

И през време на това върховно, емоционално и физическо напрежение,когато всеки друг човек използвал и най-малкото свободно време да се усамоти”да се поотпусне”,да не мисли за нищо друго освен да събира сили за поредното представление и за поредния триумф, нашият безценен бате Борко е намерил място и за “мисъл по нас”. Две картички получих в тези десетина знаменателни дни за престижа на българското и световно оперно изкуство:

“На тебе, Нася и малкия Борко изпращам нашите благопожелания.

Благодаря за горещото писмо.Прегръщам те!

24.12.69 год.                               Борис Христов

 

“На тебе,Нася и Борисчо - здравие и щастие”.

15.01.70 год.                              Борис Христов

Неапол

 

КАКТО ВЕЧЕ КАЗАХ БОРИС ХРИСТОВ ТРИ ГОДИНИ НЕ ПОСЕТИ БЪЛГАРИЯ.Главно- поради заетост: Десетки представления,концерти,записи- из Италия, из цяла Европа…

На 10 октомври 1972 година бате Любчо ми каза,че очаква:”Борис да пристигне тази вечер или утре.Прецени,кога ще можех да дойдеш”.

При такива случаи”преценката ми” е-веднага! Само да нямам насрочено представление.

Още на другия ден заминах за София. На 12 октомври, към 10.30-11.00 часа се запътих към дома на бате Любчови,за да узная подробностите. Беше дъждовен есенен ден. Ненадейно, пресичайки”Раковска” пред бившия дом на големия български актьор Константин Кисимов двама мъже”под чадъри” се спряха,отправели поглед към мен. Никой от забързаните, поизмокрени минувачи, не само аз,биха допуснали, че единият от достолепните мъже  е легендарният Борис Христов, а другият - най-верен приятел от младежките му години Любен Живков. Може би дъждовното време, непретенциозната улична обстановка,помогна за усещането ми/а долових това и у двамата скъпи мои”батювци”/че като че ли”вчера сме се разделили”.Нямаше го лекото притеснение от предишните ни срещи. “Сърдечната деловитост” ако мога така да се изразя моментално се всели в нашия кратък разговор. Оплака ми се, че куфарите някъде са се изгубили и очаква да му съобщят от аерогарата че все пак са ги намерили.

-“Ето сега, краката ми са мокри, а нямам обувки да се преобуя.Извини ми се,че поради заетост не е могъл да отговори на”толкова милите и хубави писма”.”Какви са ти плановете”-ме попита бате Борко.

-“Главно и единствено - срещата ми с Борис Христов”-казах,от което  последва “здравословен смях”.

-“Довечера се събираме у нас в най-тесен приятелски състав.Ще те чакам към 5.00 часа. /17.00 н.л./”

Разделихме се до вечерта. Аз имах да свърша и някои други работи,макар и не “неотложни”.Но разгеле имах свободно време за това.

В късния следобед, в уречения час бях в домът на ул.”Цар Самуил”43.Там вече бяха бате Любчо и Ангел ПопКонстантинов. Бате Борко се разполагаше като истински домакин, защото тези дни беше отседнал в родния си дом,а не в хотел.Беше пристигнал сам,без госпожа Франка. На стената в “затворената” половинка на хола,той закачи трите известни графични негови портрети в ролите на Пимен, Борис Годунов и Варлаам от”Борис Годунов”. На спонтанната реакция на Ангел относно приликата на грима на тези образи с грима на Шаляпин в тях отговорът му беше:

-“Да,аз всичко вземам от него, особено в руския репертоар.Завиждам му!Той е живял във велико време, време на велики творци.Най-големите художници на Русия са му превели скици за костюмите,за грима, за всичко нужно по оформянето на един образ. Рахманинов му е акомпанирал на пианото,когато е разучавал партиите си. А аз, какво - само с един Исай Добровен”!

Къде ли са сега тези портрети както и много други безценни реликви до които се е докосвал Борис Христов? След толкова пренасяне на покъщнината от неговия дом и…толкова пъти разбивани и ограбвани складове?!

И така,постепенно се “настройвахме” към предстоящата скромна вечеря и богата на разговори и откровения вечер.Може би, защото аз бях най-младия между тях ли, или сам той лесно се”прехвърляше”от сегашната възраст към младежките си години, изпълнени със спомени и носталгия към едно безметежно време, но проявяваше изключително топло отношение към мен.

-“Да поседя малко до Нино. Гледай го какъв българин е”.

Казах му че съм направил рецитал по”Егмонд” на Бетовен със Симфоничния оркестър на Стара Загора.Той много се зарадва.:-“Браво Нино, това е чудесно”.Попитах го,над какво работи сега.

-“В края на октомври и началото на ноември ми предстоят премиерни представления на”Разбойници” от Верди в Римската опера. Там ще се представя в ролята на Максимилиан Моор”.

“Прехвърлих ме се”на теми от историята за прабългарите, за източници -археологически,исторически, от които можем да черпим знания за нашия “здрав” корен.Казах му, че не отдавна беше направено съобщение за археологическа находка във Велико Търново-пръстен,чиито предполагаем притежател е бил цар Калоян.

-“Няма какво да се колебаят! Обяват го за пръстен на цар Калоян и толкоз”-отсече бате Борко.После му напомних за едно кратко съобщение в нашия печат за кражба в домът му, в което се казваше:

Рим,13 септември,/БТА/

“Днес крадци ограбили домът на прочутия български певец Борис Христов. Бандитите задигнали шест платна на италиански и фламандски автори,няколко руски икони и сребърни прибори на обща стойност 128 хиляди долара”

-“Да,това беше много неприятно преживяване за мен. В наше отсъствие крадците са проникнали през терасата на домът ни. Те са толкова добре снабдени с разни помощни средства, че за тях не е представлявало никакво затруднение да се изкачат и да влязат. Всичко е станало много бързо. Изрязват платната от рамките, свиват ги на руло и изчестват. Много съжалявам за сребърните съдове,чиято стойност се изразяваше в художествената им изработка. Особено скъпа за мен беше една”рибка в езерце”.Рибката беше по средата на нещо като тавичка, представляваща “езерце”. Интересно беше това, че като падаше светлината върху него се създаваше илюзията за развълнувана вода. Тях така и не ги намерих. А перипетиите по откриване и връщане на картините бяха като от”хиляда и една нощ”.

Като разбрах за кражбата отидох в Застрахователната компания, където бях застраховал колекциите си.Казах им, че настоявам час по скоро да предприемат мерки,достатъчно ефикасни и откраднатите неща да се върнат в домът ми. След няколко дена ми съобщиха,че имат”следа”,но ще трябва да заплатя голяма сума. “Защо аз трябва да плащам,им казах-след като застраховката е ваше задължение”.Все пак стигнахме до споразумение - платиха те,доплатих аз. Но условието, поставено от крадците беше лично аз да доставя откупа,в употребявани банкноти. Казаха къде ще чака човека за да го вземе. Всъщност”следата” е човек на карабинерите,който е член на бандата и който им доставя ценни сведения. С два чувала пари, се настаних в един джип.На уговореното място се качи лицето и каза на шофьора да кара из улиците на един римски квартал, докато преброи парите.Обикаляхме близо два часа. Като се убеди,че всичко е наред каза:”Спрете тук”! И посочи една тясна уличка.На слизане ми каза:”Утре или в други ден картините ще бъдат у вас”. Нито “утре”,нито”в други ден” а чак след седмица предадоха картините. Оказа се,че докато той преговаряше с нас и вземаше откупа, другите от бандата преместили платната на друго място, неизвестно на “нашият” човек.В края на краищата, всичко свърши добре. След това вече сложих сигнална инсталация. Интересна е системата й на работа. Ако влезе неканен посетител,преди да се включи, две минути тя изпраща съобщения в  полицейския участък:”В домът на Борис Христов се извършва кражба”.”В домът на Борис Христов се извършва кражба”!…И след това започва да звъни алармата.Когато я инсталираха специалистите реших да я използвам. Че като загърмя това”чудо”! Съседите, които забравих да прадупредя,наизлязоха уплашени от домовете си - бяха помислили, че наистина домът ми е нападнат. Голяма”олелия” настана.

По време на разказа на бате Борко, Панчо и жена му Дончето бяха донесли вечерята - една тава пълнени чушки. Бате Борко извади прибори от шкафа в хола,чинии,вилици,ножове,чаши…Подредихме ги върху масата. Насядахме около нея:аз до него,до мен Панчо,до него Дончето,до нея бате Любчо. Ангел Попконстантинов си отиде,защото имал неотложна работа. По време на вечерята бате Борко все повтаряше:”Дайте на Нино повече, гледайте какъв голям е”…Аз му отвръщах:”Лесен съм за хранене - труден съм за обличане”,последвано от дружен смях.Накрая, когато остана”срамничето” сам той раздели последната чушка,половината за мен, другата половина за него. Сосът стигна за два залъка.Единият ми подаде като”нафора” - другият за него! Моя задача беше да бъда”виночерпец”.Деликатно ми подсказа,че не обича да се налива вино с лява ръка. Защо - не попитах.

Вечерта не беше за “наяждане”, макар че всичко беше достатъчно и…скромно.Тя беше чудесен повод за едно незабравимо преживяване.Имах усещане за “леко докосване” до атмосферата,царяла някога в техните “разпивки”при “Казака”,”Червените петли”,или знаменитата беседка в двора. С възторг говори за Мусоргски. Към 12.00 часа през нощта, когато атмосферата беше достигнала  пълна задушевност, съвсем естествено се стигна до събитието, което няма никога да забравя - бате Борко запя! За пръв път го чувах да пее”на живо”.Запя:”Жили двенадцать разбойника”.Запя съвсем,съвсем тихо.Но лицето му мигновено се преобрази.Аз бях вече се”потопил” в легендата за разкаялият се монах Питирим,някога страшилището Кудияр! Пролял кръвта на много честни християни.Бях изумен как само от няколко стиха, с невероятна вглъбеност в музиката пресъздаде цяло историческо платно на събитие, станали някога в необятната по сила и страдания Русь!

Към 1 часа след полунощ се разделихме, с уговорка да се видим отново “днес” и на спокойствие да си поговорим. Тогава бате Борко нямаше почти никакви ангажименти или неотложни срещи.

 

СЛЕД ОБЕД ОКОЛО  16.00 ЧАСА  бяха на уговорената среща,на уговореното място. Бате Борко беше в добро настроение,както винаги при среща с верни приятели. Говорихме за всякакви неща. Пита ме, как върви театъра в България, как е Старозагорския театър? Казах му,че имаме хубави постановки,много публика. Тогава играехме с голям успех “Ревизор” на Гогол и “Хан Аспарух” от Радко Радков. В първата играех градоначалника, във втората - самия Хан Аспарух.

Той:-“Много се радвам, че имаш такъв успех. Много интересно ще ми бъде да те видя на сцената в тези роли. Жалко,че нямам време сега да отида до Стара Загора. Аз получих от теб снимка в ролята ти на Хана. Имам само една малка забележка към гримът ти- мустаците трябва да са по тънки и по раздалечени.” Отгорих му че сега правя точно такъв грим. А снимката е от една генерална репетиция.Разговорът ни продължи пак на”театрални теми”-“Сега,каза той, английския театър е най-добрия в Европа. Преди две години,може би, гледах “Отелло” в “Олдуич”. Страхотно представление,с изключителни артисти!.

Аз - “с Лорънс Оливие”.

“Той беше най-слабият”.

На моето леко учудване и напомняне, че по думите на самия Оливие,той може да играе по две-три представления на ден,без това да се отрази на качеството на играта му,бате Борко допълни:

“Да-а! Той има великолепна техника, отлични качества.Но другите артисти  ми направиха неотразимо впечатление. Ще бъде  много полезно за теб да видиш този театър в Лондон”.

Да,помислих си. Ще бъде добре, ако имах възможност. По-нататък ми разказа за условията при които е принуден да работи един артист в чужбина: -“Там условията са”вълчи”.Трябва да си много силен, много,много можещ и много принципен,за да успееш. А когато успееш,тогава ще те ценят и славят, защото има полза от теб и твоите успехи. Знай от мен, че няма по-талантливи от българите! Но и по завистливи няма. Много лесно можеш да се”плъзнеш” по надолнището,ако не внимаваш. Ако се”прилепиш” към някоя група или групичка с мисълта, че така ще успееш. Има много такива примери. Но ако днес една група създава възможности за успех на някои от хората си,утре идва друга,по-силна. И настъпва неминуемият конфликт, разочарования, трагедии!

Аз, слава богу, вървя самостоятелно по моя път на артист и човек! Затова ми помага моят здрав, български корен. Старая се и…успявам да бъда “над нещата”, да запазя своето вътрешно равновесие и увереност,което е много важно условие успешно да развиеш и усъвършенстваш непрекъснато даденото ти “от бога”. Щастлив съм, че мойте успехи са и в името на нашата малка но незаменима България! И тъкмо за това с нейното име и моето изкуство компромиси не правя!”

В потока на нашия разговор стана дума за срещата му с една българска делегация в Лондон.

-“Ръководството на “Ковънт Гардън” ме беше поканило за участие в няколко представления на “Борис Годунов”,с което искаха да честват 20-сет годишното ми сътрудничество с тях. След едно от представленията, което според мен мина много добре. На теб ти е известно това усещане, в гримьорната дойде човекът, който ми помагаше при обличане и събличане на костюмите по време на представления и ми каза:-“Господин Христов,една българска делегация моли за среща с вас”.Облякох набързо халата и както си бях с грима му казах:”Доведи ги веднага”!

Дойдоха двама души- мъж и една слабичка жена. Представиха ми се. Мъжът беше пълномощният посланик на България Митко Григоров, а жената - Людмила Живкова. Посланикът ми каза много топли думи, добри комплименти, които аз приех с благодарност.В отговор му казах:

“Господин Григоров, както вече знаете, в”Ковън Гардън” пея от двайсет години.Тук имам над 100 представления на “Борис Годунов” и никой досега от България не е пристъпвал прага на моята гримьорна! Никой досега не ме е поздравявал! Вие сте първият и аз ви благодаря  най-сърдечно. Намериха се дори някои, които искаха да ме направят враг на моето отечество!”.Намеси се и Людмила  Живкова. Попита ме:

“Господин Христов, кога ще пеете у нас”?

“Госпожице Живкова, попитайте баща си”

“И все пак, защо не идвате да пеете в България”?

“Защото никой не ме е канил”!

Говорихме и за осуетеното му гостуване в Болшой театър в Москва.

“Ти знаеш моето най-голямо желание да представя”Борис Годунов” в родината му. Спънки ми бяха правени от всякакъв род. И когато пречките бяха преодолени се отправих за Москва силно въодушевен. Още на другия ден се срещнах със състава. Направихме “чернова”репетиция с оркестър.Диригент беше Генадий Рождественски. Разкошен музикант. Репетирахме основно сцените на Борис Годунов. След репетицията,оркестър,солисти,сценични работници ми устроиха такива овации,каквито могат да се родят в препълнени от възторг славянски души!Това дълбоко ме трогна и обнадежди!

Следващата репетиция трябваше да бъде пълна-генерална - с всичко на сцената. Когато отидох в уречения час - на сцената нямаше нищо -нито декор, нито участващи. Съобщиха ми, че поради празник на следващият ден,не могат да доставят и построят декора. Затова репетицията е отложена. “Преглътнах” тази вест,запазвайки”добрия тон”.Един ден преди премиерата ми казаха че Рождественски се е разболял и ще трябва да работя с друг диригент. При това положение настоях да се отмени премиерата, за да можем да направим поне една репетиция с непознатият ми диригент. Отказаха ми с нелепото обяснение че в “Болшой”нямат практика да отменят представления…Това “преля”чашата.Още в мига напуснах театър.А на другият ден и Москва!

Все пак с Рождественски се срещнахме на сцената на”Ковън Гардън”.Направихме разкошни представления на “Борис Годунов”.

А ето и цитат на едно писмо на бате Борко до бате Любчо по същия повод писано на 14 април 1969 година.В него той в пет страници описва дейността и живота си за един продължителен период и стига до:

“…Трето положение - най-болезнено и горчиво-Москва!Болшой театър! “Борис Годунов”-моя Борис! Тръгнах с трептящо от опиянение,умиление и нетърпение сърце! А как се върнах? !-угнетен,разочарован, неверующ в случилото се.Раниха моето най-съкровено място на чувствата ми като артист, человек, славянин и болгарин! Но бог ме подкрепи и укоражи:Не позволих да ме унижат.Болшой театър - разкошен! Оркестърът - разкошен! Рождественски - роден диригент и артист, а человек сладък! Но!Но и но! Дадоха ми фалшива репетиция без декори, без светлини и със сменяващи се партньори. Едно единствено нещо ме ободри - единствената оркестрова репетиция: След нея диригентът и оркестърът ме аплодираха така,както рядко се е случвало в моята кариера и после-ужас:Казаха ми че Рождественски се  разболял тежко в деня преди представлението.Предложиха ми нов диригент! Исках една единствена репетиция с оркестъра,дирижиран от него, исках една половина репетиция с декори и светлини. Обещаха:после оттеглиха обещанието и искаха да ми наложа да пея без репетиция,заплашвайки ме в противен случай да представят премиерата без мен. Отговорих: Това е некоректно от ваша страна!Подобно третиране на моята личност никому не мога да позволя!Напускам ви с горест, но с непокътнато достойнство на човек и артист и с чисто чело! -след това напуснах театъра и на следващия ден Москва!”

В потока на този интересен, непосредствен,приятелски разговор, бате Борко ме попита:

“Нино,ти толкова много се грижеше за мама,за татко.Те те обичаха,като свой син.Кажи,какво искаш от мен?”

Въпросът беше толкова неочакван,толкова стряскащ, че аз не успях да”превключа” на новата тема и не успях нищо друго да кажа освен:

-“Аз не съм правил това, за да искам нещо. Да ми се плаща!…Аз съм го правил,грижил съм се за тях, защото имаха нужда от моята помощ. Обичах ги като свои родители. Те ми отвръщаха със своята обич и това ме правеше щастлив”!

И той не очакваше такъв отговор. В първия момент на лицето му се “изписа” някакво колебания,дали е чул точно това от мен. В следващият миг”огря”неговата слънчева усмивка. Очите му станаха като две кристални планински езера, в които с удоволствие”би се удавил  човек”.И с неговият топъл,обгръщаш цялото ти същество глас каза:

-“Добре! Малко голям си да ми бъдеш син.Но ще ми бъдеш брат!”И една силна,топла,мъжка прегръдка беше “печатът”на нашето побратимяване.След това, “по братски”,продължихме нашият разговор. По скоро той ме питаше,той говореше, което ме правеше най-щастливия слушател-събеседник.Попита ме,как са Нася,Борис! Казах му че са добре”Борис праща много поздрави на дядо си Борко!”

“ІА-а-не! Чи-и-чо! Още съм млад за”дядо”.Така ще кажеш на Борисчо - да ми казва:Чичо”.

После “под ръка” в увлекателен разговор за забавни случки,пеша стигнахме до пл.”Славейков” от където с трамвай № 2 той отиде при свой приятел.

Дали пътуващите в трамвая са допускали, че заедно с тях, съвсем”обикновен” и ненатрапващ се, ако може това да се каже за един елегантен,строен,красив господин пътува една световна легенда?!!

 

На другият ден - 14 октомври,говорихме по телефона.Предаде още веднъж най-сърдечни поздрави на Нася и Борис. Пожелахме си добро здраве, големи успехи - всеки в своето поприще и до нови, скорошни срещи. На 15 октомври 1972 година бате Борко си замина за Рим.

 

В НАВЕЧЕРИЕТО НА”ДЕКЕМВРИЙСКИТЕ МУЗИКАЛНИ ДНИ” които се провеждаха в Стара Загора от няколко години, покрай суетнята за изготвяне на програма, участващи състави от други градове, солисти и  т.н. ми хрумна идеята да поканим Борис Христов да гостува,ако не в тези, то в следващите музикални празници. Споделих тая моя идея с тогавашния директор на Фестивала и главен художествен ръководител на Старозагорската опера,забележителният музикант Димитър Димитров.Митко веднага се”хвана”.Тогава се играеше”Дон Карлос” на Старозагорска сцена така че, бяхме улеснени от страна на заглавието. Сега предстоеше да развием идеята в най-сериозна покана от страна на Старозагорската културна общественост до Борис Христов. Обсъдихме “практическите” действия с тогавашната директорка на “Концертна дирекция”Лиляна Минчева, която също призна и прие идеята като великолепна. Приех да посреднича между Стара Загора и Борис Христов. Написах писмо до бате Борко от името на”Концертна дирекция” в което се казваше:

“Уважаеми господин Христов!

Трудно ми е да започна едно писмо което за мен и за

и за всички онези,от чието име се обръщам към Вас,

не е съвсем”обикновено”. Необикновено за това, че е

отправено към един велик Българин,с когото се гордеем

не само ние,българите, а е станало вече легенда за целия

свят на изкуството! Нашият град Стара Загора има славни

традиции в своя културен живот.От тук излязоха много големи

поети, художници, артисти, които са гордост за България!-

известни са далече зад нейните предели. Само поетите

Гео Милев,Николай Лилиев,Кирил Христов,Георги Райчев,

Иван Хаджихристов, Иван Мирчев,са достатъчни за да носи

Стара Загора заслужено името:”Град на поетите”.В музикалният

живот Стара Загора също е известна.Тук е създадена първата

извъстолична опера. На нейна сцена са пяли големи български

певци като Тодор Мазаров, Елена Николай,Никола Николов,

Николай Гяуров.Гордост за Стара Загора е и новата сграда

за опера и театър от която мнозина изразяват своето

възхищение.

От името на “Главна дирекция Българска музика” -

представителство Стара Загора, от името на  ръководството

на града и окръга, от Народна опера Стара Загора

от името на цялата наша общественост се обръщаме

към Вас, уважаеми господин Христов с най-гореща

молба - удостоете ни с вниманието си и гостувайте

на града ни,на наша сцена,на всички нас!

Това ще бъде голям празник не само за Стара Загора

а и за цялата ни Родина.

Единственото,което ще ви предложим от наша страна

е:да гостувате в операта”Дон Карлос” и да изнесете

поне един концерт.Предложението за”Дон Карлос” се налага

единствено от факта,че операта”Борис Годунов” тук все

още не е поставена. От тук нататък,всички условия,които

Вие бихте предложили, ние с готовност ще приемем.

За уточняване на подробностите по реализиране на

Вашето гостуване сме готови да отидем при Вас,

в Италия и на място да уговорим всичко.

Като вярваме горещо във Вашите родолюбиви чувства

ние още веднъж изразяваме най-дълбокото си

уважение към Вас и вярваме, че Вашият отговор

ще бъде  положителен!

С уважение Лиляна Минчева

директор на Главна дирекция”Българска

музика”-представителство Ст.Загора

В подкрепа на това писмо-покана и партийните комитети изпратиха своя покана:

До господин Борис Христов

“Бертолони” 1

Рим,Италия

Уважаеми господин Христов,

Окръжния и градски Комитети на БКП горещо

подкрепят инициативата на Главна дирекция

“Българска музика”представителство СТ.Загора,

да бъдете поканен да гостувате на Старозагорската

опера.За нас,за културната общественост и за целия

окръг ще бъде голяма чест да гостувате на Старозагорските

граждани.Дълбоко сме убедени,че Вие ще се отзовете на

нашата покана, което ще бъде нов израз на Вашите

непресъхващи родолюбиви чувства”.

След около два месеца получих отговор от бате Борко:

22 март 1973 г.

Драгий Нино,

Само днес успех да отговаря на Лиляна Минчева

по повод поканата за гостуването ми в Старозагорската

опера.Заетостта и много честите пътувания не ми дадоха

да сторя това по-рано. Освен това е в течение един

преврат в отношението ми с главните музикални личности

в България, които може би ще наложат коренна промена

на държанието ми, в  положителен или отрицателен смисъл.

На всеки случай искам да те уверя, че поканата на

госпожа Минчева, ме зарадва много, защото я почувствах

много сърдечна и откровена!

Искам от теб сведения по размерите на сцената на

Старозагорската и Софийската опера.

Прегърни Нася и Бориса от мен

Стискам ти ръката. Твой Борис Христов

 

Тази покана, първата официална покана от България отправена към Борис Христов, при това без никакви предварителни условия беше дело на Старозагорските власти и Старозагорската културна общественост. За съжаление, тя не беше осъществена не по вина на Борис Христов. Но тя го направи щастлив. Тя беше достатъчен повод той, в продължение на много години, до края на земните си дни живо да се интересува от културния живот на Стара Загора, от всичко добро, което ставаше в нашият град!

Апотеоз на неговите топли чувства и искрен интерес към Стара Загора беше гостуването му в града на”поетите и липите” през м.юни 1985 година.

Но…за това по-нататък!

 

ЕДНА ВЕЧЕР към края м.май 1973 година бате Борко ми се обади от Рим. След обичайните поздрави,въпроси-как сме,що сме ми каза:

-“Нино, очертава се една възможност, мое отколешно желание да се изпълни. Искам да дойда през идния август,да си по отпочина в родната България. Искам да обиколя Балкана,Родопа,Средна гора…Ще дойдем с Франка и едно приятелско семейство. Теб те моля, да се поразшеташ из твоя Старозагорски край и по възможност да намериш някоя вила или почивна станция, която да ни служи като изходна база за нашият екскурзии.Не е нужна да бъде луксозна. Достатъчно е да има удобства най-елементарни. Предпочитам да е близо до Балкана или в Балкана. Молбата ми е,да не е много високо, където може да е по-влажно,по-студено,с резки промени в климата. Сам разбираш, че това е много важно условия за да запазя гласа си здрав. Казал съм и на Любчо.Дръж  връзка с него. Когато имаш някакъв резултат,съобщи го на него. Аз ще ти се обаждам по телефона”.

И така, задачата е получена. Започва изпълнението. Най-напред ми беше нужно време, за да се ориентирам на къде да насоча издирванията си. Свързах се с управлението на Горско стопанство. Там имах приятели,познавахме се добре. Обясних им за какво и за кого става дума и помолих за тяхната активна помощ. Не беше нужно да ги убеждавам много.Името на Борис Христов и тук “проработи”.Вестта, макар и дискретна, че световно известния наш сънародник е проявил интерес да почива  в този край, беше достатъчен мотив за “активно мислене и активно действие”. Дадоха ми транспорт,човек който добре познава района, и почивните бази на Горското стопанство на Профсъюзите и т.н. Ходихме на Бузлуджа. Там имаше база с подходящи битови условия, с великолепна природа. Но времето можеше да поднася неприятни изненади.Отказахме ме. Ходихме и на други места,които с компромис в едно или други можеше да се има предвид. Намерихме една много приятна постройка в околностите на село Енина. За две семейства можеше да свърши много добра работа. Дори бяха готови веднага да предприемат ремонтни работи, които да направят обстановката още по-приемлива. Тая база остана като основа за”разговори”.

Свързах се и с един много добър мой приятел- Иван Бороджиев, бай Иванчо, с влияние и здрави връзки в Митрополията. Помолих го да говори с Митрополит Панкратий да отстъпи своите “покои” в Мъглижкия манастир. Също много добро място за целта,която ме интересуваше. Ето и неговият отговор:

23.7.73 г.

Любезний бай Нино,

Може би писмото ми няма да те завари.

Закъснях.Причината - обективна.

Ходих завчера да говоря с Панкратий.

/Владиката/,но той заминал за Мъглиж.

Срещнах се Протосингела и други чиновници.

В новите сгради бойлерите не били още монтирани

Баня с такъв бойлер имало в апартамента на

Владиката.Те смятат,че щом е за Борис Христов

Владиката ще отстъпи апартамента си.

Днес или утре ще се срещна с Панкратий

и ще говоря за високия гост,който ще посети

България.Не е зле и ти, като се върнеш да

отидеш в Митрополията и се срещнеш с него.

Хиляди поздрави от Катя и мен на булчето

и малкото съселче.           Амин!

Твой: Иван/Мъглижкия владика/

Писмото беше изпратено до Ахтопол,където бяхме семейно на почивка.С писмо от там и по телефона от Стара Загора подробно и редовно запознавах бате Любчо.Очаквах разговори с бате Борко,за да знам какво да предприема по-нататък.Получи се”затишие”.Пауза! Един ден на м.юли получих писмо от Пенка Касабова-нашата обща приятелка в което ми казваше.

Др. Луканов,

До сега Борис не се е обаждал. Но днес нещата се изясниха. Срещнах се с Мария Захариева,която е натоварена от Министерството на външните работи да уреди почивката на Борис,жена му и още две двойки италианци. Борис,както знаете, се е обърнал към нашата легация в Рим и поради това Мария Захариева е уредила те всички да летуват в една хубава вила близо до Пампорово от 3 до 30 август. Дават им на разположение кола,шофьор,готвач и жена да чисти. Наверно Борис чака най-напред да чуе от нашата легация и ако те не направят нищо тогава да види какво сме направили ний.Работата тук се урежда на най-високо равнище,дори е станало дума,дали не е по-добре те да бъдат гости на Тодор Живков.Предполагам, че Борис ще приеме това, което вече от вчера му е съобщила нашата легация. Вашите благородни усилия не ще са напразни, защото аз ще дам идея на Борис да обиколи и Розовата долина, и Балкана и в тая обиколка да има за база поне 5-6 дни.Вилата,която сте намерили вий. Но това разбира се,ще се уговори,когато той пристигне защото няма да има време да му пишете да  посети и друг хубав край, дето също така го чакат с отворени обятия. На 30 т.м. пристига от Лондон брат ми,с жена си, а на 15 август - синът му със семейството си,та аз ще бъде всецяло заета с много гости и едва ли ще има време за повече от една кратка среща с Борис. Но вий с Любен ще му помогнете да се уреди един хубав маршрут, а може би, ако дойде в Стара Загора и да го придружите до Шипка,Търново,Преображенския манастир,Габрово,Боженци,Троянския манастир и през Балкана - Карлово,Сопот,Копривщица. Навсякъде нека местни културни хора ви обясняват забележителностите. До към 5-6 август ще съм в София и ако искате обадете ми се.

С поздрав - П.Касабова

От бате Любчо също получих писмо в което ми пишеше:

Созопол

12.7.73г.

Драги Нино,

През дъжд и мълнии вчера пристигнахме с Надя в Созопол…

Бързам да ти се обадя за  да те осведомя за неуспешните ми усилия да се свържа с нашия обичан,но мъчен и неуловим приятел.Както ти бех казал,

още педи седмица му изпратих телеграма до  Рим с което му бях определил три дни, в които ще го чакам да ми се обади по телефона. Стоех у дома ни до късни нощи,но очаквания разговор не се състоя. Предполагаме,че след завръщането си от Лондон той е заминал за вилата си в Иския,а в къщата му в Рим не е имало човек, който да му препрати телеграмата ми. Не можех повече да чакам, рискувах да изпусна квартирата си в Созопол и да проваля летуването си, когато тази година ми е крайно наложително. При това положение считам, че и ти трябва да се разтовариш от грижата по уреждането на сложния и свързан с много мъчителни периперии въпрос за летуването на Борко в България. Утре ще му пиша и ще му изложа всичко,което ти се постара да направиш с много добра воля и обич. Ще му дам и телефонът ти в театъра. Ако още не е изменил намеренията си да летува у нас,нека те потърси. Моето мнението е, че е избрал  една ненормална метеорологична година за летуване в нашите планини. Времето е толкова променливо, съпроводените с бури,дъждове,са така чести и обилни, че човек рискува по цели дни да стои затворен в некой хотел или вила и да пукне от скука.

Привет на теб,булката и малкия Борко.

Твой Любен

След като стана ясно, че всички уговорени дати за идването на бате Борко са изпуснати аз му написах писмо.

Скъпи господин Христов!

Въпреки огромното ми желание - мое и на Вашите най-близки приятели да се видим през лятото, да бъдем заедно по-продължително време, останахме само “с огромното си желание”. Една нищожна грешна,не зная чия, изразяваща се в късното съобщение, че всичко е готово за Вашето летуване в България,лиши и Вас и нас от едни изключителни 25-30 дни. И наистина, всичко беше готово и подготвено, като за посрещане на държавен глава! Преди да изпитаме радостта от Вашето гостуване, ние живяхме с тревогите и трепета на десетки хора,- ръководещи и обикновени изпълнители,с тяхното усърдие да направят всичко възможно и невъзможно, но създадат условия за почивка, съответстващи на великия Борис Христов! Уви! Тази среща на радост,топлота и уважение между България и нейния велик син не се състоя!…Аз се обръщам към Вас,скъпи господин Христов, с цялото си препълнено с уважение и преданост сърце -направете всичко от Ваша страна и осъществете Вашето обещание “по принцип” да гостувате на Старозагорска и на надявам се,на Софийска сцена.Повярвайте ми, Вас ви чака цяла България.За голямо съжаление,аз няма мога да се срещна с Вас сега, когато Ви предстои идване у нас в края на тоя или началото на другия месец. На 22 септември заминавам за 10 месеца в Москва на специализация по техника на говора. С бате Любчо сме подготвели всичко за приятното Ви и делово пребиваване у нас. Подготвил съм хора, които ще имат грижата да Ви предоставят всичко необходимо за гостуването Ви и разговорите Ви в Стара Загора.

От все сърце Ви желая много здраве, дълги години бодрост и жизненост, за да можем да се радваме и да бъдем щастливи при всяка нова среща!

Предайте моето най-дълбоко уважение и на госпожа Франка.Нася и Борис- първокласника Ви поздравяват най-горещо!

Ваш винаги предан Нино Луканов

В края на краищата оказа се, че ако е било искрено и сериозна желанието на Министерството на външните работи наистина да покани Борис Христов на почивка в родината си, то съвсем  безотговорно е позволило на бездушни и не доброжелателни чиновници да осуетят тази покана. Докато се “натуткат” отпуската на приятелите на Борис Христов е изтекла и всичко вече е било безсмислено. А тези гости са семейството на Председателя на Италианския парламент Габриеле  Пескаторе!

Аз дълбоко се съмнявам, дали изобщо нашите”другари” са имали желание да го поканят. Резултатът е на лице - провали едно толкова естествено човешко желание - да представиш красотите на родният си край пред уважавани хора и приятели от друг край на света!

 

НА 22 СЕПТЕМВРИ 1973 ГОДИНА в снежно-дъждовния следобед стъпих на Московска земя. Бях изпълнен със смесица от чувства. Но в този момент не можех да открия макар и една”нотка” на оптимизъм. С умът си, с вътрешният си глас намирах смисъл в това си пътуване, с това си начинание. Все пак, това беше една заслужена награда за моето представяне в Третия Национален преглед на историческата драма и театър през юни 1972 година. За ролята на Хан Аспарух в едноименната драма на Радко Радков, отлично поставена на сцената на новооткритата оперна сграда, бях удостоен със специалната награда на журито - едногодишна специализация в Москва и “златния знак” на Велико Търново. Би било непростимо да не използвам по най-добрия  и ползотворен начин пребиваването си в тази велика страна - с историята си, с културата и изкуството си. Но сърцето ми като че ли не беше съгласно с тези ми умозаключения и все питаше:

“А бе, какво правя тук,сред чужди хора,на чуждо място”?

Скоро успях да постигна един много добър баланс в душевния и мисловния си мир. И то благодарение на много хора,които не съм подозирал,че ще срещна. И за чиято готовност да ми помогнат, да ми предоставят всичко необходимо за моята работа и учение, увенчала се с добър успех, макар”задочно” - благодаря от сърце!

С това малко”лирично” отклонение се опитвам да се “самооправдая”за закъснението на писмото ми,което изпратих до бате Борко. Когато се върнах в Стара Загора на кратка новогодишна ваканция,бях радостен да получа вече “чакащата”негова картичка. В нея се казва:

Скъпи Нино,

На тебе,булката и Борисчо, най-скъпоценни благопожелания. Учи-

там където си - само от миналото, което единствено е

положително. От сегашното - това е, което не трябва да

възприемаш нито като човек, нито като артист. Учи

нравите на простия народ, те може би са истинско богатство.

Твой Борис

Веднага отговорих. Още повече за това, че напътствията на големият Батко, аз вече “провеждах” в изпълнение.

11.1.74 г.

Скъпи господин Христов!

Три месеца в Москва ми бяха недостатъчни да Ви пиша писмо, та това върша сега,когато съм отново на родна земя, в кратка ваканция.

От сърце Ви благодаря за картичката. Както вече знаете, в Москва ще бъда един сезон.От начало нямах много впечатления които бих могъл да споделя с Вас.Това беше и причината за моето мълчание.После  имах много приятни срещи и преживявания в света на голямото изкуство-както в театъра, така и с творбите на велики майстори в изобразителното изкуство,архитектурата, съхраненото в музеите наследство от неспокойната история на великата Русь. Моята специализация не е ограничена в строги рамки на една само област. Макар че в края на краищата трябва да дам “отчет” само в един раздел - техниката на говора и написване на дисертация на тема:”Дишането на актьора на сцената на драматическия театър”. Това е във връзка с моите занимания и постижения в областта на дишането и практическото му приложение в моята работа. Аз искам обаче, да “взема” всичко, което е възможно от най-хубавото, най-ценното в изкуството и културата на тая страна. За щастие, дадена ми е възможност за широк достъп на всички места, където се твори или е съхранено създаденото от най-големите майстори. Досега бях на цикъл репетиции в МХАТ. Сега съм в Малий театър. До края на април/до тогава ще бъда в Москва/ ще посетя и други театри. Същото ще бъде и в Ленинград, където ще бъда през май и юни.

В музея “Бахрушин” имах една много приятна,много вълнуваща среща с Вашето изкуство. Беше проведена “вечер на руския романс” в изпълнение на Борис Христов и Николай Гедда. Не можах да издържа на изкушението да не се намеся в уточняването на някои подробности и факти, свързани с Вас и Вашето творчество. От това останах доволен не само аз, но и присъстващите на вечерта. Предстои ми среща с дъщерята на Шаляпин - Ирина Феодоровна. Това е добър повод да науча или видя нещо, което би представлявало интерес за Вас. Вярвам,че ще имаме много срещи в бъдеще,на които ще остане малко време за споделяне на впечатления и от Москва. Още веднъж на Вас и на госпожа Франка - честита Нова година и до нови срещи.

Предан ваш Нино Луканов

Най-горещи пожелания и от Нася и Борис!

 

През октомври-ноември 1974 година прочутия оперен театър”Ковън Гардън” в Лондон и цялата английска културна общественост чества 25 години от първото представяне на Борис Христов на сцената на този театър и то в една от коронните си роли - Борис Годунов!

През март/10.3.75 г/ получих картичка от него в която ми пише:

Свидний Нино,

Неколкократните отлагания на пътуването ми до България ми отбиха желанието да ти отговарям на писмата. Дано и този път не стане същото, защото се надявам през първите дни на септември да бъда в София. Горещи поздрави на Нася, Борисчо и тебе.

Моята съпруга желае всичко най-добро на всинца ви.

Твой Борис Христов

 

ТОЗИ ПЪТ ОБЩИТЕ НИ НАДЕЖДИ СЕ СБЪДНАХА.

В средата на септември 1975 година бате Борко наистина дойде в София. В проведените срещи се зароди идеята да направи записи в България. За представление никой нищо не споменаваше. Затова разговорите и обмена на идеи взе тази насока. Ангел попКонстантинов - бате Любчо обсъждаха с бате Борко възможностите да се запишат черковно-славянски песнопения.Най-подходящото място за тяхната реализация беше определен храм паметникът “Свети Александър Невски”,а най-подходящата звукозаписна фирма-“Балкантон”.

Идеите бяха развити и осъществени през октомври 1976 година.Казвам тези няколко думи само като”преходни”,свързващи две важни събития в кариерата на Борис Христов.Едно минало преди година, другото - предстоящо след година.

А сега ние с бате Борко си поговорихме,по скоро той ми разказа нещичко за юбилейното му честване в”Ковън Гардън”. Колебания с какво и в какво да честват Борис Христов не са имали:

-“В 1974 година се навършваха 25 години от моето дебютиране в”Ковън Гардън”,което стана с операта”Борис Годунов”. И където аз пях на руски език. До тогава тя се беше давала там на английски. В течение на годините при втората голяма постановка на тази опера бях поканен отново от техния нов артистичен директор Рафаел Кубелик- голям диригент, музикант и с известния режисьор Херберт Граф.При тази покана аз дадох изрично условие,че моето присъствие може да се осъществи само при едно условие - ако целият ансамбъл т.е.хористи, артисти,биха приели да пеят на  руски език. Това беше през 1958 година. Естествено, появиха се въпроси, малко раздори, кавги да го кажем на български,които в края на краищата се уредиха благополучно за мен. Вълнението на всички беше огромно. Представленията минаха блестящо. Публиката ми устройваше такива овации че всички приказки за”студените” англичани се изпариха. А това,което не можахме да направим с Генадий Рождественски в Москва,направихме в “Ковън Гардън”.Той е разкошен музикант. В отговор  на приветствията на публиката и ръководството на театъра аз казах:-Роден съм българин.И се гордея с това. Израстнах като  артист в Италия и съм благодарен,че тя ми даде тази възможност. Англия ми даде вниманието, топлината и високата оценка и аз съм щастлив от това!

Тези мои думи още повече покачиха ентусиазма на публиката, който взе размера на тайфун.

На представлението присъства Английската Кралица,с която можах да приказвам веднага след представлението. Тя ме покани за да ме попита:

“Защо аз, Борис Христов,толкова обичан от английската публика съм заставил нейните поданици т.е.хористите да се мъчат и пеят на руски език:? Естествено аз обясних, каква е била задачата на Мусоргски, каква е основната цел музикална на Мусоргски,т.е.да изясни музикално човешкото слово. На раздяла тя ме попита:Какво бих желал да ми подари.

-“Един ваш портрет,Ваше величество”.Тя се усмихна и си замина.

На другия ден, когато вече си стягахме багажа с Франка пред хотела спря една кола, която запълваше почти цялата улица в ширина. Дойде един служител от двореца и  ми предаде пакет: “Това е от Нейно Величество”.

Отворих пакета - в него имаше снимка на Кралицата.

-“За кого е това?”-попитах.

-“За Вас “-отвърна ми човекът.

-“Но тук нищо не пише.Върнете я!”

Служителят остана като”гръмнат”.С колебание взе обратно пакета и си отиде.Не след много време същият служител отново се върна.И този път на портрета беше написано:

НА НАЙ-ВЕЛИКИЯ АРТИСТ БОРИС ХРИСТОВ,

ОТ НАЙ-РЕВНОСТНАТА МУ ПОЧИТАТЕЛКА”

Елизабет Втора

След тази случка представленията на “Борис Годунов” зачестиха много. И до миналата година при правенето на сметка се оказа, че моите представления са надвишили числото 100 в тези 25 години. Десетте представления,които направиха, съвпадаха в същия месец,в който аз присъствах в Лондон в 1949 година. И в тази серия съединиха две от представленията на същата дата на която аз дебютирах - 19 ноември!

Попитах го,какво представлява тази корона която са му подарили и за която се носят какви ли не любопитни слухове.

-“Ръководството на операта е умувало доста време,както разбрах, с какво да засвидетелстват вниманието си към мен за този юбилей. И намерили за най-подходящо да ми подарят едно миниатюрно копие на короната на Борис Годунов,която толкова години нося на сцената. И не златото,от което тя е направена, а мисълта, подготовката за момента, в който ми я подариха беше много по-ценно и по-вълнуващо за мен. Но много приятната изненада и награда дойде от публиката в галерията.-най-преданите и най-верни мои почитатели!Тяхна делегация ми поднесе подарък една великолепна ваза, която ми е по-скъпа от златната корона.

Като говорехме за изкуството, чрез което нашата малка България”дели мегдан” с най-големите народи на Европа и света бате Борко ми каза:

“-Винаги, когато ми се е представил случай да поднеса достойно името на България пред чуждия свят съм го правил с най-голямо удоволствие. Мога да благодаря само на съдбата, че ми създаде в тези случаи,в които аз успях не да наложа, но да подскажа съдействието при записите на”Борис Годунов” и “Княз Игор” на нашия хор от българската Софийска опера, който хор аз ценя безкрайно много. С това аз съм сигурен, че успях да принеса за издигането на нашата Родина не само  при записи. Но преди пет години се появи същия случай да заведа нашия хор и нашите солисти в разкошния, грандиозния и пълен с история театър, един от първите в света “Сан Карло”.Успехът на “Борис Годунов” в този неаполитански театър ще остане в аналите, в хрониката на италианския театър.  През този месец - септември имаше някакво голямо партийно честване - някаква годишнина на най-големия партизански отряд. Та бяха поканили “от най-високо място” и Борис Христов. Нямаше как да им откаже. В интерес на “затопляне” на отношенията между управляващите и него прие да се поразходи до местността”Жерково”.

 

ДОЙДЕ НОВАТА 1976 ГОДИНА. Натоварена с много надежди, много очаквани срещи с много вълнуващи преживявания. Ще се оправдаят ли?

За нейното начало получих честитка:

Скъпи Нино,Нася и Борисчо!

Сега ви пиша и ви желая здравие и щастие за Новата година.

Скоро искам да ви прегърна и ви пожелая словестно същото,

за во веки веков.

Ваш предан Борис Христов

Хубавите неща започнаха да се случват около рождения ден на Борис Христов - 18май. По отдавнашна традиция,около празника на Светите братя Кирил и Методий 24 май-започваха да се “разбунват” духовете на художествено-творческата,научната и просветната интелигенция. Мнозина от тези хора дни наред губеха съня си,спокойствието си,здравето си пред въпроса - дали ще получат мечтаното признание като:”заслужил” или”народен”.Понякога се пускаха безобидни вицове по този повод/за”обидните” даваха”еднопосочен” билет за някъде/като този: “В художествената програма участваха много “заслужили” ,”народни” и само един “истински” артист.Един от тези “истински” артисти, след като отдавна,отдавна беше “международен” от кумова срама - “ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИ ЗАСЛУГИ В РАЗВИТИЕТО НА ОПЕРНОТО ИЗКУСВО БОРИС КИРИЛОВ ХРИСТОВ БЕ УДОСТОЕН С ВИСОКОТО ЗВАНИЕ “НАРОДЕН АРТИСТ”.

/Ще цитирам част от книгата на проф.Атанас Божков - “Борис Христов”

стр.134 и 135,посветена на този случай/

“На 23 юли 1976 година в българското посолство в Рим бе организирано малко тържество по случай удостояването на Борис Христов със званието “народен артист”…Този път Борис Христов прие предложение,без да размишлява дълго, но помоли да бъдат поканени само десетина от неговите италиански приятели… Всички разбрахме,че той се вълнува не от самата церемония, а от възможността да изрази своето отношение към признанието, идващо от България. Имаше нещо респектиращо в неговата идея, защото тя даваше възможност на поканените не да присъстват,а да участват в тържеството. Като временно управляващ посолството, трябваше да кажа няколко приветствени думи, и помня,че се чувствах малко неловко, защото въпреки всичките ми старания, те прозвучаха някак си официално, а това значи- и банално. Няма нищо по лошо от това да откриеш, че не можеш да овладееш собствените си мисли. Борис Христов,обаче, наложи бързо верния тон.Когато се изправи пред своите приятели,той каза думи които се запомнят:

-“Госпожи и господа, радва ме вашето присъствие на тази интимна церемония, която аз смятам за празник. Щастлив съм да видя между вас две личности, скъпи на моето сърце в тази страна:проф.Бениамино Гуидетти, изключителен учен и хирург, който със своите дълбоки познания и рядка човечност спаси живота ми преди десетина години и негово превъзходителство Габриеле Пескаторе, скъп приятел при всички случаи в моя живот, който тогава успя да бъде близко до мен, успокоявайки също и моята съпруга в нейното отчаяние. Към тези чувства прибавям и моята дълбока признателност към Италия, която ме прие с любов и ми даде възможност да асимилирам античната и рядка култура, която подтикна моето оформяне на артист и човек и ми откри пътя към най-големите световни музикални институции.”

За чувствата си към България той каза:

-“Много съм благодарен на Българската държава за високото отличие с което ме удостои и затрогващите изрази,които го мотивираха. Моето непрестанно учене и моята дългогодишна световна кариера в служба на културата са били и ще бъдат  винаги в името на човечеството, на моя славянски род и в името на моята родна България, към която чувствам привъзраността на син и гордостта за издигането на нейния престиж”!

И мисля, че всички го разбраха правилно.Тези думи,казани пред най-близките хора бяха не декларация, а изповед. Той, главно човекът, минал с овации през съвременната култура на толкова много страни, сега, в тази пищна обстановка, сякаш коленичеше простичка, за да целуна пръстта, от която е излязъл”.

 

В АТМОСФЕРАТА  като че  ли се носеше това което предстоеше да се случи. Аз вече знаех за напредналата подготовка по предстоящата работа за бате Борко  нас. Очакваше се да пристигне в София към края на м.септември или началото на м.октомври за първите негови записи в България - “черковно-славянските песнопения”.

Бях направил така, че по това време да бъда свободен.Предстоеше ми едно пътуване до Москва,на консултации във връзка с работата над дисертацията ми.Но престоят ми там зависеше до голяма степен от самият мен и при добра организация на времето и срещите ми с моята ръководителка проф.Козлянинова можех значително да съкратя престоя си там,което и направих.

Преди да замина, на 4 октомври при малък”трудов инцидент” счупих показалеца на дясната си  ръка.Но това не ми попречи да си свърша работата за която бях отишъл. Завърнах се на 11 октомври късно следобед. Обадих се на бате Любчо за”най-пресни”сведения. Със задоволство разбрах че всичко върви нормално и с “пълна пара”.Уговорихме се за среща утре, 12 октомври малко преди 18.00 часа в “Свети Александър Невски”.Нощта и деня до уговорената среща ми се сториха мно-о-го дълги !…Когато отидох, около храма беше се насъбрала тълпа от почитатели на Борис Христов, с въодушевени лица, със светнали от радостна възбуда очи и с надежда,че поне една от масивните храмове врати благосклонно ще се отвори. И че ще могат да станат съпричастни на събитието, което едва ли ще се повтори някога в живота им. Уви!Освен вратите и охраната до тях, макар любезни оставаха непробиваеми. С неудобство пред тези симпатични хора се промъкнах през навалицата и помолих един от пазителите на реда да повика др.Любен Живков което беше направено не без едно предизвикателно любопитство:-“Този пък, какъв ще е”?

Много скоро бате Любчо дойде и с един жест и думите:”Влизай! Той е наш човек”! - тежките врати,като от вълшебната пещера на Али баба се отвориха и аз се озовах в полутъмното предверие на храма.

Под големите полюлеи,където беше поставена апаратурата за записите разговаряха бате Борко, госпожа Франка, Александър Йосифов и още един, представител на немската фирма”Дойче грамофон”.Когато се приближих до тях разговорът, по всичко личеше делови,спря. Бате Борко с”възгласа” - “Ни-и-но”! Мойто момче!-прегърна ме по братски-кога дойде”?Разбрах от Любчо че си бил в Москва!”.

-“Бях,върнах се и ето ме веднага тук!

Госпожа Франка също се намеси, целунах и ръка, прегърна ме и …погледът й падна на счупеният ми показале:

-“Нино,боли ли?

-“Не,нищо ми няма,ще мине!

И като при Смирненски:-“Кратка схватка и отново ескадроните летят”…след кратката но изключително топла среща деловият разговор,работната и  някакси приповдигната атмосфера продължи.Всеки се стараеше да свърши работата си по най-добрият начин,без много шум. Екипите на “Балкантон” и на Българската телевизия привършваха своята подготовка. Всичко се проверява за последен път. Малцината щастливци,успели да влязат в храма, са насядали върху определите за това места притихнали в очакване на едно незабравимо събитие!Участващите хористи, главно от хора на Свети Александър Невски “подсилени” от техни колеги от Хоровата капела, от Радиохора са подредени. Диригента Ангел попКонстантинов е на своето място. Пред всички до една малка катедричка с ноти и една червена роза върху нея, застава той - Борис Христов! Взема розата, помирисва я и с широка,слънчева усмивка отправя благодарност към този “неизвестен”,който незабелязано и в следващите вечери ще поставя неизменно една дъхава червена роза като преклонение пред гения.И пожелание за успешна и приятна работа на родна земя. Но всеки от хористите, отправил немов в ответ топъл взор приема за себе си тази благодарност. И изразява своята нагласа да даде най-доброто от себе в предстоящото велико начинание.

-“Е, маестро, с Бога напред и ние след него!Да започваме!

Запява хора, встъпва Борис Христов! И,о чудо! Става него,което и най-богатото въображение не може да си представи!…Разнасят се вълшебни звуци,които обгръщат цялото ти същество,понасят те, като в”божествени селения”.И заедно от ангелите от великолепните стенописи на храма те пращат в необятното пространство на Космоса!…

Тук ще избързам на кажа,че след записите в едно от поредните вечерни обаждания по телефона в Стара Загора бате  Борко ми каза:

-“Нино, ти беше почти през цялото време на записите. Напиши впечатленията си. Искам да ги поместим в книжното тяло към плочите”.

Бате Борко, това е толкова отговорна задача.Едва ли ще мога да я изпълня!

-“Можеш,можеш!.Ти ми пишеш такива хубави писма.Напиши същото,каквото си почувствал”от сърце”!

Обещах. Може би до известна степен ми се е отдало. Изпратих му написаното. Той веднага ми се обади по телефона.Каза че много харесва написаното от мен. Но, че междувременно дошло предложение от “Балкантон” и други участници  и присъствали на записите да споделят своите впечатления.-щяло да стане по-богато.

-“Аз приех тяхното предложение, но настоях в началото да се напечати написаното от теб.”.Така се стигна до:”Из впечатленията на хористи,участвали в записите”.

Като при всяка отговорна необикновено напрегната творческа работа имаше “размяна  на мнения” но конфликт не се стигаше. И главна заслуга за това беше на Борис Христов.А имаше много поводи да реагира доста остро- и поради техническата сложност на записите в една необичайна акустична среда! И поради “заиграватането” на Ангел попКонстантинов,като “главна водеща фигура” в този творчески процес.По тази причина, в една от първите вечери на записите,когато”ръбовете на камъните” още не са поогладени бате Любчо Ангел в страни и му каза:”Ангеле, ти не си кон за този ездач. Ще слушаш Борис каквото казва и няма да сбъркаш”! Така и стана.

Бате Борко държеше всичко да бъде изпипано до най-дребния детайл. За една дума,не -за една буква, за едно ударение, божиите служители в храма,тичака,носеха разни книги,справочници,всичко което дава сигурност, че направеното е безспорно.Един от по-възрастните хористи, приятел на бате Борко му каза:”Борко, не се притеснявай.Записите ще са на световно равнище”.

 

-“Ако ще са на”световно равнище” по-добре да не се захващаме.Те трябва да са”над световно равнище”!

И тук следва написаното от мен преди  близо трийдесет години. Ако и сега”звучат” непосредствените впечатления на развълнуваната ми душа,ще бъда щастлив.

 

ДА СЕ СЛУЧАТ НА ЧОВЕК преживявания разтърсващи изцяло неговото същество е възможно. Те идват обикновено неочаквано и оставят неизличими впечатления в душата му завинаги. Трудността се появява, когато човекът пожелае да сподели своите преживявания с други хора.Тогава всичко,което той казва, му се струва не така ярко, не така вълнуващо,сянка на вече преживяното вълнение,на преживяната радост.

Още по-трудно е на човек,седнал пред белия лист,опитващ се да излее в писмени слова неподдаващото се на описание. Да възкреси образно подвалстното само на сърцето, на чувствата, на душевните трепети!

А да се пише за Борис Христов, за неговото изкуство, за неговото човешко обаяние вероятно е най-трудно, защото всички суперлативи съдържащите се в човешката реч са казани и то напълно заслужено.За него трябва да се пише от сърце,с неподправена искреност, на един дъх!

Ако тук споделеното успее поне малко да събуди въображението на читателя, да раздвижи неговите чувства, да предизвика неговата благородна завист за преживяното от мен ще бъда доволен. Защото не споделена, радостта е не пълна егоистична!

А всичко започна в един обикновен ден, вторник.За фаталистите - успешен,за метеоролозите - необикновено топъл за сезона. А за почитателите на Борис Христов и за неговите най-близки приятели - изключителен,дългоочакван,мечтан!.. В този ден,вторник, 12 октомври,започват отдавна оповестените записи на църковно-славянски песни - едно богатство в музикалното ни творчество, което наред с народното творчество във всички области на човешката дейност и култура на българина е спомогнало много за съхраняването ни като нация, като народ.! Записите ще се правят от “Балкантон” в храм паметникът”Свети Александър Невски” с църковният му хор.

Знаменателен е факта,че именно Борис Христов ще претвори тези песни и ще ги остави завинаги на идните поколения. Защото няма по-голям от него българин,по дух, по обаяние, по сила на таланта, посветил цялото си творчество на своята Родина,на България,направил я позната и близка на света. Познавам го отдавна.Срещали сме се при почти всичките му гостувания у нас. Всяка среща е била за мен истинско щастие, защото ме е правила по-богат емоционално, по-възвишен - душевно. Подтигвала ме е към по-добри,по-дълбоки, по-мъдри изяви и в моето изкуство. Всяка от тях ме е карала да се замислям над много въпроси, на които съм искал да дам най-точния отговор. Но най-трудно ми е било да проумея, как е могъл един велик артист и певец,отдавна извоювал правото си да бъде легендарен, да запази непокътната своята непосредственост, така човешки, така топло, сърдечно да общува, както с най-близките си приятели, така и с тези, които случаят едва ли отново би ги довел при него. Едно негово качество винаги ме е изумявало - мигновеното премахване на дистанцията между него и събеседниците му,подтикващо ги към откровение и искреност!…

Колкото и да живеех с радостта, вълнението, опиянението от тези незабравими срещи и непреодолимото ми желание те да се множат,у мен, както у всички негови приятели, както у всеки българин,веднъж чул неговия глас назряваше желанието,  превърнало се в мечта- поне веднъж да го чуе, както се казва “на живо”! И ето, в този ден - вторник, предстоеше да се осъществи тази отдавна лелеена мечта - отново да видя нашия бате Борко и да присъствам на първото негово изпълнение”на живо”.Да присъствам на първите негови записи у нас.

И настана тоя миг! Борис Христов запя! Някаква магическа сила застави всички да останат по местата си, да престанат да виждат и чуват всичко друго,освен него, предусещайки някъде дълбоко в съзнанието си, че ще присъстват на нещо велико, струващо си мечтата, надеждата на един цял живот. А това е само репетиция. Аз винаги съм се възхищавал от необикновената роботоспособност на Борис Христов, от неговия жизнен и творчески ритъм, който най-точно би се обхванал от понятието”горене”!Такъв е и сега,само че цялото му същество е насочено към предстоящата творческа работа - съсредоточен,енергичен, ясно,кратко и точно реагиращ на всяко непредвидено обстоятелство, изискващо непременно неговата намеса. За да е сигурно че няма има изненади или те ще бъдат сведени до минимум. Всичко като че ли е готово.Репетицията на предвидените тази вечер песни е направена. Хорът може да заема мястото си, да се подготви за запис. Последни доуточнявания с диригента Ангел поп Константинов, някои указания за хора…   Подаден е сигнал за начало на записа. Тишина!….И многобройните слушатели и изпълнителите са затаили дъх, изострили до краен предел своето внимание. Едните - нищо да не пропуснат, да запомнят завинаги тези неповторими мигове,другите- да дадат всичко от себе си за да се увенчае това дело с лавровия венец на неповторимото изкуство. Запява хорът. Встъпва Борис Христов и …като че ли някакъв вълшебник,с магическа сила премахва желанието и необходимостта, да трепваш дори, превръща те в същество, понесено сякаш на крилете на тези ангели  от великолепните стенописи на храма. Попаднало в непознато царство на вълшебни звуци, където всички сетива

отстъпват място на душевните сърдечни трепети, за да може и най-закоравелия атеист да каже:”Боже, до какви висоти може да се издигне човек в своя вечен стремеж към съвършенство”!…Но, не! Нещо не е както трябва….Отново оправяне на микрофони, отново доуточняване на текст, на нюансиране на даден откъс от хористите , подсказване на най-изразителното темпо. Отново сигнал! Запис!…Отново същите усещания за нещо неземно,за нещо неподвластно на описание. Нещо, което може само да се възприема с чувствата, с трепета на душата!…И като мълния преминава у мен мисълта за силата, за покоряващата мощ, за магията на великото изкуство, което може да сплоти човешките маси, което може да внуши велики идеи, което може да направи човека по-добър,по-щастлив,по-човечен!

Този път записът е станал. Това личи от лъчезарната усмивка на Борис Христов, отправен като награда към хора, това личи  и от спонтанните ръкопляскания на хористите, отправени немо в ответ! Един изблик на неподправена любов, на преклонение пред изкуството на великия артист!

Трудно се осъществяват тези записи. Трудно, защото взискателността на Борис Христов и към най-дребния на пръв поглед детайл е пословична. Защото техниката се стреми да бъде на най-високо равнище. Най-сетни и заради постепенното преодоляване от хористи и диригент на досегашните стереотипи на певческа изява. Но”всичко е добро,когато свършва добре!”А записите от първата вечер не ни дават основание да се съмняваме в истината на тази сентенция.

Повече от 3 часа слушах Борис Христов,толкова и втората и третата вечер….Той беше навсякъде - сред хористите,за да им подаде верния тон, да им обясни философския смисъл на това, което те ще изпеят. На диригентския пулт - още веднъж /за кой ли път?/ да доуточнят тоя или оня нюанс, да сверят тази или онази дума, за да прозвучи чисто черковно славянския текст. Та нали тези записи трябва да станат “еталон” за достоверност и съвършенство в претворяване на тези песнопения.

Условия и предпоставки, достатъчни да извадят от равновесие и най-търпеливия, най-етичния!…А той нито веднъж не повиши тон, нито веднъж не каза една  груба дума. Той беше душата,волята, мисълта на всичко,което се вършеше. Наградата?! Тя се четеше в просълзените очи на хористите, изпитали щастието да бъдат “обгорени” от пламъка на великото изкуство, готовността им да останат колкото е възможно повече около него. Да впият от необикновената скромност и пламенност в изкуството, от неотразимото обаяние на артиста и човека Борис Христов.

Нощта е моя. Опитвам се да намеря мъничко местенце и за мисълта, сред буйния поток е емоционална възбуда, от рядка естетическа и духовна удовлетвореност, от необикновеното човешко усещане, че си присъствал на събитие,историческо по своето значение!

Каква беше тая сила, която така властно подчиняваше всичките сетива?!Кое трябваше непременно да се запомни,да остане завинаги в “сейфа” на емоционалната памет, като свидетелство че това не е било само един вълшебен сън!…….Трудно ми е да си отговоря. Дали това не е преди всичко неизмеримото богатство на неговия глас, който може да съперничи по благозвучие на най-съвършения Орган? Дали това не е юнашката му сила на внушение, която като че ли излиза от дълбините на земята за да се издигне и развие в космически мащаби? Дали най-сетне и преди всичко, това се дължи на изключителната хармония, между  човек-личност, и личност-творец! Може би и първото, и второто, и третото!

За сега остават неспокойните нощи, неизличимите впечатление от тези паметни вечери, мечтата отново да се срещнем с човека Борис Христов и неговото велико изкуство.

Надя Шаркова, оная Надя Шаркова, за която стана дума в началото на моя разказ, вече отдавна споделила житейския път на бате Любчо Живков като негова съпруга и обичана от мен”кака” на която и досега не мога да кажа така, ми разказа следното:

“В първия ден на записите преди да отиде в Свети Александър Невски” Борис беше у нас. Настроението му-приповдигнато, нагласата за предстоящата сериозна работа - “в пълна пара”. Направи ми впечатление как “провери” състоянието на гласа си. От моята практика, пък и от наблюденията ми на колеги, винаги когато ни предстои излизане на сцена все ще “пуснем” по някой тон, след хубаво разпяване. Борис, напротив - насочи вниманието си”навътре” в себе си, направи няколко пъти:”хъм-м,хъм-м-“ и каза доволен: “Гласът е добре”.

Независимо от това той се разпяваше заедно с всички хористи, преди всеки запис. И каква работоспособност?! Записите започваха в 18.00 часа до 22.00 часа. Той”не пестеше” гласът си. Работеше с пълно натоварване.Повтаряше многократно написаното,докато стане”над световно равнище”. Тая му всеотдайност,вглъбеност, творческа извисеност ,увличаше всички останали участващи в това велико начинание. Никой не ползваше единствената почивка през тези четири часа. Познати хористи споделя с мен:”При други записи,в които сме участвали едва ли не на всеки 20-30 минути правехме почивка,пушехме,пиехме кафе…Сега,както виждаш, никой не желае да излезе дори за минутка от храма, да не изпусне нещо, което може би никога в живота му няма да се повтори”!

Беше велико удоволствие, безмерна радост и щастие, човек да присъства на един такъв творчески процес!

След завършване на записите, бате Борко, в присъствието на госпожа Франка даде за медиите пресконференция в хотел”София”. Кино и видеозаписите от нея са унищожени,за огромно съжаление. Останал е само магнитофонен запис, от който ще предам някои моменти. Пресконференцията се водеше от Александър Йосифов,тогавашен директор на “Балкантон”,много добър и известен композитор и музикант, сърдечен и уважаван от Борис Христов приятел.

 

18.10.76 г

-“Ще ми позволите да се обърна към вас по старобългарски, понеже сме в тази атмосфера на работа и да ви кажа:со народници мои,ето ме този път между вас, не като един обикновен посетител на нашата Родина. Този път дойдох действително на работа. И тези стъпки направих благодариние на случайното ми запознанство с директора на”Балкантон” около преди 1 година.След 27 години дейност успях накрая да свържа един контакт плодотворен, естествено за в полза на нашата Родина. Всичко се представи много лесно между нас,двамата. Дадоха ми се пълни възможности да правя и записвам  това, което желая не само от господин Йосифов, но и от целия негов став:от неговите техници господин Божеянов, господин Рибаров, и от всичките мои сътрудници - хористи, които проявиха към мен необикновена привързаност,в която в края се изрази в една искрена любов и приятелство.

В МОЕТО ДЪЛГОГОДИШНО ДЕЙСТВАНЕ КАТО АРТИСТ,ДЪРЖА СПЕЦАЛНО ДА ПОДЧЕРТАЯ,ЧЕ ВСИЧКО КОЕТО СЪМ ПРАВИЛ Е  ПРАВЕНО В ИМЕТО НА БЪЛГАРИЯ! /аплодисменти/

Това е била моята основна мисъл, основно желание, основна мечта. И в слънчеви, и в бурни дни съм бил винаги придружаван във всяко отношение от моята скъпа съпруга Франка!      /аплодисменти/

По мое желание, години отдавна “хис мастерс войс” ми даде пълно действие за произвоство на това което желая. Оставих спокойно и искрено мога да кажа, един паметник в нашето съкровище славянско от музикални записи, които досега не са били правени нито от руснаци, нито от какъвто и да е друг славянски народ т.е. пълното съчинение на Мусоргски, това на песните му. На неговите сътрудници от голямата им група като: Римски-Корсаков, Цезар Кюи, Балакирев, Бородин, други като: Рахманинов,като Глинка, като Чайковски и народни песни които общо взето надхвърлят числото 350 песни. В този момент, при това мое идване, със съдействието на “Балкантон” и неговия председател успявам,за мое щастие да прибавим и към тази основа на съкровище част,неимоверно богата от нашето национално певческо изкуство. Затова започнахме с църковни песни, които тразяват най-добре миналото на нашето музикално изкуство. Това дело, което ние започнахме с господин Йосифов,ако не бъде прекъснато от независещи от нас причини сигурен съм,ще даде големи резултати и за в бъдеще. Това е нашето предложение, това е нашето желание. Обаче искам да кажа:

“Човек предполага и Бог разполага”! Дано в този случай той ни помогне. Нашата пластинка, която завърши вчера искахме да украсим с един старобългаски “възглас” за благопожелание на нашия народ което казва т.е. което пея,което аз пея:

“Благоденственно е мирное житие,

здравие же и во всем благое поспешение

подаш Господи благочестиваму

и православно му болгарскому народу

и сохрани его на многая лета”                      /аплодисменти/

 

НА 11 ОКТОМВРИ 1977 ГОДИНА  говорих с бате Борко от Рим. Уточнявахме датата на предстоящото му идване в София. Тъй като наближаваха тазгодишните Декемврийски музикални дни в Стара Загора,аз”поднових” постоянната покана - моя и на старозагорци за негово гостуване в нашия град.

-“Съжалявам, Нино, наистина много съжалявам.Но и този път няма да мога да дойда.Много късно са се сетили старозагорските ръководители. Имам други отдавна поети ангажименти, които не мога да отменя. Но,ако е живот и здраве, ако нормално се развият нещата по време на работното ми посещение в София обещавам да “прескоча” до Стара Загора.”

Говорихме за паметника на близките му.Помоли ме, да намеря някой художник, който да се заеме с проектирането. Паметникът да бъде”семпъл” но внушителен,въздействащ…

Естествено беше,че ще се заема веднага да “раздвижа” нещата. До неговото идване след около месец аз трябваше да съм готов с приемливо решение. Нямах никакво колебание кой да бъде художникът.Предложих на Петър Русков,главен художник проектант на Старозагорската опера, чудесен човек и талантлив художник. Не се наложи да го моля,защото той веднага прие предложението с готовност и присърце.След като му предадох желанието на Борис Христов, как би искал да изглежда паметникът Петьо веднага се зае с творческата му реализация. За по малко от седмица проектът за него беше готов.А той беше наистина респектиращ. Настъпи момента за търсене на строителна организация, която да го изпълни най-добре и най-бързо. Петьо ми подхвърли, че такава мощна и с  почти неограничени възможности /за онези години/ организация това са Строителни войски. Подсказа ми също, че за щастие командир на тези войски за Южна България е генерал Делчев. Каза”за щастие” защото това е човек благороден, интелигентен, думата на когото е закон. И който, като месия - откликва на хорските нужди с най-голяма готовност и разбиране. И което не е маловажно - човек с широки интереси във всички насоки на живота.-от спорта,колекционерството - до изкуството. “Визитката” на този човек ме впечатли и ми вдъхна сериозна надежда, че той ще извърши строителната работа. Аз го познавах, срещали сме се в града ни. Поздравява ли сме се. Но не бяхме се запознавали лично. Надявах се, че той, като редовен посетител на нашия представления ме познава и не ще се наложи аз да му се  представям.

Уговорихме си среща и в уречения час и ден с Петьо Русков бяхме пред кабинета на командира на Строителни войски. Не се наложи много да чакаме, защото веднага след доклана на секретаря му,вратата широко се отвори, а в нея още “по-широко” усмихнат,доброжелателен и непосредствен ни прие генерал Делчев!…След нормалното при такива случаи бързо “усвояване” на обстановката, през разменените думи на “вежливост” генерала попита каква е толкова важната работа!Разказах му всичко подробно,но “сбито”,като все пак следях как се приема моето изложение.За радост, виждах как силно беше заинтригуван генерал Делчев от моя разказ. Петьо му каза, че той също е приел с цялото си сърце оказаната му чест да проектира паметника и че се надява от тук да тръгне и неговата реализация.За още по-приятна за мен констатация открих, че генерал Делчев е влюбен в изкуството на този велик българин. Веднага премина на”действена” вълна. Изпрати да доведат най-добрия каменоделец в поделението - Марин Ангелов. Не след много време се появи един човек, на когото веднага можеш да повярваш, че може успешно да си “има работа с камъка”. Той самият изглеждаше като една канара.Запознах ме се.Седна. Генералът му наля полагащата му се “доза” ракия - една голяма водна чаша и му я подаде с такава”момчешка” закачливост и очаквана с интерес наша реакция.

“Марине, кажи на моите приятели каква е дневната ти”порция”!

-“Литър и двеста”- беше категоричния отговор. Когато отишъл последния път на редовните медицински прегледи в Пловдив между другите въпроси,докторът го попитал:

-“Пиеш ли?

-“Да,ракия - отговорил бай Марин.

-И по колко?

-Литър и двеста на ден!

-Ти ще умреш бе!-възкликнал доктора.

-Оттогава преминах на 750 грама съвсем сериозна заключи бай Марин.

Това беше един “полъх” за освежаване на и без това ведрата атмосфера.

-Марине, сега да говорим сериозно. Тези мои приятели искат да им помогнем за една много отговорна работа. Затова повиках теб да кажеш как  най-добре да стане това.

Бяхме респектирани от краткото,ясно и точно предложение,на този”обикновен” но отлично разбиращ работата си човек. Генералът го попита,още ли съществува кариерата в родното му село Сталево,Хасковско,от която се вади чудесен камък “Риолит”.Бай Марин изложи единственото затруднение - изваждането на големи блокове от 20-тина метра дълбочина.Но това ще бъде наша грижа,допълни той. Уговорихме се да донесе няколко блокчета в различен цвят и структура -като “мостра”, която да видим с художника и покажем на поръчителя. След два дни имахме тези “павета”.

 

КЪМ СРЕДАТА НА М.НОЕМВРИ бях на конгрес Съюза на артистите в България.Когато се върнах в Стара Загора научих,че в  последния ден на конгреса, в гранд хотел”София” е пристигнал бате Борко,с госпожа Франка и са настанени - той в № 205,тя - 203.

На 23 ноември сутринта му се обадих по телефона. Радостта и за двама ни беше голяма. След:”как сте в къщи”?,”как са Нася,Борисчо?” аз от своя страна - “как е госпожа Франка”,”как е той” - “добре е! Като дойдеш ще се убедиш в това”.Казах му,че задачата се изпълнява “с пълна пара”,че проекта е готов и с изпълнителя - уговорено. Това му хареса много и го прие с голямо задоволство. Каза ми,че този път ще поостане повече,защото /”както вече зная”/ ще прави записи на песни от Гречянинов.Уговорихме се да се срещнем на 28 ноември.

На 28 ноември в 10.00 часа - уговорените ден и час - бях на рецепцията на хотела. Помолих дежурната да позвъни на господин Христов и да му предаде, че съм пристигнал.

-“Господин Христов ми нареди да не го свързвам с никого, защото имал уговорена среща за този час”- вежливо но категорично ми отговои момичето.

-Все пак вие му позвънете, пък той да реши нашия малък спор-настоях също вежливо аз.

След като позвъни и чу краткия отговор,лицето на “нежния Цербер” просветна и вече наистина вежливо каза:

-“Господин Христов ви кани да се качите при него. Стая 205!”

Както по телефона,но сега”на живо” срещата ни беше топла,братска. След малко дойде и госпожа Франка да се видим -за кратко, защото отивала на среща в Атомния център.

Извадих аз “армаганите” от Стара Загора -проекта и ….”паветата”.Обясних замисъла на художника и материала от който да бъде изработен паметника.Всъщност предложените проекти бяха няколко. Но единия на който се бяхме спрели с Петьо Русков бате Борко също го хареса,като прибави някои”щрихи” от своя страна.

Решихме да отидем на гроба на неговите родители и брат и там,пространствено да разположим и проекта и материали. Слязохме долу, в фоайето на хотела. И изведнъж от всякъде се стекоха хора от персонала-дежурни момчета и момичета и всяко предлагаше услугите си на знатния гост на хотела: един да вземе ключа от стаята, друг да повика колата дадена му на разположение от “Балкантон”,трети да отвори пред него вратата. А той, на всеки  знаеше вече името и на всеки на услугата даваше по 5 лева, което си беше добра сума тогава. А на Гаро -запомнил съм му името - 10 лева. Може би беше станал любимец на Борис Христов.

Преди да влезем в “гробищния парк”,както се нарича това място купихме голям букет червени карамфили и пеша се отправихме към вечното жилище на неговите скъпи покойници. Понеже времето беше “кишаво”,студено бате Борко си сложи тампончета от памук в ушите. Като отговор на моя леко озадачен поглед той ми  обясни:

-“Жена ми казва, че това е сигурно средство против простуда на ушите и повреда на слуха.

Стигнах ме до гроба на баба Райна,дядо Кирил и Николай.Гледката, меко казано, не беше много добра, “цивилизована”. Един прогнил кръст,килнат настрани.Бръшлян и други бурени бяха превзели и покрили всичко,което с усилие на въображението можеше да се приеме за “вечен дом” на достойни хора! Тази гледка би разстроила всеки,камо ли една такава чувствителна душа!…

-“Нино,моля те направи което е по силите ти,да не ме гнети мъчителния упрек на моите скъпи покойници - промълви бате Борко. Ти знаеш,че мама и татко те обичаха много”!

Не беше нужно да го убеждавам че това ще стане. Поставихме блокчетата”Риолит” на естественото им място - на земята. Спряхме се на бледо розовия. Той беше най-подходящ. Положихме карамфилите върху буйния бръшлян.Поклонихме се и си тръгнахме. Пътьом посетихме гроба на Народния поет Иван Вазов. Хем да сложим някое цвете, хем да видим още веднъж, колко естествено и  колко внушително стои като “вечен страж” на паметта на великия българин една обикновена витошка”морена”!От там влязохме в храма”Свети Александър Невски”за да изберем”терк” за кръстче върху бъдещия паметник, както и да се уверим,че черковно-славянските букви на надписите ще стоят най-добре.

В хотела бате Борко ми подари ново издание на плочите с църковно-славянски песнопения. Изпрати от тях и на генерал Делчев, и на Петьо Русков. Госпожа Франка беше се върнала от срещата си  в Атомния център,но предпочете да ни остави”по мъжки”да си поговорим,а тя остана в своята стая. Обядвахме в”битовия” кът на ресторанта. И там всички се надпреварваха да обслужват скъпият си гост и толкова общителен клиент. Обедът беше отлична възможност да си поговорим надълго и на широко за много неща без да сме притеснявани от времето. Записите още не бяха започнали. Както и друг път съм споделял всяка среща с Борис Христов за мен беше един университетски курс. От него можеше да се научат толкова много неща - за изкуството,за хората,за живота…При това тези знания биваха поднасяни толкова естествено, толкова непринудено, без каквото и да било “поучителство” и “назидателност”.А тяхната задълбоченост и категоричност с течение на времето ставаха като”максими”,като мярка ,с която мажеш да проверяваш и сравняваш своите мисли и действия. Стана дума, например, в кои роли от своята знаменита галерия от образи се чувства най-добре.Един въпрос,който бях му задавал в едно от първите си писма още в студентските  години.

-“За кратко време, в моята младост, в началото на моята кариера по обясними причини, аз приемах всичко, което беше за моя глас,за моя натюрел. Но след като много скоро, слава богу, ме забелязаха хората от които зависеше моето оформяне и развитие като артист - диригенти, артистични администратори… аз започнах да включвам и изучавам само най-значителното от басовия репертоар. Няма да е нескромно да кажа, че имах добър успех. Но в два или три случая - Борис Годунов,Филип Втори,Агамемнон от “Ифигения в Авлида” от Глук спокойно да кажа, че след две,три минути, стъпвайки на сцената, аз лично “изчезвам”! Моята личност не съществува повече! Това е,може би едно от най-големите дарования,които Бог може да даде на един артист. Към това, артистът може да се приближи много лесно- с упорит труд, с влечение към неговата работа, което дар от природата! Истинският артист трябва да търси начин да култивира себе си в много направления, защото не е важно само гласа, само пеенето. Важно е тълкуването, важно е вживяването,важно е развитието на естетическото чувство! Тия неща, естествено, се постигат не веднага, не в две години.Артиста трябва да мисли,че винаги излиза на дебют,за пръв път на сцената! В артиста преходите към усъвършенстването са  неимоверни,безкрайни…И още един път ще повторя, че не може да се каже, не е възможно да се каже:-Ето ме,стигнах върха! И по-нагоре не може да се върви!Абсурд!!!

Трябва да се запознае основно с литературните съкровища не само на своя народ, а в цял свят. Да се запознае с всички изкуства, които вървят паралелно едно с друго.

“Големият театър ражда големите артисти. Изкуството не знае граници”!

Попитах го,макар да се досещах за отговора му,какво го е накарало да се заема с претворяване на творчеството на Гречанинов?

“- Както винаги, търся неща,които са малко известни и които са много красиви по съдържание.Намерих Гречанинов още от младите си години и спомням си, че неговите партитури, неговите песни съм ги носил през цялото време на войната, когато бях вън от България. И гледах много сърдечно, много ревниво да ги запазя от всека напаст. Песните са хубави. Съдържателни и не са от обикновените мелодии, които срещаме при останалите големи руски композитори. Най-важното при него, обаче, че голема част от неговото творчество е съсредоточено върху известни цикли, на речитативи ,бих казал по скоро,от колкото на мелодии,които са били подбрани от него през течение на неговия живот и са били оформени в тази съдържателна форма към края на неговото творчество. Затова решихме,да не ги издаваме заедно, всичките тези цикли. Но да ги разделяме в две или три,или най-много четири грамофонни плочи, във всяка от които ще взима част от тези цикли,които по съдържание са съществени,като литературно,като поезия, и като музика,естествено. Прикачваме към тях хубавите,обикновени мелодии, които се”откачват” малко от нормалната композиционна школа на това време. Той е раждан в 1864 година.Бил е един от най-добите ученици на Римски-Корсаков.Бил е един от най-големите почитатели на Мусоргски и по неговия път е”тъпкал” по изразително почвата, по която е ходел Мусоргски! В това отношение не бих желал да ти дам, така гласно, пояснение защото е по-хубаво човек да ги чуе. По-хубаво е да се приказва след резултата и след плодовете на работата,от колкото предварително да се прави”осанна” на една личност, която аз предполагам, ще намери”еко” между почитателите на истинското изкуство.”

Относно”технологията”, подхода към всяка една роля, към всяка една опера бате Борко сподели:

-“ Един артист, преди да пристъпи към разучаване на операта трябва да опознае добре кой е композитора, с кого си има работа. Как е живял, какво е искал да създаде със своите композиции,не само в тази, но и с всичките. Да проучи некои от неговите тънки гънки на живота му.Да погледне след това атмосферата, в която е живял, когато е създал операта. Едно от най-важните неща за един артист е да проникне в движението,духовно,на всека една личност,която взима участие в операта.Да придаде съществени душевни качества на това лице. Да проучи, какви мотиви го вълнуват. Да “раздроби” неговата човешка същност.Защото не трябва да се забравя,че всеки един от големите композитори е искал да представи съществения образ на всеко едно лице което той е вземал като част от неговата музикална творба. Когато успее един артист да проникне и се задълбочи в същността на лицето, което трябва да интерпретира,с малко труд, с малко логика, с малко отстраняване на погледа върху себе си, как артиста трябва да изпълнява,наблюдаван от публиката, така нареченото”раздвояване” на артиста, може да успее много добре. Гласът,цветът на гласът, силата, дълбочината или да кажем - яснотата и “тъмнината” на тембъра зависят от думите,които са написани отдолу. Трябва да интерпретира думи. Специално в нашите славянски опери създадени да кажем след Мусоргски и по специално в “Борис Годунов” са само един резултат на едно чисто душевно преживяване. Мусоргски е успял,според мен на пълно да представи неговата главна личност Борис Годунов ,човекът,който е убил действително едно дете,за да стъпи на един трон. Неговите възможности т.е. възможностите на Мусоргски да представи как един убиец започва да страда от угризения на съвестта си и да стигне до точката че по тази причина той умира. Значи, какво е направил в действителност?Прави от един наклонен към убийство, от един наклонен към желание за власт, “раздробва го”-разучава го,задълбочава се до такава степен в неговата душа,че открива едно истинско човешко същество. Друг човек от угризения на съвест мъчно умира. Само една голема душа може да направи това.! Предстои задачата на артиста да разкрие всичките тези неща. Да ги доведе до последния удар,който го води към смъртта-угризенията на съвестта! Кой би могъл да го представи така преди сто години! Един гениален човек! Да се интерпретира една гениална опера и трудно нещо.Ще иска много усърдия, ще иска много настойчивост и естествени възможности.!”

 

Изкуството него взимам като професия. Взимам го като влечение ,като творение”-Борис Христов.

 

После  въодушевено ми сподели плановете си,да дари домът си в София на Комитета за култура, респективно на държавата за да се създаде една школа за усъвършенстване на млади,даровити певци - българчета.Тя да бъде като “първи етап” от общото обучение, където той лично ще преподава,както и да наблюдава и работата и на доведените от него преподаватели. А след две години най-перспективните да продължат подготовката си в Италия - пак в неговия дом даден за Академия.

-“Искам да им предложа условия, от каквито аз бях лишен в младостта си. Искам да им предам моя опит и знания като артист. Да им помогна да подготвят свой репертоар и ще бъда най-щастлив да дам път на петнайсет-двайсет българчета по световните оперни сцени.”

От ново го поканих,както беше обещал, “да прескочи” за ден-два до Стара Загора. Той отново обеща,в зависимост от времето.

 

ПРЕЗ ДНИТЕ ОТ 28 НОЕМВРИ до 10 ДЕКЕМВРИ говорихме много пъти по телефона-всеки ден. Някой ден по два пъти. Държеше ме в течение на работата по записите, която тръгна добре. Докато една вечер,разтревожен ,чух един “непознат” за мен глас.В първия момент си помислих, че е станало преплитане на линиите - съвсем нормална за нашите условия практика. Този глас беше в съвсем друга”тоналност” и звучене. Глас на уморен,болен,измъчен човек. Малко колеблив попитах:”Господин Христов ли е на телефона”? След кратка пауза звученето като че ли се”намести”в своята нормалност.

-“Да! -беше вече по-категоричния отговор.

-“Бате Борко, какво се е случило?- продължих аз. Болен ли си?”

След пауза:

-“ Не,не! Здрав съм”!

-“Тогава нещо друго се е случило. Ако имаш нужда от нещо,кажи ми.Веднага ще дойда при теб. “

-“В този случай ти не можеш да ми помогнеш”! И започна да ми излага причината за неговото лошо настроение:

-“Днес се наложи да сменя пианиста. Имахме малка  разпра,по-точно спор от творческо естество. Той вероятно е решил, че е достигнал ниво на развитието си като музикант за да си налага вижданията си, които, ако бяха логични и правилни - щях да приема. Помолих го да изсвири един пасаж така, както го изисква текста на песента, и логиката по която аз  разкривам замисъла на автора.

-“Не! Тук не ми излиза”триолата”.

-“Като не ти излиза триолата пъхни я в малкото си джобче или я изяж!По важен от триолата е текста в песента! Нотата е мъртъв знак! Текста е в основата на всяко музикално произведение-песен,опеа,оратория….Аз дойдох тук и заради него.Преди няколко месеца имахме един великолепен концерт в Академията “Санта Чечилия” в Рим/април 1977 год.Става дума за Иван Дренников Н.Л./ приех го в своя дом като син.Там репетирахме по 10-12 часа. Там се хранеше. Само за спане се прибираше в хотела. Талантлив млад човек. Исках, като мой сътрудник в тези записи да му дам път за сериозни изяви по света. А той - “не му излизала триолата”!…Сега продължих с друг пианист/Ирина Щиглич -Н.Л./Записите стават много добре”

В началото на декември при един от телефонните ни разговори бате Борко беше малко загадъчен.” Но с добро настроение. Попитах го има ли причина за това.

-“Да! Изглежда едно мое отдавнашно желание ще завърши с добър край. Като в дойдеш в София - ще ти разкажа.”

Уговорихме се да се срещнем на 10 декември, в 11.00  часа както съм записал тогава в дневникът си: -“Един щастлив ден,изпълнен с много емоции и незабравими преживявания”.На тази среща трябваше да представим макета на паметника и ако имаше някакви забележки да се съобразим с тях. Пътувахме с колата на една колежка от операта и още двама познати на художника и колежката. На рецепцията вече знаеха за нашето идване и само две три думи:”Господин Христов, вашите гости пристигнаха” бяха достатъчни, за да ни отправят към стълбите. В 11.00 часа с Петьо Русков бяхме вече в стая № 205,топло приветствани от нейния домакин и госпожа Франка. Показахме макета.Петьо обясни,че при изработването се е съобразил с препоръката на господин Христов - паметникът да бъде “семпъл,внушителен,въздействащ”.Като имахме предвид и материали,от който ще бъде изработен паметника почти всички съмнения в добрия краен резултат отпадаха. Уточнихме и подробностите по изработването. За цената бях казал на бате Борко в телефонен разговор. След като проекта беше приет”на първо гледане” домакините най-любезно ни поканиха на обед в “Горубленското ханче”.Понеже нашата кола беше паркирана в една странична уличка, бате Борко и госпожа Франка тръгнаха преди нас. Когато пристигнахме, двамата вече стояха под чадър пред ханчето - времето беше”снежно-дъждовно” и ентусиазирано и настойчиво ни махаха да не се разминем.

Влязохме вътре. Масата беше подредена. “Шопкинчетата” - сервитьорки се “въртяха на пета”. Оказа се,че  бате Борко и госпожа Франка са идвали тук предните дни един-два пъти. Заведението и обслужването беше им харесало, затова сега поканиха и нас тук. Бате Борко вече знаеше имената на сервитьорките и това ги караше още повече да се стараят.

-“Поръчахме”специалитета” на заведението - “шаран на керемида”-каза бате Борко. Ние с Франка го опитвахме и много ни хареса. Но ако някой желае нещо друго -  веднага да каже”! Всички приехме предложението на домакините.- и не сбъркахме. Обедът преминаваше в изключителна атмосфера - топла,непринудена. Това помогна на останалите в компанията много бързо да се отпуснат и да се чувстват удобно. Бате Борко се интересуваше от културния живот в Стара Загора,от това какво се играе в операта. /защото “колежката”беше диригента на хора на Старозагорската опера/.Разказваше”шопски вицове” защото се намирахме на тяхна територия. По едно време се извини на гостите и ме повика малко в страни.

-“Нали ме питаше по телефона, коя е причината за приповдигнатото ми настроение.Вчера /9.12.77 год.Н.Л./ подписахме с Комитета за култура нотариалния акт за дарение  и предаване на софийските ми имоти на тяхно разположение. Госпожа Живкова обеща да направи всичко необходимо до две години Академията в София да заработи.Това  ме прави много щастлив”!

 

Знаеше ли той, пък и кой ли можеше да допусне,че десетки години след този ден тази негова мечта не ще се осъществи?!

 

След това ми даде парите за паметника. Трябваше да бъдат 3 000 лева,но му се наложило да плати нещо непредвидено и затова задържал 500 лева.Но наредил още след ден-два да ми ги изпратят.За пръв път виждах  толкова пари “на куп”.

“Не се притеснявай, ако се наложи да се плати нещо повече.Аз пари имам.Нека да стане паметника както го искахме.

От 12.00 до 14.30 часа бяхме като в приказна среда. Настроението ни беше на”най-висок  градус”!Всичко мина великолепно. Аз хем бях “участник”, хем поглеждах някак”от страни” как се чувстват другите гости. Впечатлението им,споделено по късно по пътя беше, по тяхно определение - “потресаващо”! С неговата простота, с неговата “обикновеност” в обноските,с вниманието му към всеки.!…Госпожа Франка го допълваше във всичките му тези качества.На излизане му предложих да му държа палтото:

-“Колко е хубаво висок човек да ти държи палтото “-шеговито отвърна на моето предложение.

Разделихме се, като си пожелахме приятно пътуване и до скоро виждане!Времето продължаваше да е”намръщено”,влажно .Но в душите ни беше  топло и ведро! А срещата ни в този ден остави незалечими спомени.На другия ден - 11.12.77 год. Бате Борко и госпожа Франка отпътуваха за Рим.Два дена по-късно получих писмо от Панчо,в което ми пишеше:

Драги Нино,

Вчера,12 т.м. по нареждане от негово име ти изпратих с пощенски запис номер 15569/12.12.Предадените ми от Борис 450 лева.Малко след като сте обядвали в  ханчето се видяхме в х.”София” с него. Изказа голямото си задоволство от твоята сърцатост и пословична услужливост. Каза, че остава борчлия към тебе с някаква още малка сума/ако не се лъжа 50 лева/ и с голяма признателност за стореното от теб!Сумата ще уреди скоро,но незнае как да се реабилитира за услугите, които си му направил. Намекна пред мен и  Л.Живков че буквите на имената върху гробната плоча желае да са черковно-славянски.Но все пак предоставя на художника. В неделя изпратихме за Рим Борис и Франка по-живо,здраво,като обеща, както вероятно знаеш през февруари да дойде отново в София. Да се надяваме!

 

ПРЕЗ ФЕВРУАРРИ БАТЕ БОРКО НЕ ДОЙДЕ. Гостуването му остана за есентта.Независимо от това работата “по обекта” вървеше с укорени темпове. Устната уговорка беше скрепена с договор който гласеше:

 

Долуподписаните Нино Луканов и Петър Русков от една страна и Марин Ангелов Кръстев и Янко Димов Петров - от друга изготвиха на стоящия                         ДОГОВОР

за следното:Нино Луканов - актьор в Драматичния театър в Стара Загора и Петър Русков главен художник-проектант в Народна опера Стара Загора предлагат на Марин Ангелов Кръстев - каменоделец от село Сталево,Хасковски окръг, по настоящем работещ в поделение на трудови войски Стара Загора и неговата бригада да изработят надгробен паметник на близките на Борис Христов, погребани в Централните софийски гробища.Паметникът да бъде изработен по даден от Петър Русков проект,с точни чертежи и размери на отделните детайли. Паметника да бъде изработен от “Риолит”-проба № 1”.Страните се задължават както следва:

Марин Ангелов Кръстев и бригадата му да изработят паметника до края на м.февруари 1978 година и го монтират веднага, щом метеорологичните условия бъдат  подходящи за това/през март-април/.След монтирането на паметника със съответната техническа сигурност и естетическа стойност страната поема ангажимент за отстраняване на евентуални повреди в продължение на две години.

Нино Луканов и Петър Русков се задължават да оказват контрол по време на работата до окончателното завършване на паметника. Когато и двете страни бъдат убедени, че всичко извършено е точно по проекта, да изплатят на Марин Ангелов Кръстев и бригадата му сумата Три хиляди лева/3 000 лева/В тази сума влизат всички разноски по изработване на паметника. Договорът е изготвен в два еднакви екземпляра и подписан от:

Следват подписи.

За всеки лев, за всяка стотинка аз водех пълен отчет. И документи за всичко. Своето задължение по Договора изпълнявах най-акуратно. Исках да бъда абсолютно чист в сметките и към главния Поръчител. Когато бате Борко дойде в Стара Загора му представих отчет -папка,в която съм събрал всички документи и която и сега пазя:

“Няма нужда!Аз ти вярвам!”-беше категоричният му “параф”.

След някои затруднения,предизвикани от лютата зима,паметникът беше изработен и монтиран в договорения срок и с напълно приемливо качество. Оставихме само надписът за есента за да бъде удобрен и от Бате Борко. След съобщението от моя страна,че паметникът е готов, монтиран и чака неговото удобрение, получих трогателна телеграма:

Нино Луканов

“Христо Ботев”113 Б Стара Загора.

Моля те,изкажи моята дълбока душевна благодарност

генералу Делчо Делчеву за стореното от него дело към

мен и за в памет на моите у сопших майка,отец и брат.

Благодаря на тебе, обичани от родителите ми Нино,

скъпоценен мой приятел.

Ваш до гроба Борис Христов

 

НА 24 СЕПТЕМВРИ 1978 ГОДИНА НЕДЕЛЯ, бате Борко Пристигна в София. Както беше оповестено “скромно”в пресата ще прави записи с хоровата капела”Светослав Обретенов”  с диригент Георги Робев.Ще завършат албума с песни и “Литургия  доместика”на Гречанинов.

На 26 септемви вечерта, бате Борко ми се обади по телефона. След”обикновено” братско,топло и сърдечно разменяне на искрени,топлещи сърцето на човека думи ми се оплака, че има неприятности с хотела.В Гранд Хотел “София” имало хлебарки. В ресторанта неможели да се нахранят”като хората” въпреки че не са толкова претенциозни.

-“Ще се местим с Франка в Парк-хотел “Москва”.

Говорихме за  паметника, по-точно за изработването на надписите. Обещах му да подготвим с Петър Русков два варианта - старославянски и “латине”.На 28 септември - четвъртък сутринта го потърсих по телефона. Нямаше го в неговата стая. Свързаха ме с госпожа Франка. Тя много се зарадва да ме чуе. На”оскъдния си”български ме попита как сме, как е”бебето Борис” на което бате Борко със смях се намеси,че “бебето” Борис вече е станал мъж.

-“Нино, вчера ходихме с моите приятели от Италия - семейството на Габриеле Пескаторе да видим паметника.Много добра и много прецизно свършена работа. Изпълнението изцяло покрива замисъла в предварителните ни разговори. Не знам как ще ти се отблагодарявам, скъпо мое братче”?

Оплака ми се, че и в този хотел не са получили хубави стаи или както казва народа:от трън та на глог”.

-“Денем температурата стига 40 градуса С “в замяна на това” пък нощем до късно туристически групи вдигат шум до бога.Не можем да затворим очи!Обещаха да ни дадат по-хубави апартаменти.Дано това да стане по-скоро”.Попита ме как сме в къщи,как е Нася,Борис. Каза ми, че засега репетициите с Капелата вървели добре,но имало някои технически трудности в намиране място за малък оркестър, като участник в записите. Помоли ме да предам на генерал Делчев неговите поздрави и че този път ще направи всичко възможно да се срещнат-София или Стара Загора.На 30 септември -събота сутринта бате Борко ми се обади по телефона. Уговорихме се да обмислим възможността за най-бързото осъществяване на неговия замисъл - организиране на певческата школа и построяване на подобаваща за целта сграда в неговия дом на улица “Цар Самуил”43.

-“Идвай по-скоро в София и на място да решим къде и от кого да търсим съдействие. Нещата не трябва да се  разтеглят във времето.Аз нямам много време! За мен всяка година се равнява на 10”!

Съобщи ми”благата вест” че вече са им дали хубави апартаменти - на първи етаж 105 и 108.

От първи до осми  октомври говорихме още няколко пъти. Темата на разговорите ни беше все около записите, около надписите на паметника, около строителството на школата:

-“Много добър, високо професионален състав е хоровата Капела. Диригента Робев - отличен музикант. Но изразих малко несъгласие с неговия начин на”респект” върху хората. Много им се кара. В мое отсъствие им казал:”Вие какво си въобразявате, че Борис Христов ще дойде и заедно с вас ще повтаря по 100 пъти нещата,докато ги научите.Човекът ще дойде, ще изпее един-два пъти каквото има да пее и ще си отиде. Няма вас да чака.!”

-“При първата ми среща с хористите, след кратката но изпълнена с топлота и сърдечност”официалност” аз им казах няколко думи. Хем да ги успокоя и уверя, че ще работим колкото е нужно за да се увенчае начинанието ни с хубав резултат, хем да подскажа на Робев, кой е най-добрия начин да изисква от тях пълна отдаденост:

Сега, по въпроса за пеенето, да си поприказваме така, като добри приятели. Вие знаете, че пеенето не е само глас. Гласовете ви са разкошни. Вие имате ансамбъл, какъвто не съм слушал. Важна за нашата работа е другата част от нашето същество т.е. душевното настроение. Когато човек чувства, в това чувство е тайната на всеко изкуство. Изкуството не е само глас - при нас или при художника само художеството или при композитора - само да пише ноти. Изкуството е свързано с духа на човека. Свързано е с всички изкуства. Изкуствата “не плават” разделени едно от друго.Те вървят винаги заедно! Ято от изкуствата! Те всички са съединени. И вие всичките сте чувствителни хора. Тосканини казваше:- Артиста да обича да го”погалиш” да го похвалиш. Ако му дадеш “едно”,той ще ти отвърне със”сто и едно”. Той обичаше да влиза преди първото представление в гримьорната на всеки  един артист и му казваше все едно нещо:”Мойто момче, досега се занимавахме,учехме се, подготвени сме. Сега върви там и пей! И не забравяй, че аз ще те поддържам. Ако сбъркаш нещо аз ще те оправя. Не се смущавай!” Това веднага му “повдига акциите”!

 

НА 9 ОКТОМВИ - ПОНЕДЕЛНИК летях със самолета за София. Времето беше хубаво,слънчево - в хармония с настроението ми. В 9.55 часа бяха в Парк хотел”Москва”. С бате Любчо и Петър Русков,които бяха дошли преди мен се отправихме към апартамента на бате  Борко. В 10.00 часа бях в прегръдките му. Там беше и Георги Робев, с когото работят всяка сутрин от 8 до 10 часа.

-“ Всяка сутрин ставам в 6.30 часа та да си преписвам нотите за записите вечерта. Нали трябва да ги виждам добре, а те са ми дали едни,с големината на запетайки”.

След малко дойде и госпожа Франка.Тя също не пестеше радостта си от  толкова приятната среща. Прегледахме за последно вариантите за надпис на паметника.Спряхме се на черковно-славянския шрифт.Бате Борко и госпожа Франка бързаха за “Балкантон”,а ние  трябваше да отидем на”обекта”.На тръгване бате Борко каза:

-“Нино, в съседство на моя апартамент съм запазил стая за теб. Ще бъдеш с мен през цялото веме”.

Отговорих му с благодарност и готовност да бъда с него през цялото време на деня. А за нощуване ще ходя при моите-брат или сестра. Условието беше прието. Уговорихме се да обядваме заедно.

При паметника вече чакаше каменоделеца Жеко. Разположихме надписите. Прекопирахме буквите. Но изработването им отложихме за следващият ден. Петьо Русков имаше неотложна работа и си замина за Стара Загора.

На обед в 13 часа бяхме в ресторант-градината на хотела. Настроението отлично. Говорихме за много неща, но не “между другото” - и за предстоящия строеж на школата. Бате Борко ми разказа как той вижда бъдещата сграда:

-“ Нашата къща ще бъде в основата. Там ще се подреди музея. Освен обстановката, която си съществува и в която съм израстнал ще се подредът мои  театрални костюми,реквизити и други неща които са мое притежание. На следващият,вече нов етаж, ще се подреди зала с колекцията ми от картини,както и моята библиотека. На последният етаж ще бъдат един или два апартамента, където ще живея по време на престоя ми тук,свързан с обучението на младите певци. В съседство, къщата на дядо ми Тодор, ще се  превърне в основно място за обучение - една камерна зала с 30-40 места.С пиано. В близост до нея да се създаде едно звукозаписно студио за нуждите на обучаващите се.”

-“Дори за отоплението стана дума.

-“Не ми се ще да има парно отопление. То изсушава въздуха и пречи на гласа. Най-подходящо е отоплението с камина, като в нашата къща ти ги знаеш. “Живият огън” хем създава повече уют,хем не вреди на гласа.

Не съм привърженик на разкоша.Но всичко необходимо за нормална работа- трябва да има.

Предложих му да се срещнем с  генерал Василев, Началник на ГУСВ и да го помолим и той и неговото ведомство да се заеме със строителството. Бате Борко прие доводите  и се съгласи с предложението ми. Остана аз да уговоря срещата. След обед се  разходихме малко из парка. Като минавахме покрай тенис кортовете той с много хумор разказваше, как един “пощарак” - от треньорите показвал на едно момиче - начинаеща тенесистка как да държи и борави с ракетата. След разходката бате Борко остана да си поотпочина за час в хотела.

В 18.00 часа отново сме заедно. Но той вече в “работна”обстановка. Всички участници в записа са по местата си - хористи, оркестър,техника…Правят се последни проверки. Хористите се разпяват, с тях и бате Борко. Бях поразен от един съвсем малък епизод, който едва ли е забелязан от друг, но на мен ми направи страхотно впечатление. Както се разпяваше един висок тон не му”излезе” както трябва. Той погледна така строго, като че ли пред него стоеше нещо или някой,съвсем реално. И като че ли му каза:” Ти на мен ли не ще се подчиняваш”! Съсредоточи се в себе си, “вглъби”вниманието си и когато беше уверен, че всичко отново е “на мястото си” така отпрати във висинето този “непокорен тон”,че полилеите наоколо зазвъняха.Всичко стана за секунди, но невероятно впечатляващо!

Трудно с толкова много хора да се координират нещата. Да потече всичко в една посока,-желаната. По лесно е, че това е трети по ред запис на Борис Христов в София. Обстановката е позната. Всеки от участващите знае своята задача и се старае да я свърши най-добре. Но отговорността също е много голяма-това ще бъде първия запис в света на “Литургия  Доместика” от Гречанинов. За първи път при изпълнение на тази творба е включен и оркестър - макар и малък. И то в православен храм.

Човек трябва да положи доста усилия да си представи какво търпение, колко морална и физическа енергия е нужна,за да се стигне до желания творчески резултат - записите да станат “над световно равнище” както казва Борис Христов. Но той,с огромното си обаяние и неотразим магнетизъм успява да създаде изключително ведра и творческа атмосфера. Всички следват всеки негов жест, всяка негова дума, напътствие за най-точно пресъздаване на текста, на всеки мотив от това великолепно произведение. Взаимодействието и единодушието с диригента Георги Робев е пълно. А гласът му!…Той не е изгубил нищичко от това му хипнотическо въздействие, което изпитах за пръв път по-миналата година,по време на записите на черковно-славянските песнопения. Това въздействие се е пренесло и обхванало здраво и хористите.

На 1010.78 година в 9.45 часа бях в хотела. В 10.00 тръгнахме с бате Борко за “гробищния парк”.Там ни чакаха бате Любчо,Панчо и брат ми Лукан с когото се запозна бате Борко.

-“Много ми е драго да се запознаем,господин Луканов. Аз вече ще идвам по-често и надявам се, да се срещаме още много пъти.”

Започнахме на място да обсъждаме как да бъдат разположени буквите. Името на кого след кого да бъде написано. Самото”лице” на паметната плоча определяше кое как да бъде разположено. Всички стигнахме до единомислие. Само Панчо упорито спореше, че надписите трябва да се поставят най-отгоре. Аз категорично се противопоставих.Край на спора,по най-деликатен начин постави бате Борко:

-“Па -а-нчо! Нека Нино направи така, както смята за най-добре. Той най-дълго от всички нас е мислил по въпроса.Но ти Нино, не забравяй да оставиш място и за мен”!

-“Бате Борко, нека не говорим сега за такива неща. Има още мно-о-го веме до тогава, ако е рекъл Бог.

-“Е-ех,Нино,никой не желае това.Но то си е съвсем естествен ход на живота.И колкото да ни се иска не можем да го спрем. Така, че по-отрано да погледнем философски на въпроса и да приемем спокойно решението на съдбата”!

Трябва да си призная, че макар и дълбоко, дълбоко подсъзнателно, колкото и да не ми се искаше да предизвиквам съдбата, колкото от цялото си сърце и душа да желаех здраве и дълголетие на най-свидният си приятел - бях предвидил свободно място над надписите  за неговото име!И…кълна се, в този момент свързвах това само като естетика, съразмерност в мащабите и нищо повече!! Уви! Години по.късно, но не толкова,колкото на мен би ми се искало, колкото най-верните му приятели и почитатели биха желали, неговото име беше изписано над имената на свидните му майка,отец и брат!

По необходимост размерите на буквите трябваше да се увеличат. Това можеше да стане най-бързо и най-точно само в ГУСВ. С бате Борко  пътувахме пак заедно - той до “Балкантон”,където всеки ден до обед прослушваше записаното от предната вечер. Аз трябваше да свърша работата в картографския отдел на Трудовото поделение. Картографката беше много любезна и обеща до след обед да направи,каквото трябва.

На обед в 13.00часа имахме още едно приятно преживяване. В фоайето на хотела запознах бате Борко с генерал Делчев, негов отголешен приятел и най-заклет негов почитател. Срещата беше изключително сърдечна, без”официалности”,вълнуваща. Беше истинско удоволствие да се наблюдава и в същото време да се участва в разговор между двама истински големи българи- и по ръст, и по-хубост и по-обаяние!Госпожа Франка възкликна очарована,че не е виждала”по-хубав” генерал. На срещата присъства и подполковник Мимо Димитров, много приятен човек, който много ми помогна при монтирането на паметника. За съжаление генерал Делчев беше зает и неможа да остане за обед.

Вечерта, в “Свети Александър Невски” показах на бате Борко и госпожа Франка свитъка с надписите. Приеха ги с голямо задоволство.

Отново записи. Отново наслада от едно велико изкуство, което ще остане в сърцето ми, в съзнанието ми да “звучи” цял живот.

Пак душата, “мотора”, в напрегнатата и отговорна работа беше Борис Христов. Той е навсякъде - при оркестрантите, да им”подскаже” силата на звучене в техния съпровод; сред хористите -  да им “разтълкува” някои прости на глед думи,но с огромен и емоционален и философски заряд. Работата с Георги Робев - малко е да се каже, че беше “на висота”.Тя беше в истинска хармония и разбирателство. Нямаше и намек за припряност,за нервност, а още по-малко - разминаване при тълкуването на който и да е било пасаж от това голямо произведение -“

Литургия Доместика”,което имаше щастливата съдба да бъде претворено и оставено за поколенията именно сега, именно от този състав, ръководен от един признат голям музикант,с участието на гениалниа негов тълкувател и изпълнител Борис Христов!

На другия ден - 11 октомври, от ранна утрин с каменоделеца Жеко,признат от колегите си в бригадата за най-добрия “буквописец” започнахме работа по изсичане на буквите. И наистина той показа най-добрата страна от майсторлъка си.

На обед бяхме отново тримата - бате Борко,госпожа Франка и аз.Чувствах се неловко от топлотата, с която ме обгръщаха, макар да го правеха по най-непритеснителен за мен начин. При избора на менюто, въпреки горещото им желание да ми предложат,както и за себе си да изберат нещо вкусно,въпреки реномето на заведението “не се получи”.Накрая поискаха помощта на сервитьора да ни препоръча някакъв специалитет на”заведението”. И той донесе този”специалитет”- панирани пресни чушки, на вид добри но на вкус…От детските си години не бях опитвал толкова люти чушки! Аз не съм придирчив, но ми стана обидно, че в такова реномирано заведение не могат да предложат нищо, подобаващо на двама души с изключително  родолюбиво чувство към България!Но топлата, обаятелна атмосфера беше “лек” за тези малки недоразумения.Приехме с хумор тези обстоятелства и с красиво мечтание за времето, когато ще ни гостуват в Стара Загора:

-Тогава бате Борко,госпожо Франка ще ви гощаваме с питка приготвена от мен.

n      “Франка, чули? Нино ще ни гощава с питка,когато отидем у тях.”!

 

ВЕЧЕРТА - ОТНОВО ЗАПИСИ.Сега и телевизията ще снима за филм,посветен на живота и творчеството на гениалния артист. Режисьор е един всеотдаен и предан приятел на Борис Христов - Людмил Трифонов.Добър професионалист, етичен човек, с италианска”жилка”-майка му е италианка. Но най-важното е че въпреки най-разнородни,от всякакъв род пречки той успя в края на краищата да осъществи един телевизионен филм,в три части за прославения първопевец Борис Христов!Филм,който с течение на времето ще повишава все повече животописната си стойност, защото неговият герой повече не би могъл да застане”пред камера”. За съжаление и неговият режисьор повече не може да застане”зад камера”!…

Работата е напрегната, както обикновено. Затова се допускат някои досадни пропуски в иначе добрата организация. “Плод на липсата на координация” беше провалът на едно изключително изпълнение на един от “номерата” в “Литургията…” Звукозаписните екипи мислели, че това се прави за телевизията.Телевизията мисли,че това си е запис за”Балкантон”. И нито едните, нито другите ги записаха!

Дори и при този скандален случай бате Борко запази спокойствие. Но записите тази вечер повече не продължиха с участието на Борис Христов.

-“Нино, хайде към хотела”!-каза ми той.

-“Добре!Но Вие с госпожа Франка вървете с колата,аз ще пътувам с трамвая.Ще се видим във фоайето.”

Бяхме с един приятел,начинаещ и обещаващ млад певец,който ме съпроводи до Парк-хотел”Москва”.Но повече ми се искаше да оставя за малко бате Борко сам.Не знаех какво”утишително”бих могъл да му кажа,ако заговореше за току-що станалото безобразие.

Малко след пристигането ми той и госпожа Франка се появиха. Тя пожела да и занесат за вечеря само една купичка кисело мляко. Беше уморена и се прибра в апартамента си. Ние, с бате Борко в ресторанта. Малко след като бяхме поръчали скромната вечеря при нас се появи един човек. Бате Борко го попита, какво иска. Той отвърна:-“Аз съм доктор ларинголог. Казаха ми, че имате проблеми с гласа си и затова сте прекъснали записите. Та дойдох да ви окажа медицинска помощ ако се нуждаете.”

И двамата бяхме изумени. Да се чудиш до къде могат да стигнат в мислите си някои “добронамерени” хора?!

-“Нищо ми няма! Нали виждате, че седим с мой приятел, пием си виното и си говорим!”

След тази “загриженост” пък и умората си казваше думата,веднага след вечерята се разделихме.До утре - 9.30 часа.

Сутринта, в 9.30 часа от хотела заедно отидохме на гробищата. Там ни чакаше бате Любчо. Надписът е станал чудесен. Бате Борко и госпожа Франка са възхитени:

-“Нино, ако мама можеше да види това,газа госпожа Франка - щеше да ти благодари много сърдечно”!

Сълзи се търкулнаха по лицето на бате Борко.Не можех да тълкувам, какво означава това, защото и в моето гърло се беше надигнала”буца”. Защото “влага” замрежваше и моите очи. Но знам,бях сигурен,че в този момент побратимяването ни достигна още по-големи дълбини.

В 11.00 часа трябваше да се срещнем с генерал Василев. Не предвиден ангажимент му попречи да ни приеме в уречения час. Уговорихме се за 13.00 часа. Бате Борко и госпожа Франка останаха в “Балкантон”.Аз имах да свърша някои мои работи. В уречения час бяхме при генерал Василев. И тук можах да се убедя в моите заключения, че независимо дали е “под генералски пагон”,изискан фрак,смокинг,или в обикновен делничен костюм, настроението на човека,застанал пред Борис Христов непременно ставаше празнично,ведро а поведението му - естествено,неподправено!

И срещата с генерал Василев беше топла,непринудена,делова.

-“Господин Христов, ако строителството на комплекса-школа,музей,жилище бъде предоставено от Комитета за култура и Министерството на строежите и архитектурата на ГУСВ, то ние ще построим  в най-кратък срок и с най-високо качество. За нас това би било въпрос на чест и високо доверие и ние няма да се посрамим”!

Бате Борко изказа най-сърдечна благодарност за тази готовност:

-“Господин генерал, това е моя идея,моя мечта! Нещо материално и духовно, което искам да дам на моето Отечество! Вашата готовност да я приведете в изпълнение ме окриля и прави щастлив. Съжалявам само, че по обясними причини не ще бъда в постоянна близост с Вас. Но Нино, мой най-сърдечен и скъп приятел ще бъде връзката между нас. И аз с готовност ще Ви оказвам всякакво съдействие”

От “Балкантон” взехме госпожа Франка. Придружих ги до хотела. Поради заетост неможах да остана на обед. Уговорихме се да вечеряме заедно.

 

ЗАПИСИ ТАЗИ ВЕЧЕР НЯМАШЕ. Затова имахме много време на разположение. Госпожа Франка беше уморена. А за мен това беше  поредната проява на изтънчена деликатност да ни остави,да си поговорим”по мъжки”. Подредената маса и бутилка червено вино бяха повече “декор”,”колорит”,нежели главна причина за нашата компания!

Разговорът ни започна непринудено,не ангажиращо, без “тематична насоченост”…Всъщност, в повече от времето аз бях внимателен, “ненаситен” и най-щастлив” слушател. Защото би било непростим пропуск, грях да не чуя, възприема и запомня всичко, което случаят така щедро ми поднасяше. Разказа ми отново, как е наложил на “Ковън Гардън” още при първото му гостуване да пее”Борис Годунов” на оригинален език.А по късно на руски да пеят всички хористи и солисти.По тоя повод каза:

-“Човек не бива да изневерява на своята същност, на своята правда, на своето верую, когато това се отнася до защита на престиж, на истински артист, да защити престижа на отечеството си”.

Бате Борко, аз знам истината защо досега не си пял на сцената на Софийската опера.Или поне така мисля. При разговори,спорове по този въпрос с хора, често пъти неосведомени, а понякога и недоброжелателни съм успявал, според мен да ги убедя в истината. Бих желал ти да ми кажеш каква е тя?

-“Кълна ти се в паметта на мама! Десет пъти досега съм пренагласял плановете си. А ти знаеш, че за мен това не е лека задача.Десет пъти съм “стягал куфарите си” с най-искрено желание и радост от предстоящата ми среща с  родна публика. И десет пъти седмица преди отпътуването ми звънят от Комитета за култура:-Не идвай сега! Не сме готови да те посрещнем.Ние ще ти се обадим кога да гостуваш!…И така - до ден днешен! С носталгична нотка, по най-човешки начин продължи:

-“Животът ми премина “на куфари” по пътища и хотели! Единствено на сцената, с моето пеене, се чувствам истински щастлив! Само там намирам своята истинска реализация. Целият ми живот е посветен на моето изкуство. И поради това съзнателно съм приел всички ограничения от обикновените, човешки “волности”!

Разделихме се към 23.00 часа.

 

ПРЕПЪЛНЕН С ВПЕЧАТЛЕНИЯ , с най-вълнуващи преживявания през тези няколко големи,незабравими дни за мен,летях за Стара Загора/13.10.78 година/.Летях и си мислех,каква издръжливост,физическа,морална,емоционална е нужна на този човек, на този гениален артист, на моя брат, за да подържа целият си необхватен с нормални човешки думи, необясним психофизически апарат в постоянна творческа нагласа?! Каква воля и каква отговорност притежава, за да застави организира гениалните си творчески възможности и да остави едно певческо- изпълнителско наследство за вечни времена, за прослава на скъпото си отечество!

Преди заминаването си на 18 октомври 1978 година Борис Христов и госпожа Франка бяха приети от кмета на София Петър Междуречки,който прочете:       РЕШЕНИЕ НА С Г Н С

“Софийски градски народен съвет с решение на Изпълнителния комитет на СГНС

УДОСТОЯВА

Н.а.Борис Кирилов Христов с почетния знак на София първа степен за големият му принос в развитието на музикалното изкуство.

Дълбоко трогнат и развълнуван Борис Христов произнесе в отговор тези прочувствени слова:

-“ Щастлив съм и повече от щастлив, че след толкова години, ми давате едно признание, което не знам дали заслужавам. Но Ваше решение, че това е едно отличие, което Вие ми давате и което ще запазя в моя живот, като един от най-големите спомени. И като българин искам да заяви на всички, че единственото големо въжделение, което стояло винаги пред мен са били идеалите на моята Родина. Преди всичко България - моето отечество където съм роден”!.

Със същия почетен знак - Втора степен беше удостоена госпожа Франка Христов де Ренсис

 

Още като бяхме заедно или по-точно аз като бях с него през онези прекрасни октомврийски дни 1978 година разговорите ни около идеята му за певческа школа в софийския му дом придобиваха все по-сериозно изражение. Освен надеждата след срещата ни с генерал Василев, че тя няма да остане само като пожелание бате Борко ме помоли:

-“ Каквото можеш ти, каквото може Любчо, каквото можете двамата направете го, та нещата да тръгнат по пътя на тяхната  реализация”.

Разбрах, че проектант на бъдещата реконструкция на къщата на улица”Цар Самуил”43,както и на подарената вила в Рим е определен арх.Бельовски - шеф на БОДК /Бюро за обслужване на дипломатическия корпус/към Външно министерство.Свързах се с него. Оказа се много любезен,ерудиран и много запален за конкретната работа човек. Нашата среща стана повод за писмото ми до бате Борко:

Скъпи бате Борко!

Причината да не ти пиша до сега, може би е, че исках да си изясня докъде са стигнали проектанските работи.Арх.Бельовски беше в Италия.Преди седмица се свързах с него.Нямах възможност по телефона да науча всички възможности които сте уточнявали там.Тези дни ще разбера това.Но важното за мене, че той обеща до края на месец февруари всичко да е готово за да започне строителството. Покани ми в София да ми покаже проектите. Междувременно, аз се свързах с ген.Василев да му съобщя това и да му кажа да бъде готов. Изпраща ти много поздрави и каза, че ще удържи на дадената дума - до края на 1979 година да завърши строителството. Тези дни ще отидем с арх.Бельовски при него.Казах на бате Любчо да отиде в  къщата и да заснеме всичко, както е на мястото си, за да е по-лесно при подреждането на музея.

Не зная дали не преувеличавам прерогативите си, да  ли не върша неща,за които някой би казал че не е моя работа? Но нали трябва да има някой да”побутва”,да напомня настоятелно, че захванатото трябва да се свърши. Ако греша - готов съм да отговарям когато и където трябва.

Сега да се прехвърлим на старозагорска”вълна”.Когато ти беше си заминал, ген.Делчев ми се обади да разбере кога ще дойдеш. И остана много разочарован от вестта,че няма да се осъществи обещаната “по принцип” среща. Той се подготвил. При готвил подарък. Поканил първенците на града и окръга и…работата се”разсъхна”. Аз му обясних всичко - и за преумората ти, и за неотложните ти работи в Италия и т.н.Той е човек който може да разбира хората и затова те извини напълно. Но каза че следващия път ще отидем в София, ще те арестуваме и ще те докараме в Стара Загора. Това за което ме помоли е изпълнено. Уговорих с един млад,талантлив художник да ти направи портрет. Хубавото е, че той е твой поклонник и че ще концентрира всичките си възможности, за да може за три-четири сеанса да завърши портрета./пояснение: бате Борко ме попита дали има добър художник портретист та като дойде в Стара Загора за няколко сеанса да му направи портрет. Такъв за мен беше, пък и колегите му го потвърдиха - Иван Попчев/

Ти каза, че ако можеш да правиш записи в Стара Загора - “хич няма да се спираш в София”! Тук има Радио,с ново студио за записи.Старата сграда на театъра е с много доба акустика,така че ако правиш камерни записи това може да стане в Стара Загора. Само “Балкантон” ще докара техниката си.Ще дойдат специалистите на които имаш доверие, с които можеш да работиш. Останалото е наша работа. Уверявам те бате Борко, че тук можеш да работиш така спокойно, без никакви”битови” грижи, както в София до сега не можеше. А най-важното е, че ние в къщи, чакаме теб и  госпожа Франка, като най-свидни нам хора и няма да се оплачеш от липса на топлота, на сърдечност,на уют!

Вярвам,че след срещата ми с арх.Бельовски и ген.Василев ще имам повод отново да ти пиша,затова спирам до тук.

От все сърце на теб и госпожа Франка желаем много здраве и всичко най-добро!

Прегръщаме Ви горещо!

Ваши Нино, Нася и Борис Луканови

 

Отговор на това писмо не получих.Знаех,предполагах, че има основателна все още неизвестна за мен причина. За нова 1979 година изпратих честитка с най-добри пожелания на двамата.Написах и още едно писмо:

Скъпи бате Борко,

Още веднъж - честита Нова година!

Очаквах писмо от теб. Но мисля,че е станало малко недоразумение. Наверно и ти си чакал моето второ писмо, за което споменах преди и затова не си ми писал. Много те моля да ме извиниш,че това писмо ще бъде малко”делово”.Навярно ще имаме и други такива писма.

И така. Няколко дни преди нова година.Отидох в София.Срещнах се с арх.Бельовски, а двамата с него и с ген.Василев. Видяхме и двата варианта на проекта,от които  трябваше да стане един - не само приемлив,но и  хубав. Говорихме и за възможността, строителството да започне през месец март. Ген.Василев сподели, че формално не е имало документи,на основание на които да включат обекта в предварителните планове за работа през 1979 година. И това ще стане на първата”корекция” на тези планове през месец мат.Уговорихме се да поддържаме тясна връзка с него и да ме осведомява редовно за съответните процеси на работата. Но понеже аз вече съм “пообръгнал” т.е.имам приличен опит за моята възраст,си имам”едно на ум” независимо от целият ми оптимизъм. Затова е нужно да се направи следното:

Ти да се обадиш с писмо или по телефона на Людмила  Живкова и да й споменеш,че за някои проблеми чието решаване е спешно, бих могъл да й се обаждам аз от твое име./разбира се ако ти ме упълномощиш за това писмено/.Моята задача, естествено, ще бъде веднъж утвърдените планове,срокове и т.н. да се изпълнят бързо, с високо качество и с най-голяма отговорност. А в нашите условия това ще изисква голямо тичане и голяма настойчивост.  И понеже говорим за проекти, документи, арх.Бельовски ме помоли да ти пиша, че в София още не са получени проекти от Римската община за строителството на Академията там.

Освен това те моля,бате Борко, да ми изпратиш 250-300 лева за поддържането на гроба. След два три месеца ще трябва отново да посадим цветя, да уговоря хора,които да се грижат за тях когато не съм в София.

Всичко в къщи ще се радваме, ако Вие с госпожа Франка сте здрави, което от сърце Ви желаем. Прегръщаме Ви топло!

Ваши Нино,Нася и Борис Луканови

 

Най-после, през март 1979 година получих дългоочакваното писмо,с обяснение за причините на това закъснение.

Villa “Leccio”

10.3.1979 г

Budiano

 

Скъпий

и незабравимий Нино,

Не успяхме да устоим на шумния и тревожен живот на

разкошния някога,но винаги вечер Рим, та се преместихме

в Тоскана. Не успях нито да ти пиша, нито да те викам по

телефон. Минаха месеци на усилена работа и движение

за пренасянето, освен пътешествията свързани с моето

пение - ще ти разказвам,като се видим.

Четох всички твои писма и мъка тежи на сърцето ми.

Достойнството не позволява повече да се подканват

хората за изпълняване на поетите от тех задължения.

Опита от минали разочарования ме задължават да се

оттегля и поема пътя,който сам съм отъпкал в миналото

и който ако на родна земя не ми помогне ще подкрепи поне

достойнството ми на Българин! Тука се спирам! Ти си ми

верен и разбираш моите въжделения и за това нема да мога

никога да ти се отблагодаря. Бих искал да ти възложа делата,

които и двама ни воодушевляват. Но имам ли право да сторя

нещо подобно,когато чувствам затягащия се мраз около мен!

Поздрави моля те, от душа и сърце генерал Делчев /комуто

скоро ще се обадя/и генерал  Василев,комуто благодаря за

готовността да подпомогне нашето дело.

В Рим е същото положение-всичко е в отчайващ застой!

Но тука се дава вината на “непрокопсаните” италианци.

Да не се засегнели тези - в България?!

Поздрави твоите: Борисчо и Нася!

n      Целуни ги от мен и Франка.Тебе прегръщам крепко

n      с най-откровено чувство на приятелство!

n      Новият наш адрес ти посочих в началото на настоящото

n      ми писмо!

n                                             Твой Борис

 

МАЛКО ДНИ СЛЕД ПИСМОТО ДО МЕН бате Борко замина за Лондон, където английската и световна културна общественост чества 30 годишното сътрудничество с прочутия “Ковън Гардън”. От края на месец март до 26 април бяха изнесени четири представления на “Дон Карлос”.Началото на това очаквано събитие не мина без”малки”инциденти.Сценичните работници,разчитайки,че точно сега е момента да получат добро решение на техните искания обявиха стачка.Това заплашваше,ако не от провал,то поне с неприятности,за първото обявено от месеци напред представление. Разговорите между стачкуващи и управление не дават резултат. Тогава Борис Христов обявява,че сам ще помага да се окачат само платна по сцената и така ще играе представлението. Стачниците, прекланящи се пред личността на великия артист -техен любимец отменят стачните действия. Но се явява още едно по-сериозно препятствие. Унгарската певица Силвия Шаш, поради затруднения с уреждане документите си за пътуване пристига един два часа преди представлението. И без никакви репетиции се качва на сцената. Както казват руснаците:” С корабля на бал”.Слава богу, всичко минава блестящо. Накрая на представлението сред буря от аплодисменти директора на прославения оперен театър Джон Тули произнася следното слово:

-“ Отдавна искахме да намерим подходящ начин и време

за да изразим нашата признателност към онези, които

са работели дълго време в “Ковън Гардън” и имат заслуги

към театъра.Спряхме се на сребърния медал, който се дава

на всички, които са се трудели тук в продължение на 25

години и са допринесли за развитието му. Този медал ще

връчва преди всичко на най-изтъкнатите артисти,които

най-блестящо и благородно са отдавали силите и

таланта си на “Ковън Гардън”.Сега ще бъде връчен

първия медал и аз изключително щастлив,че именно

Борис Христов ще го получи.

Преди трийсет години т.е.през 1949 година в нашия

театър дойде един млад български певец, който

мигновено направи силно впечатление и бе

приветстван от мнозина, като втори Шаляпин,

а аз бих казал като първи Христов - една силна

музикална личност и голяма звезда, надарена

с великолепен глас и превъзходни качества на

артист,които той  използва с изключително

художествено майсторство!

Сега - трийсет години по-късно той е един

съвършен, хармонично изграден артист.

И през всичките тези години той беше

верен на “Ковън Гардън”.

Борис Христов е пред нас и пее все така

великолепно, както винаги и продължава да ни

вълнува и трогва със своето невероятно майсторство!

Борис, ние те поздравяваме с любов и благодарност

за всичко онова,което си правил, и надявам се ще

правиш за нас и през идните години.”

Развълнуван, пред искрящите погледи и преливащите от щастие сърца на многобройните,препълнили залата зрители Борис Христов казва:

-“ Благодаря ви,господин Тули, за голямото внимание към

мен и моето изкуство. Благодаря много и на моята публика

за любовта и предаността, засвидетелствани ми през тези

трийсет години. Тази любов и преданост са дълбоко в

сърцето.Благодаря ви много. И когато си отидете от тук

отнесете със себе си и моята любов и моята преданост

към вас!                            Благодаря Ви!

На прием в българското посолство  посветен на това голямо културно събитие,тогавашния директор на”Балкантон” - обичаният от Борис Христов известен и  талантлив композитор Александър Йосифов му връчи новоучредената “Златна плоча” за сътрудничеството му с “Балкантон” и специално за великолепните  черковно-славянски песнопения:

Уважаеми дами и господа!

Скъпи приятели на голямото изкуство на Н.а Борис Христов!

За огромния принос в световната музикална съкровищница

това изкуство, което затрогва милиони сърца по целия свят!

За това изкуство,което е извикало сълзи на милиони очи

сълзи на възторг! За това голямо изкуство и за живота на

Борис Христов, посветен на най-великите общочовешки

идеали Съвета на директорите на грамофонна фирма

“Балкантон” - България учреди почетната “Златна плоча”

за особено високи постижения и заслуги към музикалното

изкуство. И първата се връчва на Борис Христов!

Сърдечна благодарност и поклон пред неговото голямо

изкуство!

 

Все в този ред на впечатления, разказани ми от бате Борко през септември същата година, когато той дойде да запише Арии от опери на стари майстори. Неотразимо впечатление беше оставило последното му представление: “По традиция то е за най-отявлените и най-верните почитатели на оперното изкуство и в случая - на техния велик маестро                Кристоф!Креслата от залата се изваждат и срещу минимално заплащане - “по джоба” и на най-бедните залата се изпълва с най-възторжената младежка публика. След последния предупредителен сигнал всички, като по команда, сядат направо върху мокета на пода.Гледката е поразителна.Тези “предизвикателни” с поведението си навън млади хора най-кротко седнали на пода на залата имаха едно единствено желание - да се насладят на нещо,което едва ли би им се случило втори път. И техните”ураганни аплодисменти” показаха,че очакванията им са надхвърлени.”-заключи бате Борко!

От”свидетел” на събитията получих потвърждение на казаното от Борис Христов но добави:

-“За пръв виждах Борис Христов на сцената. Наистина,като го гледаш и слушаш,трудно можеш да забележиш останалите певци. Така силно доминира… Дори, когато е с гръб към публиката от него се излъчва такъв магнетизъм,че нямаш сила нито пък желание да виждаш или слушаш друг,освен него”!

Но преди да узная току що споделеното с мен от участници и свидетели на събитието аз изпратих следния отговор на трепетно очакваното писмо:

Скъпи бате Борко!

Получих дългоочакваното писмо. Аз вярвах,че си бил зает

с нещо много важно. Но сега ми стана ясно с какво. Искрено

съжалявам,че не съм бил там,та да ви помогна при

това трудно и не много приятно пренасяне.

Пожелавам и на двама Ви с госпожа Франка да доживеете

на новото място в здраве, бодрост и висок дух до 100 години!

Още дълги години да твориш и твоето изкуство да остане

пример за могъщество, красота и величие - главно Во веки

веков!

А сега за нашата работа. С арх.Бельовска поддържаме

постоянна връзка.Преди десетина дни ходихме с бате Любчо

при него. Показа ни няколко варианта на плана.Струва ми се

че един от тях - четвъртия се доближа най-много до замисленото

от теб. Видяхме също и плана за Римската сграда. Остава ти също

да видиш тези проекти  вече да се дадат на специалистите да

направят работните чертежи. А това ще отнеме още няколко

месеца. Остава надеждата, че като стигне работата до генерал

Василев ще”наваксаме” пропуснатото.

Тези дни видях генерал Делчев. Изпраща ти много поздрави.

Той изрази искреното си съжаление, че това строителство не

е в неговия район.До сега всичко да е завършено.

Ходих на гробищата. Паметникът е в непроменено добро

състояние. Аз и по-рано ти писах,бате Борко, ако можеш

изпрати ми 250-300 лева за поддържане на гроба през тази

година.Щом се позатопли времето ще отидем с моите”цветарки”

да засадим новите цветя. Ще се уговоря и с хора,които да се

грижат в мое отсъствие.Това е засега, ако не се смятат

откъслечните новини за твоите блестящи гастроли в

“Ковън Гардън”. Но затова ти ще ми разкажеш.

От сърце на теб и госпожа Франка желая много,много

здраве и по-скоро да се видим на наша земя!

Към тези ми пожелания най-горещо се присъединяват

Нася и Борис!

Прегръщам и двама ви! Ваш Нино

Генерал Делчев, макар и със закъснение,също получи писмо от Борис Христов, което той любезно ми предостави да цитирам: Скъпи и незабравими ген. Делчев,

Вашите желани поздрави и благопожелания за Новата  година

ме намериха в моя нов дом и бяха още по-ценни за мен и моята

съпруга. Сега, след месеци, желая Вам и на Вашето домочадие

весела пролет, здравие и щастие на всинца Ви.Знам,

колко държите на мене и моите морално-вдъхновени пориви

и мечти за изграждането на нашето ново Културно поколение

за чест и достойнство на Родна България!

Нино Ви е моя преводчик и той Ви е държал в течение на всичко,

което се гради в моето същество- Верен и чист българин е този

младеж и за мене е бил винаги звено в опознаването на честни

хора! - Добрите мечти се раждат в свежи души, които искат

чрез тях да бъдат полезни на всичко що е родно и человеческо!

Без подобни пориви няма морал и подтик към добро в

обществото!

По въпросите,които ме интересуват или по-право интересуваха

срещам пасивна отзивчивост - все добри слова, следвани от

безпристрастна не плодотворност, което би трябвало да се

преведе в упорито обмислена неприязненост.

Разсъжденията в моя случай са безсмислени и не водещи

до логично заключение.

Нино ще ви обясни нещата по-ясно, а аз, ако е рекъл Бог

да ви видя- ще ви покажа ядката в същността й.

Бях щастлив,че можах да Ви срещна по моя житейски ход

и прегръщайки ви крепко Ви обсипвам с най-добрите чувства

на човек,който ви уважава и обича!

Ваш предан Борис Христов

След завършване на тържествата и гастролите в Лондон бате Борко ми се обади от Рим,като каза, че има вероятност да дойдат с госпожа

Франка през лятото на почивка на море, като я свържат с предстоящите

записи на арии от опери на “стари майстори”.Но без ангажименти този път от наша страна -моя и на бате Любчо…Лятото дойде. Оказа се,че бате Борко се е разболял от някаква настинка и това станало причина за провала на очакванията ни и това лято.

В писмо до тях от 26.7.79 година им пиша:

Скъпи бате Борко и госпожо Франка,

Очаквахме Ви с нетърпение да дойдете у  нас. И когато всичко

беше уредено - разбрахме за неразположението ти,бате Борко,

станало причина за отлагането на пътуването Ви. Остана ни

само тревогата и най-искреното ни желание всичко да е

минало леко и без последствия.После,верни на поговорката:

“Всяко зло за добро”, се примирихме с положението тъй

като освен за работа, идването беше предвидено и за

почивка на море.А това лято /поне до сега/ е твърде

неблагоприятно.С Много дъждове,бури и малко слънчеви

дни.Да вярваме,че на есен и другото лято всичко ще бъде

идеално.Есента в София и особено в Стара Загора е почти

винаги добра.Така че,след свършване на работата,ще Ви

чакаме непременно този път и в Стара Загора.

Ние сега сме във ваканция.Добре сме всички. От сърце

желаем и на вас да си отпочинете добре.Да се чувствате

бодри и горещо обичани от винаги предани Вам -

Нино,Нася и Борис Луканови.

 

ПРЕЗ ОКТОМВРИ 1979 ГОДИНА предстоеше честване на 100

годишнината от полагане възстановителния камък на Стара Загора след опожаряването й по време на руско-турската освободителна война. Тържествата щяха да бъдат големи, затова и значението от присъствието на един такъв знаменит гост, като Борис Христов щеше да бъде и главния акцент. То щеше да им придаде още по-голяма тежест. Като се знаеше,че п рез  месец септември той ще бъде в София, поканата за гостуване беше подновена. Впрочем тя си беше постоянна, както се казва:”В удобно за него време”.

Не чаках много да ме убеждават местните власти и организатори на тържествата. Обадих се на бате Борко - той беше започнал записите в София. Каза ми, че се надява до началото на месец октомври да е свършил работата си и искрено желае този път да се осъществи взаимното ни желание. В доклада на тогавашния кмет Кольо Георгиев, в частта за  гостите беше предвидено значително място за представянето на Борис Христов! Предвиждаше се и удостояването му със званието “Почетен гражданин на Стара Загора”.

Както вече стана дума, записваха се арии от “старите майстори” - опери на Глуг, Бетовен, Монтеверди, Рамо…Съпроводът беше на оркестъра на Българското Национално радио и с участието на хоровата Капела”Светослав Обретенов” диригент Грачис.

За съжаление, едно внезапно заболяване на бате Борко, налагащо не сложна операция отново осуети толкова дълго уговаряното и все отлагано гостуване. Двамата с госпожа Франка си заминаха за Рим.

А Кольо Георгиев трябваше отново да преписва доклада си.

 

АЗ ПРОДЪЛЖАВАХ ДА ПОДДЪРЖАМ КОРЕСПОНДЕНЦИЯТА СИ БАТЕ БОРКО. Той продължаваше все така усилено и с огромен успех да гастролира по световните оперни сцени, а още по-често -по концертните подиуми. През август 1980 година получих много мило, трогателно писмо:

15 август 1980 г

Villa “Leccio”

Castello di Buddiano

/Pistoia/

Свидний мой Нино,

Преди всичко трябва да ти благодаря за писмото, което

ми съгря душата с новините, които ми даваш предимно по

поддържане добрия вид на моята семейна гробница.И това

твое синовно отношение към паметта на моите родители не

само ме трогва,но ми дава кураж да мисля,да се надявам

че добрината и чувствата на хора като тебе поддържат

истинския човешки дух във вековете не само у нас но и

навсякъде по света, който по настоящем преживява трудни

времена. Бог да те дари със здравие и щастие и те запази все

така чист и щедър, както си бил и както си сега!

Сезона,който протече около нас ни донесе, както е нормално

и добри и не-добри преживявания, които оставиха техните

седи. В Ню Йорк бех и ни отдадоха чест и уважение така

спонтанно и сърдечно, както досега не бях мислил да преживея

Посрещането ми в “Карнеги Хол”и изпращането ми от залата

взеха размери на тайфун.Не бях се явявал в този град от около

15 години.Пожънах с един замах плода, назрял през цялото това

време на моето отсъствие. И голямата приятна изненада ми се

сервира от младото поколение, което не ме беше виждало,нито

слушало.Старите почитатели бяха дошил от всички краища на

страната,от където ме познаваха и верността, която ми

засвидетелстваха, беше неописуема и трогателна.

Нашите “сегашни” не се мернаха. И това ме огорчи:

Специални са и за съжаление тази черта тем харесва.

Един подобен спомен от Лондон остана незаличим у мене:

Беха изчезнали по време на 30 годишната ми кариера

в този козмополитен град.

Не добрите неща започнаха след завръщането ни от

Париж и Женева т.е. след 3 юний. Франка заболя от силни

ревматични болки, които я изтощиха премного.Отрази и се

на съня.И нервната система  пострада-яви и се плюс това

една херния в гръбначния стълб,която/за щастие/ не се оказа

най-страшното.Водих я от лекар на лекар, та най-сетне установиха

причината и предписаха лекуване, което /струва ми се/

почна да дава добри резултати.

Така стана, че и плановете за които ти споменаваш се измениха-

отказахме се от лятната почивка и стоим по-спокойно в къщи.

С “Балкантон”става нещо, което още не мога да уточня.

Изпратиха ми пробните пластинки със седем месеца закъснение

и така”добре” опаковани,че  пристигнаха във форма на

балканската верига - само долини и възвишения, та още

не успявам да се чуя,въпреки че се старая от месеци,

с помощта на тежести и преси да получа едно ниво горе-

долу водоравно. Търсих настоятелно Божков и съобщих на

Драгнев да го намери. Досега нямам знак. Тук трябва да

прекъсна.

Да пожелая и на трима ви здравие и щастие и да те

прегъна най-горещо!

Твой предан Борис

 

В КРАЯ НА НОЕМРИ 1980 ГОДИНА изпратих писмо на бате Борко, в което го информирах за излезлите в няколко поредни броя във вестник”Култура” материали от проф.Атанас Божков под названието:”Борис Христов - от близо”.Затова,че неговите български почитатели могат по подробно да узнаят много неща от живота и творчеството на своя любимец от”първа  ръка” че ще бъде много добре

ако тези материали станат основа за една бъдеща книга, посветена на гениалния артист /което няколко години по-късно стана- Н.Л./

Съобщавах му подробности от нашата “дежурна тема” -подържане изрядния вид на неговата семейна гробница. Нещо,не представляващо особена трудност, но даващо му спокойствие, че неговите незабравими покойници няма да го обвинят от “небитието”, че отдаден на любимото си изкуство е забравил за тяхната памет.Пък и живеещите “в битието”нашенци няма да имат основание да подхвърлят:”Той си живее живота, а гроба на близките му?!”…

Изпълних и ролята на “куриер” като му изпратих две писма от колеги -един от Старозагорската опера в което той изказваше най-искреното си почитание към гениалният си “колега” и надеждата,че един ден ще може да чуе мнението му за своите артистични дадености.

И другия - Владимир Панкратов от Ленинградския Малъй оперен театър.Това момче гостува в Стара Загора след една автомобилна катастрофа в София, която едва не му коствала живота.В Старозагорската опера пя Дон Базилио в “Севилския бръснар”. Узнал за мен и приятелството ми с Борис Христов помолил колеги от операта да ни запознаят. Това не беше трудно. Аз бях на неговото представление. Макар и да нямаше време за цялостна репетиция, поради късното му пристигане,по причини вече известни,той показа великолепни данни-чудесен глас,добро сценично поведение,забележителна рефлективност и чувство за хумор в представянето на неговия герой. След представлението го посетих в гримьорната,поговорихме си. Похвали ми се,че коланът с който играе Дон Базилио е на Шаляпин. Докато се приберем в хотела ресторанта беше приключил дейността си. Тогава се славехме с изобретението на развития социализъм-режим на тока! Един час има- два няма…Та и поради тази причина ресторанта работеше до 22.00 часа.Донесох от къщи каквото имахме, да нахраним момчето.Естествено, не това беше най-важното. Важното беше, че той притежаваше необикновен талант и за съжаление,по негова преценка - без никаква възможност за реализация на този талант във неговата велика страна.

Каза ми, че след успешното му участие в един конкурс в Париж се запознал с Борис и Франка Христови и че Борис Христов му предложил да учи при него поне една година,когато започне работа Академията в София и Рим. Помоли ме да изпратя писмото му до Борис Христов от тук-Стара Загора,защото от Ленинград не би могъл да каже това,което мисли.

Не след дълго, като новогодишна честитка получих отговор от бате Борко и на двете писма.

Нова година 1981

Buddiano

Свидний Нино,

На тебе Нася и Борисчо  желая и от името на Франка

здравие, щастие и дълголетие.Благодаря ти,както винаги

за твоя братски интерес към мен.

Сега:Важно е да се разтърчиш и сигурно да узнаеш

от най-компетентно място дали има една добра акустична

зала в Стара Загора или наблизо за снимане на грамофонни

пластинки с пианист. “Балкантон” се дърпа и казва Не!

Поне до юний. Разбери и в кратко ми съобщи.Ако това стане,

както ти ми осигури, ще гледам да доведа и Франка.Помня,

че преди 2 години, когато доведе симпатичната и хубава

музикантка /диригентка на Старозагорския хор/ тя се гордееше

с акустиката на новата им опера.

Чакам скорошния твой отговор.

Честита Нова Година.

Честита да е и на генерал Делчев чийто адрес нямам.

Братски твой Борис

На В.Панкратов, ако имаш случай - поздрави го най-сърдечно

и от името на Франка - има разкошен глас и е великолепен

човек. Като отворим Академията в София и Рим ще го взема

с мен и ще стане Extra class.

Поздрави и Никола Кутин и му благодари за сърдечното писмо.

Като го видя ще опозная от близо неговите възможности.

По всичко от начало -

Тайна вся велика есть!

Макар и да е “Тайна вся велика есть” аз започнах усилено да работя по поставената ми от бате Борко задача. Говорих с най-авторитетния музикант в Стара Загора , моя приятел Димитър Димитров - главен диригент и художествен ръководител на Старозагорската опера. Говорих с инженера на Радиото в Стара Загора. И двамата бяха на мнение, че макар да не е на европейско равнище, но залата на Стария театър може    да свърши работа.Другата възможност като идея, беше Шипченския манастир. Диренето продължаваше. Свързах се и с “баш специалистите” - хората от “Балкантон”.За резултатите от моите усилия писах на бате Борко:

Скъпи бате Борко!

Изчаках завръщането на Александър Йосифов и К.Драгнев

от Париж,за да започна изпълнението на поставената

задача.Завчера говорих с Драгнев по въпроса за записите

и измерването акустиката на залите, както и за възможността

отколешното ни желание за записи в Стара Загора да се изпълни

до месец юний т.г. Той ми каза следното:

“Тъй като, за съжаление, “Балкантон” няма право да кани  лично

Борис Христов за записи, то ние сме изпратели нашия план -

заявка за това до Комитета за култура.Подобно писмо сме

изпратели и чрез Външното министерство и до посланика

в Рим Венелин Коцев, който да предаде поканата. Тези две

инстанции, ако подхванат работата както трябва, ако

навреме поканят бай Борис, ако навреме се разпоредят

за осигуряване на необходимата техника, записите могат

да станат и преди юни.И вече,в зависимост от техниката,

по съответния начин ще се измерва и акустиката.”

Моя и на старозагорската общественост грижа ще бъде

да осигурим най-добри условия за работа и почивка на

екипа.За Вас, с госпожа Франка, ще имаме грижата ние,

с Нася. Бихме желали по време на гостуването Ви в

Стара Загора да се чувствате като в свой дом - в спокойствие

сред близки хора. Благодаря ти и за топлите по братски казани

думи за мен. Те са най-голямата награда за безпределната ми

обич и преданост към Вас, с госпожа Франка.

От все сърце ви желаем дълги години живот и здраве

Прегръщаме ви горещо

Нино,Нася и Борис Луканови

Междувременно в личен план, имах много напрегнати един-два месеца. За 13 април 1981 година беше насрочена защитата на моята дисертация:”Дишането на актьора на сцената на Драматическия театър”.

Изпратих покана на бате Борко с този кратък текст:

Бате Борко!

Ако успея в това начинание - заслугата ще е и твоя.

Ако не успея - вината ще си е моя!

Бих се радвал, ако можехте да присъствате с госпожа

Франка!                          Ваш Нино

Много скоро след защитата изпатих следното писъмце:

Скъпи бате Борко!

Пиша само няколко реда, за да ти кажа, че защитата мина

отлично, признанието на работата ми пълно! Присъдена ми

е научната степен:”Кандидат на изкуствоведческите науки”.

Важно е това,че аз съм първият и единствен актьор, засега

работещ на сцената с такава титла. Това е малък израз на

огромната ми  любов и признателност към теб и твоето

велико изкуство.

Желая и на двама Ви с госпожа Франка много здраве

и доскорошна среща.

Ваш Нино Луканов

 

Писах няколко писма и както често се случваше”мълчанието” на бате Борко беше продължително Не можех да му се сърдя, защото имах добра представа какво върши той, как е разпределено времето му”до секунда”и че,ако имаше и най-малка възможност той непременно щеше да ми отговори Това съвсем справедливо говореше умът ми. Но има едно място - сърцето, което държи на своята логика! Написах още едно писмо.

Не за друго, а да се изяснят нещата около главното задание -  записите в Стара Загора,колкото е възможно по-добре.

 

11.6.81 г.

Скъпи бате Борко!

Не зная причината за твоето мълчание.Вече пето писмо пиша -отговор нямам. Безпокоя се да не би да ти се е случили нещо неприятно.Говорих с Александър Йосифов. Той ми каза за срещата си с теб,за уговорката за записи на есен и т.н. От разговора стана ясно и за неприятното ти усещане и изненада относно сътрудничеството ти с”Балкантон”. И едва ли не за някакво негативно отношение на България към Борис Христов, следствие на едно мое писмо,в което ти пиша за”техническите”подробности около осъществяване на записите. Това,което ти е казал Йосифов -то е истината. Той каза сега и на мен, че”Бакантон”е предприятие което може самостоятелно да си урежда програмите и договорите.А конкретно за творческото си сътрудничеството с Борис Христов не само че няма “спънки от горе” а напротив! Има настоятелно указание всичко,което може да се направи с Борис Христов, да не направи,защото това ще бъде най-скъпоценния фонд в националната ни съкровищница.

Разбира се,аз не съм “изсмукал от пръстите си” това, което ти написах. Въпросът опира до трето лице,което в момента или не е било добре осведомено, или нещо подобно. Но едва и от не добронамереност. Затова моля да ме извиниш, че без да искам,предавайки някакъв разговор,с искреното желание да помогна за бързото и положително решаване на даден въпрос съм ти създал неоснователни тревоги. Понякога и от много любов се греши!Но, когато дойдеш, а според Йосифов това ще стане октомври-ноември ще се убедиш, че нищо не може и не би могло да наруши нашите братски и възходящо развиващи се отношения между нас!

От сърце желая на двама ви с госпожа Франка много здраве и всичко най-добро!

Завинаги ваш Нино

Отговорът на последното ми писмо не закъсня. В писмо от 28 юни 1981 година бате Борко ми пише:

Свидний Нино,

Твоите поседни писма препълниха с радост моето сърце

и ме убедиха в топлотата на чувствата,които храня към теб.

Ти си здрав духов и телом и от всички твои мисли и дела

блика тази кристална чистота и свежест,която е присъща

на редки човешки създания. Ти си пример и дано Бог да те

съхранява на много години за поощрение на обществото, в

което ти живееш.

За последното твое начинание и успех те поздравявам с

една крепка прегръдка. Браво! Не разбирам,обаче, защо на

мен отдаваш приноса или ако щеш- причината за успеха на

твоя труд?! В последното ти писмо усещам трепетна

загриженост за отношението ти към мен и смущението

да не би да си сбъркал с твоето посредничество в плану

ванията ми с нашите Балкантонци и за бъдещия работен

период и за специално за установяване на мястото на

неговото провеждане. И в този случай твоето смущение

е указател на честност и откровеност които аз ценя

и безконечно уважавам.

Освен това, по сила на обстоятелства,които не зависят

от нас, през време на разговорите с Йосифов,се откриха

неща неприятни и за двама ни, до преди невероятни.За

мен света е по-обширен и опита в живота по изтънчен,

та много от изненадите,които срещам не ме учудват

Стана ми мъчно за него от огорчението което прочетох

в неговия взор.

Относно гроба на моето семейство,не зная как да ти

благодаря за грижите,които непрестанно полагаш,

дори и през време на моите дълги мълчания,които

започват да ме тормозят и във връзка с безценния

мой  другар от юношество -Любен Живков, и скъпите

Панчо, Иван Фиков и другите.От сега нататък, когато

имаш нужда от пари за цветя и работници обръщай се

към Йосифов, комуто ще съобщя писмено да ти предава

лично па и чрез секретарката си необходимите суми.

Не е належаще намесването на  господин Драгнев!

Аз съм претрупан с мисли - добри и недобри.

С дела - подобни и с ежедневното губене на време за

уреждане глупостите, които настоящето житейско

безредие ни налага, за да бъдем в ред!

Свободното и малко оставащо време на разположение-

употребявам в учение и занимание с моето изкуство,

което ми дава покойство и смисъл в живота. Музи-

калния театър е в общ упадък и рядко преживявам

обаяващата му артистична и душевна красота.

Впускам се в концерти, защото там намирам свобода

на моя замах и чиито успехи са плод на моята личност

и на моята отговорност. Прилагам ти някои отзиви от

Америка и Европа та да знаеш по-отблизо за моята

дейност,която върви все за вполза на родна България.

Ако успея да уредя въпроса със записите в Стара Загора

ще бъда много доволен, дори щастлив. Йосифов ще изпрати

Божерянов,който е умен и почтен човек. Касае за едно

добро акустично помещение - дано се намери.

Мечтая също да  видя  Родопския край и да чуя

сладката реч на тамошните хора;да избродя отново

тази красива страна и почувствам миналото на нашето

Отечество там и навсякъде, където е оставило следи.

Поздрави моля те,генерал Делчев, госпожицата

музикантка и другите с които отседнахме на обед в

ханчето край София.

В Италия е студено и търся да заведа Франка някъде

на топло,защото страда от силен ревматизъм.

На тебе,Нася и Борисчо,желая всичко най-добро.

Не се сърди за изчезванията ми. На мене още

по-мъчно!

Бог да ви закриля!

Братски твой Борис.

Не веднъж в разговор при нашиете срещи пък  и чрез писма бате Борко с дълбока носталгия изразяваше своето желание, своята мечта за онова време,когато свободен от всякакви ангажименти ще може да се наслади на красотите на нашия роден край! Мечтаеше да стъпи на Юнашкия Балкан, да обходи прелестните Родопи,да се наслади на мелодията и вълшебните думи на дивните родопски песни. Дори бяхме се уговорили заедно с бате Любчо и водени от познатия на всички родопчани и тракийци генерал Делчев да направим един преход, който щеше да остави

у всинца ни величави спомени!

В писмо до генерал Делчев от 9.7.81 г.бате Борко отново засяга тоя въпрос:

Скъпий генерал Делчев,

При всяко лято сърцето ми трепти по нашия единствен

Балкан,та и мисъл ме води към спомени младежки.

Август е определен за лечение на моята съпруга, но края

на септември и октомври, ако “Балкантон” уреди моите

записи ще се видим в Стара Загора.

Приятно лято! Добро здравие.

Ваш Борис Христов

В един отзив,по повод рецитал на “Песни и танци на смъртта” от Мусоргски поместен в сп. “Опера интернасионал” с автор Ролф Фат се казва:”Виена рядко е била свидетел на такъв триумф! Питаме се, защо този голям певец е далеч от оперните сцени, още повече, че годините не са докоснали гласа му”!-защото :” Музикалния театър е в общ упадък и рядко преживявам обаяващата му артистична и душевна красота” - би отговорил Борис Христов!

 

МОЯТ АНГАЖИМЕНТ  и моето желания да изясня до най-малките подробности всички”за” и “против” за така желаното и от двама ни правене на записи в Стара Загора не ми даваше покой. Говорих с много специалисти в и извън “Балкантон”. По този повод беше и писмото ми от 12.10.81 година:

Скъпи бате Борко!

Ще се опитам да бъда кратък,защото вярвам че в скоро време ще се видим и поговорим за всичко. Най-напред моля да ме извиниш,че се забавих с отговора на твоето топло и братско писмо. Причината е, че исках да разбера становището на Божерянов относно акустиката на малкото зали, с които разполагаме и годността им за записи от световна величина. Той не дойде и досега в града,макар че имахме уговорка за това. При втората ни среща в “Балкантон” през миналия месец,той ми каза че имал сведения от колегите си в Радиото, че акустиката нито на новата сграда за опера, нито на новото студио на Радио Стара Загора са подходящи за такива отговорни записи. С огромно съжаление трябва да се съглася с неговото мнение. Остава една, последна,заветна надежда - след като завършиш записите да дойдеш в Стара Загора.

И този път, по независещи от него причини Борис Христов не може да откликне на огромното желание на още по-огромно множество старозагорци, да посети градът им, както и България. Изпрати телеграма - малка компенсация за неговото огорчение от неосъществената среща:

“Поради неочаквани затруднения за заминаване

Вам и на всинца ви старозагорчани пожелавам

паметен празник - основаване родната Българска

държава. На Многая лета!

Сърдечно близко до вас - Борис Христов.

Бате Борко ми се обади и по телефона да изрази голямото си съжаление и за сегашното ни”разминаване”, а също и да предам това и на хората,с които би се радвал да се срещне.

В писмо от 8.12.81 година по подробно му предавам насъбралите се новини:

Скъпи бате Борко!

Отшумяха дните на оперния фестивал в Стара Загора. Остана надеждата у всички, които те очакваха сега, че ще дойдеш през пролетта. Александър Йосифов, който беше тук за представлението на своята опера”Хан Крум Ювиги” също потвърди голямото ти желание тук да правиш записи. За съжаление, акустиката на нашите зали за такива отговорни записи е незадоволителна.

В последното си писмо ме питаш,каква е твоята заслуга за успешната защита на дисертацията ми. Не зная дали бих могъл да дам задоволителен отговор, защото има и необясними неща. Те са дълбоко в човека,станали са негова същност,негов живот.

Повече от трийсетина години минаха от деня, когато за пръв път чух твое изпълнение. Аз не можех да си обясня, това велико тайнство, но дълбоко в сърцето ми, в цялото ми същество властно “нахлу” един непознат за мен, приказен исполин със своето изкуство!

Щастлив бях,че съдбата/не без мое участие/ ме срещна с баба Райна и дядо Кирил, които в мое лице виждаха теб…Може би моето присъствие, моята синовна обич им помагаше по-леко “да вървят” към дългоочакваната среща с теб; по-пълно да изживяват всяка твоя творческа сполука, всяка добра новина от теб и за теб.Едва ли е имало по-щастлив човек от мен, когато за пръв път можахме лично да се срещнем.Така е било при всяка наша среща по сетне,та и до  сега! Та кой би бил по-щастлив  от тая братска преданост която ни най-малко не се съмнявам изпитваш към мен!

Аз не съм направил и едва ли бих направил нещо, с което бих станал недостоен за нашето братство. Така се стигна и до започване на дисертацията, в която можах научно да обоснова и развия моят опит в областта на:”Дишането на актьора на сцената на драматическия театър”

Не мога да кажа, че се стигна леко до нейната защита /по чисто субективни пречки на не добронамерени хора/. Но мисълта,че бих се посрамил пред теб, ако не преодолея всички изпитания, ме доведе до сполучлив край. Това е може би накратко обяснението за твоята”вина” за моите скромни успехи!

От сърце желая огромен успех в предстоящите ти творчески изяви, за които ще чакам вести с  нетърпение.

На двама ви с госпожа Франка - много поздрави от всички нас.

Твой Нино

С риск да стана банален но ще повтарям постоянно,че в нашата преса се появяваха съвсем откъслечно,съвсем инцидентно и повърхностно - “от кумова срама”съобщения за успехите на Борис Христов. Във време, когато най-големите вестникарски и електронни медии се надпреварваха да пълнят културните си страници и предавания с отзиви за феноменалното изкуство на великия  българин; маса научни трудове и дисертации се написаха за една или друга негова интерпретация у нас се отпечатваха само по няколко реда в рубрики като:”Светът ръкопляска”,”Българската култура по света” и т.н.

Сп.”Опера интернационал” за рецитала на Борис Христов с пианист Александър Хинчев в Париж:” Когато Ви видят отново на сцената на”Атене”,погледът,стойката, поведението издаваха кой сте…Гласът Ви бликна с оная мощ,звучност и цвят, които винаги са Ви поставяли сред най-великите баси на нашия век. Изпълнителското Ви изкуство е станало по-дълбоко-ако това е възможно изобщо - а гласът Ви вълнува,въздейства, поразява още по-силно!…Вие ни дадохте величествен,неповторим урок и то сега, след дългия Ви път в изкуството”………

/В.”Народна култура”-20.5.83 г/

През юни получих мила картичка от бате Борко:

Buddiano

30 май 82 г.

Скъпий Нино,

Винаги благодаря за твоите мисли.Дано скоро се видим

Около мене и Академията стават неприятни преживявания.

Съобщих на “Балкантон” да внесат на Л.Живков три хиляди

лева.Той от своя страна трябва да ти даде нужното.

Целувам трима ви и от Франка.

Както винаги - твой Борис.

Тези думи ми даваха спокойствие, че ще мога да върша и занапред това, което бях поел като свой дълг. И тревогата, че думите изричани от нашите управляващи за доброжелателност към Борис Христов и неговите благородни пориви за доброто име на България се разминаваха напълно с практическото им поведение. Докога ще продължава това? Докога?

 

ЛЯТОТО,КАТО ВСЯКО ЛЯТО ПРЕМИНА в отпуска,в почивка. Не беше”като всяко лято” само един трагичен факт. В началото на септември внезапно почина Панчо Мушмов! Отиде си един всеотдаен и най-сърдечен приятел. Не знаех как да кажа тази скръбна новина на бате Борко. Със сигурност той я е узнал,преди да я научи от мен,но оставих нещата на”своя естествен ход”.По-късно му написах писмо:

Скъпи бате Борко,

Чувствам се виновен за това,че доста време не ти писах. Намирах мъничко оправдание в някои причини, за които еднакво скърбим. Преди всичко не знаех как да ти кажа за смъртта на Панчо и един единствен път оставих друг да свърши нещо вместо мен.Аз бях още във ваканция, когато се е случило това  трагическо събитие. Но ще запазя завинаги спомена за живия, жизнерадостния Панчо!

Преди месец в Стара Загора беше Александър Йосифов.Тук се игра една негова детска опера :”Приключенията на Тошко Африкански”.Хубава детска опера, с приятна музика и много добре посрещната от малките зрители. Та с него си поговорихме по-някои проблеми. Аз останах с впечатлението,че той е все още верен и искрен приятел и се опитва да проведе много и отлични идеи,за които е говорил с теб.Но сподели и огорченията си от инертността на някои чиновници,които опорочавали великолепните намерения.Аз вярвам, че нещата ще се оправят, макар и сам да се укорявам за наивността си.

Бате Борко, писмото ще пристигне вероятно около Нова година.Така че то ще е нашата новогодишна честитка.Нася от 40 дни е във Франция с нейния театър.А ние с Борис се гледаме”по мъжки”.Но след няколко дни ще бъдем всички заедно. И не бива ни най-малко да се съмняваш,че в празничните дни ще пожелаем и на двама ви  с госпожа Франка от сърце много здраве и още много върхове във великото ти изкуство!

Прегръщам те твой Нино

В отговор на всичките след новогодишни писма Бате Борко ми пише:

Castello di Buddiano

23 юний 83 год

Скъпий Нино,

Изпуснах и тази пролет, но не годината. На лето или през

септември ще тръгвам за Стара Загора - Дай Бог!

Пишеш ми с голямо усърдие за гробницата на моите и ми

е мъчно че се тревожиш като мой брат. Тази работа така

не върви.Ти трябва да си по-спокоен по този въпрос.Моля

те,виж се с Любен и наредете нещо по-удобно.Той ще ти

помогна.По-какъв начин -ще уредите взаимно. По-лесно и

по-приятно ще бъде за тебе, за Любчо и за мене.Пари има.

Ще поддържам по честа връзка с тебе,макар и кратка.

Стана ми мерак да дойда при тебе-при вас!

Да не започнеш да препускаш от сега! Чакай и аз ще ти

съобщя кога.

Мъка страшна ме гори по моя Панчо! Раздра ми сърцето

неговата липса.

На Нася,Борисчо и на тебе със все сърце изпращам

дъждовни италиански поздрави.

Бленувам за Родопа!

Поздрави горещо нашия генерал Делчев.

Братски твой Борис

С Бате Любчо говорихме какво да направим,че семейния гроб на нашия драгоценен велик приятел хем да се поддържа в подобаващ вид, хем да не водя постоянно работници, да нося цветя чак от Стара Загора. Решихме,бате Любчо да уговори един свой приятел да върши работата, която до тогава вършех аз.Написах и писмо на бате Борко с дата

20.7.83 година.

 

Скъпи бате Борко,

Благодаря ти от сърце за писмото - топло и сърдечно,както винаги.Радвам се че сте здрави.Радвам се не по малко и за това, че без да “препускам” пред събитията, ако е рекъл Господ ще се видим тази есен. Сега сме във ваканция. Но към 20 август ще се върна в Стара Загора и ще си бъда все тук, с изключение на десетина дена. /от 1 до 10 октомври/като ще сме на гастроли в Югославия.

С бате Любчо говорих по въпроса за поддържането на гроба. Ще измислим нещо макар че за мен това не е никаква тежест - стига навреме да имам пари за цветя,за засаждането им и т.н.

Днес си купих новата плоча на”Балкантон” - “Борис Христов - портрет на артиста”.Според мен много добре е оформена и на добро техническо равнище. Бих желал да вярвам, че по подобен начин ще направят пълно издание на записите на Борис Христов,които така мечтая да имам.

Това е засега. Борис и Нася заминават на морето. Аз имам да довърша снимки в един филм и след това ще се присъединя към тях.

Желаем от сърце и на двама ви с госпожа Франка добре да си отпочинете през лятото и…довиждане на есен!

Завинаги ваши-Нино,Нася и Борис Луканови

 

ЛЯТОТО МИНА. Есента бяха осъществени гастролите на нашия театър в Югославия и по-точно - в приятелския нам театър в Баня-Лука-Босна и Херцеговина. Празникът между колеги,между близки славянски народи беше пълен и вълнуващ. Празникът,толкова време уговарян и “преуговарян” за гостуването на бате Борко не се състоя! Уговорените записи н “Балкантон” не се осъществиха.А от там и гостуването му в Стара Загора - също беше отложено,но не и изключено. То все пак един ден,не много далечен ще се осъществи! За мен годината не завърши добре.На 27 декември 1983 година почина моята майка!…Моята родна, безценна,обичана майка! Ако има нещо наистина добро в мен то аз го дължа на моите родители. Но много от качествата ми, от чертите на характера ми на личността ми, за които съм чувал ласкави думи от достойни люде съм получил от нея. Бог да я прости! Макар,че тя живя по начин с нищо не нарушаващ нищо”божие” нито човешко и за това Бог сигурно я е приел в”Божиите си селения”!

В писмо от 22.4.84 година съобщавах на бате Борко:

Скъпи бате Борко!

Чувствам се виновен,че отдавна не съм ти писал. Причини

за оправдание не мога да търся,макар такива да има.

Едно от тях /съвсем неоснователно/ че не знаех дали си в къщи

и ако си там-дали ти е до моите писма. Другата е, че точно

преди Нова година почина моята свидна майка!А това е

съпроводено с не-много приятни преживявания. Изглежда,

че декември е трагичен за нас, защото преди петнадесет

години загубихме баба Райна. Остава ни успокоителната

мисъл,че не сме направили нищо,от което да се чувстваме

недостойни за тяхната памет.

Сега искам да споделя с теб нещо, което както за мен така

и за “официална Стара Загора” има дълбока емоционална

подбуда.

През 1985 година на 1 октомври ще се чества 60 годишнината

на Старозагорската опера. След Софийската, това е първата

опера основана в провинциална България. Най-отговорни хора

на града и окръга ме помолиха да узная по “най-деликатния”

начин дали господин Борис Христов би приел за юбилея да

постави на Старозагорска сцена операта”Борис Годунов”.

А ако пък участва в едно или две представления - това

би станало събития в многовековната история на Стара

Загора.Тая най-искрена покана,отправена с такава голяма

надежда за положителен отговор е толкова гореща, че ти

бате Борко едва ли би отказал?! Естествено, това е така да

се каже”сондаж”,проучване на възможността. Ако по принцип

си съгласен,те ще изпратят официална покана, която ще

потвърди готовността им да поемат всички условия.

А от всички,най-радостни ще бъдем аз,Нася и Борис/който

ще бъде войник по това време/,защото след толкова години

на очакване ще можем да ви посрещнем с госпожа Франка

в нашия скромен, но гостоприемен дом. Убеден съм, че

топлината,уважението и спокойствието,ще съпровождат

всяка твоя стъпка. Завършвам писмото си с най-горещи

пожелания към двама ви,с госпожа Франка за отлично

здраве, както и надеждата че моята мисия ще намери

подкрепа и скорошен отговор.

Твой завинаги Нино

P.S.Нася и Борис от сърце се присъединяват към моите

пожелания.

Много скоро поучих телеграма:

“Топли братски съболезнования.

Близко сърдечно до тебе.

Твои Франка и Борис Христови.

Тяхното трогателно отношение към душевните преживявани на техен скъп приятел за пореден път подчертава тяхната земна,човешка чувствителност и съпричастност към болките на “обикновените” хора.Винаги съм подчертавал,че независимо от “звездните висоти”на неговото гениално изкуство Борис Христов, а с него и неговата безценна Франка си оставаха 4Обикновени хора”!

В писмо от 8.5.84 година им пиша:

Скъпи бате Борко,

Многоуважаема госпожа Франка!

Бях дълбоко развълнуван и искрено трогнат от Вашите топли,братски съчувствия по повод смъртта на моята майка. Благодаря Ви!Благодаря Ви от сърце!

Нямах възможност досега да разговарям с Людмил Трифонов или някой друг от телевизията. Но от бате Любчо разбрах,че има реално очертаваща се възможност да дойдете скоро у нас във връзка със завършването на филма.Но и без този повод - пак елате. Домъчня ни за вас!

Дано навреме стигне писмото ми, за да отнесе моите и на семейството ми най-горещи поздрави, най-сърдечни пожелания за твоя рожден ден, скъпи наш бате Борко! В този светъл майски ден ще вдигнем наздравица с чаши,пълни с това вино, което толкова години пазя за теб и ще ти пожелаем здраве и жизненост до 100 години.

И двама ви с госпожа Франка целуваме горещо!До скоро виждане!

Завинаги ваши Нино,Нася и Борис Луканови

 

ИЗМИНА ДОСТА ВРЕМЕ БЕЗ ДА ПИША, нито да получа писмо от бате Борко.Около дарението му - имотите в София и Рим, както и всичко негово в тях се “мътеше” нещо от нашите управляващи. Едно от елементарните условия, поставени от дарителите - да се създаде Академия за усъвършенстване на певци,ръководена пряко от Борис Христов и подбрани от него педагози се бавеше. Правеха се неубедителни опити да се симулира действие,но твърде непохватно и без успешно.Отдавна бяха изтекли всички реални и допустими срокове за откриване на тази Академия.Под привидно доброто отношение на “висшите управници”,”клокочеше” тяхното нежелание,не заинтересованост, дори неприязън към такъв “натрапник”,като Борис Христов,който решил да4 даде нещо” на България, а какво и защо - не се знае….Това не можеше да не достигне до Борис Христов. И за да се поизгладят нещата,да не се стигне до разтрогване на договора за дарение, а и да се изяснят юридически някои неща беше решено от Комитета за култура да се  командирова Любен Живков, като най-близък и авторитетен приятел на Борис Христов, който да уреди и успокои нещата. Бате Любчо,воден от искреното желание да помогне в този случай прие”дипломатическата мисия”. Пък и да се видят с бате Борко. По тази причина и аз писах чак на 10 декември 84 година.

Скъпи бате Борко!

Не съм предполагал,че ще мине толкова време без да ти пиша!Благородно завиждах на бате Любчо за пътуването му до Италия, за малкото но-богато наситени с твоето присъствие дни; за това,че сте могли да си поприказвате от душа и да си спомните за много неща. При това забързано време на човека е нужно да се”поспре” за малко, да поразрови спомени и събития, които биха го по-успокоили, биха го заредили с нова енергия за нови”битки” за славни дела!За съжаление, с течение на времето разбираме че остават все по-малко “човеци” в компанията искаме да си спомняме за скъпи, съкровени неща. За това завиждах на двама ви и се радвах на възможността”далечко от роден бряг” да се срещнете Вие,двама приятели, дружбата на които е улегнала като старо вино и едва ли нещо е в състояние да я засенчи!Щастлив съм и аз,че мога да се нарека ваш приятел и това приятелство е най-голямото достижение на моя живот, защото то е опора в стремежът ми честно и достойно да вървя по своя път!

Преди няколко дни завърши Националния преглед на оперното и балетно изкуство,което се проведе в рамките на Декемврийските музикални дни. Шедьоври не се появиха. Дали така е навсякъде? Какво става по световните оперни сцени? Къде и какви участия имаш ти,бате Борко?

Поканата за гостуване в Стара Загора е постоянна и обществеността тук вярва,че няма да е далече времето на нейната реализация. За нас - семейство Луканови не говоря. Това е лелеена мечта от време”оно”.

Бих се радвал да зная как сте с госпожа Франка и не от празно любопитство, а от огромното ми желание винаги да сте здрави и бодри. Това и сега ви го пожелаваме с Нася!

Прегръщам те силно,по братски

твой Нино

P.S.Преди няколко месеца почина големия син на генерал Делчев.Това е

голям удар за един толкова благороден човек!

 

Скоро получих писмо от бате Борко,което още веднъж потвърждава думите,казани за неговата човечност и съпричастност към човешките трагедии.

21 март 1985 г

Buddiano Castello

Свидний мой Нино,

Току що написах съболезнователно писмо до ген.Делчев.

Моля те,предай му ти лично писмото и го прегърни крепко

от мое име и от името на Франка.Кажи му също, че само

чрез един приятел като тебе, намирам сили да предам топлата

ми прегръдка на болезнено съсипания от скръб Отец!

Ти си извиняваше за дългото твое мълчание, когато аз бих

трябвало да сторя това. Години идват за години, които бях

предрекъл да преживявам в Родна България между вас с

желано удоволствие. Държанието на моите “висши”съотечест-

веници” не ми доставиха и това удоволствие. След толко дълъг

годишен честен труд и досега не ми позволяват да вкуся плода

на мечтите ми, скромно но щедро дадени на България.Това ме

кара да се чувствам като изгнаник,въпреки наградите и

хвалебствията, които натрупват върху моята идеалистична

човешка личност. Исках вместо това да даря на младите

живи сили на отечеството,онова знание, което чрез мен

щеше да послужи за тяхното морално и артистическо

издигане за достойнство и чест на  Родината.

Хваща ме отчаяние, че вече изтекоха 8 години от началото,

което проведох и което до ден днешен продължава да гине

в умствените не способности на тези,които го приеха и

възвеличаха! Къде е умността и родолюбието! Къде е

интелигентността и естествения културен напредък!

Що за хора управляват съдбата на Родния наш край?!

Струва ми се,че живея между лица, носящи лъжата на

преден план, за срам на всички! Ето в какъв климат

живее моето същество в останалите ми още малко

години на тоя свят. Моля те,Нино, по прегледай малко

гроба на моите и ми съобщи каква сума би трябвало

да ти изпратя,та да се уреди и почисти скромно вечното

жилище на семейството, което ме е родило.

Надявам се, Дай Бог здраве, тази година да те навестя

и видя Старата Загора.

Прегръщам те с Нася и  твоя Борис.

Батко ти Борко!

Верен до гроба!

А ето и писмото до генерал Делчев, което му предадох с най-искрена

горест:

21 март 1985 г

Замък “Буджиано”Тоскана

Свидний и дълбоко уважаемий генерал Делчев!

Скъпият Нино Луканов ми съобщи за кончината на вашият

по-голем син и ми сви сърцето от болка, виждайки болезнено

-откроеното Ви лице по загубата на първенец-рожба.

Словата ми и тъгата, която чувствам не са в състояние да

утешат вашата вечна скръб, но бих желал да ви усигуря с

ръка на сърцето че стоя близо до сърцето ви и заедно с вас

се моля богу за успокоение душата на особшето ваше чадо!

Прегръщам ви горещо и с искрена болка плача заедно с

вас и вашите близки! В подобни моменти действителността е

жестока.Но трябва да я приемем като предвидена от съдбата на

всинца. Аз с цялото ви семейство ще бъда непрестанно близко до

вас!

Приятелски ваш

Борис Христов

 

И двете писма са достатъчно трогателни за да ги коментирам. Само голяма душа,способна да откликне с дълбоко и най-сърдечно съчувствие към скръбта на хората,към човеците - не само към  най-близките си  приятели може да изрече такива думи!Думи,приемани от този,към когото са отправени като опора в труден момент, като съпричастност на богата душевност.Не може да бъде равнодушен и човека, когато пък от своя страна вижда и усеща терзанията на един велик син на България,имал щастливата съдба да достигне не достигани от никого върхове в своето свято,могъщо и покоряващо изкуство и нещастната участ полуграмотни,полуинтелигентни,озлобени хора от висотата на своя”пост” да вгорчават живота му по всякакъв начин. Каква беше тази зла участ, тази яростна ненавист, безразличие и бездушие към този великан дал безценен принос в световната културна съкровищница именно като син на България, та в миг на покруса да изрече през сълзи:

“Цял свят ме признава - “нашите” не! “

Каква исполинска воля,какво духовно и физическо здраве, какъв морал са нужни на Човека-гениален артист,запази непокътнати най-фините,най-нежните фибри на своята богата дълбока душевност, на своята най-нежна чувствителност,за да твори чудеса?!

Борис Христов беше нежен,деликатен, раним в живота човек. Колкото непримирим,безкомпромисен “труден”в отстояване на своите принципи на артист, толкова беше - може и парадоксално да прозвучи - не способен да се бори “най-нечовешките”,най-долните,най-отрицателните хорски постъпки! Затова,за да запази достойнството си на човек и артист,за да се предпази от брутално”нахлуване” на случайни субекти в неговия мир, той стоеше “над нещата”!

Последното му писмо от месец март беше трогателно и в отговор му пиша:

Скъпи бате Борко,

Дългоочакваното твое писмо дойде точно на време,когато най-много се нуждаех от него. Аз винаги с нетърпение очаквам писмата ти. Безпокоя се дали всичко при тебе е наред. Но сега, може да прозвучи егоистично очаквах писмото ти като “отдушник  ” за себе си!..

Има моменти,когато и най-непоправимия оптимист се затруднява да отдели “зърното от плявата” - доброто от злото! Аз също често започнах да си задавам въпроси,които и теб терзаят и на които,за съжаление, не може да се намери еднозначен отговор. А и едва ли можем, в писмо да изясним всичко. Затова продължавам да очаквам лелеената среща,когато ще ни гостуваш и ще можем да си поговорим от” душа и сърце”.Аз се опитвам да разбера, какво значи да имаш мечта,напълно законна и от никого неотменима и да не можеш да я осъществиш!Още повече, ако тази мечта е да останеш трайно на своята родна земя..Но въпреки всичко аз вярвам,че благоразумието, мъдростта ще надделеят.

С неудобство,но и с искрено дълбоко убеждение ще ти кажа, че ти можеш винаги да дойдеш при мен като при роден брат. И ще се радваш на нашата обич и топлота! На уважението и преклонението на хилядите твои почитатели. Защото за всеки честен българин Борис Христов е символ, еманация на най-достойното в многовековното културно развитие на България. За съжаление, историята на скъпата ни татковина е изпъстрена с примери, потвърждаващи казаното от древни пътешественици:

“Те /българите/ бесят най-достойните си хора на най-високите дървета/!…Но именно тези достойни люде с делата си са допринесли България да просъществува до ден днешен! И ще продължава да съществува “Во веки веков”!

Молиш ме,бате Борко, да подредя гроба на твоите родители и брат,чиято памет дълбоко тача и аз. Тяхното вечно жилище и до сега не е било запустяло. Но каквото съм правил сега, с удоволствие ще правя и занапред.

От 22 април ще снимам едно предаване за телевизията с Людмил Трифонов. Той горкият, продължава да се тормози от мудността на някои инстанции по завършване на филма за теб. Ако можеш с нещо да му помогнеш - помогни му.

Нася завчера, в неделя, беше при Борис в Плевен. И той е добре,доколкото може да бъде добре в казармата един млад човек.Праща на теб и леля си Франка най-сърдечни поздрави.Към тях прибавяме и нашите най-добри пожелания.

Прегръщаме Ви по братски

Ваши Нино и Нася

P.S.Предадох писмото на генерал Делчев. Той се развълнува много.Каза че ще ти пише,но ме помоли да ти предам неговия “поклон до земи”!И аз правя това с най-голяма готовност.

Твой брат Нино

 

ВЪВ ВЪЗДУХА,КАКТО СЕ КАЗВА, се носеше усещането за нещо предстоящо, за нещо вълнуващо и толкова очаквано. От бате Любчо научих,че почти е сигурно идването на бате Борко в началото на лятото.

Казвам “почти”, защото “човек предполага - господ разполага”.

Сигурността за предстоящото гостуване беше голяма тъй като имаше отправена покана до Борис Христов от Комитета за култура и лично от Георги Йорданов. Тук искам да кажа, че именно той беше един,да не кажа единственият, който добронамерено,коректно и искрено се стремеше да направи колкото е възможно повече, за да може Борис Христов,когато идва в родината си да не усеща равнодушието или дори неприязантта на

останалите негови”висши”сънародници. И го правеше не само служебно, а чисто по човешки. И този си интерес и добронамереност към паметта и делото на великия Борис Христов той запази и до ден днешен.

НА 14 ЮНИ 1985 ГОДИНА  БАТЕ БОРКО ПРИСТИГНА В СОФИЯ.

Програмата му беше много наситена. Трябваше да обсъдят и направят последни корекции на книгата на проф.Атанас Божков “Борис Христов”.С “Балкантон” трябваше да уредят пускането в производство на плочата с песни от Гречянинов,чиито записи бяха направени още през 1977 година. С режисьора Людмил Трифонов и други,свързани с работата над филма за Борис Христов предстоеше уговаряне на някои подробности. Предстоеше и уговаряне и на план за някои първоначални преустройства на родната му къща в София. И не на последно място - желанието му най-после да поразгледа родната България. И като първи етап - посещението му в Стара Загора.Когато у бате Любчови говорили за предстоящите пътешествия Надя Шаркова, не назоваваната от мен”кака” Надя казала:

“Борисе, след толкова обещания, ако не отидеш в Стара Загора голям грях ще сториш”!

Две-три дена след пристигането си бате Борко ми се обади. Радостта, изразена с хубави думи беше основателна и вълнуваща:

-“Нино, най-после,надявам се ще дойда в Старата Загора. Имам възможност това да направя от понеделник - 24 юни до сряда - 26 юни”

-Само за три дни ли? - едва ли не с плачевен глас запитах

-“За сега за три дни,пък после ще видим.Много е напрегната програмата ми. Ще поддържаме връзка.Ако има нещо извънредно - ще ти се обадя навреме.

-Съгласен - вече по-бодро казах.

-“ Условието - никакви “дандании”.Идвам на гости само при вас”.

След повече от 20 години търпеливо чакане една моя и на семейството ми голяма мечта се осъществи. Световно известният оперен артист и велика личност, нашият бате Борко ще дойде в Стара Загора! В България не е идвал повече от 6 години. Бате Любчо Живков също ми съобщи по телефона за  желанието и твърдото намерение на бате Борко да ни гостува в близките дни.

Условието “без дандании” може да се спази за всеки друг - не и за Борис Христов. Все пак ръководството на града трябваше да знае. Културната общественост,макар и в най-тесен кръг ревностни  почитатели на Борис Христов,колеги от операта - трябваше да знаят. Пък и посрещането на такъв гост не беше по-възможностите на “средно статистическия гражданин”.И това не се отнасяше само до финансовите възможности, които все пак бяха решим проблем. Имаше се установени правила тогава, протоколни изисквания, чието нарушаване”биеше” по престижа на града.С кмета Кольо Георгиев съставихме план,който съгласувахме в Окръжния комитет. Нещата се подреждаха леко,защото отгоре Георги Йорданов се беше обадил и деликатно наредил посещението на Борис Христов да стане на най-високо равнище и без никакви пропуски. Беше предвидено да му се присъди и връчат всичките атрибути на Почетен гражданин на Стара Загора.Окрилян от отличния ход на подготовката за посрещането позвъних на бате Борко за да му предам за стореното от мен.

И……ново решение- не възможно е гостуването през седмицата!.. Стана ми някак неудобно, когато пък бате Борко от своя страна ме запита:

“Може ли не от понеделник, а от утре,събота - да дойда при вас?Съжалявам,че така се промениха нещата. Но в понеделник вечер се налага да се срещна с проф.Божков,който се връща от Германия тогава, а не на 26 юни,както първоначално се бяхме уговорили”

В първият момент може би за десета от секундата, не знаех какво да правя. Ами ако бях се изпуснал да кажа: -Е,нали уговаряхме едно- сега излиза друго!

Естествено правото е негово! Думата му -закон! И всичко “превъртаме” в друга посока.Първо - да съобщя на съответните инстанции последното решение.Макар,че по свой път от Комитета за култура вече го бяха сторили. Второ - /и никак не маловажно/ да подготвим”материалната страна” за посрещането на такъв гост,което без приятелски връзки не беше лесно по онова време. Все пак ние бяхме свършили голяма част от подготовката.Но още два три дена ни бяха твърде нужни.

След краткотраен”шок” за Нася, домакинята на целия предстоящ празник нещата тръгнаха с ускорено темпо по своя път. Което трябваше да се достави,беше доставено. Което от програмата трябваше да се изясни - беше изяснено. Отново се обадих на бате Борко,за да уточним часът на тръгване от София/10.00 часа/; часът на тръгване от Пловдив,през който те ще минат с бате Любчо за да видят някои от старините на града. С бате Любчо също се уговорихме да ме държи постоянно в течение за попътният им ход. За нас, в къщи, настъпва кратка “пред стартова” и малко неспокойна нощ.

22 ЮНИ - 1985 ГОДИНА СЪБОТА.

Радостната възбуда обхванала ни от няколко дена не пречи на “деловата” ни работа,която върви стегнато,спорно,нормално.Все още имаме време за”детайлите”. Очаквам телефонен звън около 10.00 часа.

Минава времето. Става 11.00 часа - нищо! Обадих се в рецепцията на хотел “Ню Отани”.Казаха ми: -“Господин Христов замина за провинцията,но стаята си запазва”.Според моите изчисления за уговорения обед в ресторант “Верея” даден от кмета,няма време.

Казах на Кольо Георгиев да отмени обеда. Ще пристигнат на Старозагорска земя към 17.00 часа.До тогава имаме поне два часа за малък отдих преди “емоционалния” полет. Часът е 14.30. В 15.00 часа - телефонен звън. Обажда се бате Любчо от Пловдив:

“ Нино, тръгваме след малко. В Стара Загора ще бъдем към 16.00 часа”.Разминаваме се с почивката. Уговорихме се да ги чакаме с Насето до хотел”Верея”.

Пременени, с”китки” в ръка, бавно,под горещото слънце, но с още по-слънчево настроение в душите с моята Нася се отправяме към мястото на срещата. Минават някои познати, приятели, кои с”недомлъвки”,кои “пряко” ни питат за какво така сме се пременили и кого чакаме така лъчезарни?!Не можем и ние да кажем”пряко” кого чакаме. Дали сме дума да го запазим в тайна. Но с “недомлъвки” и от наша страна и те разбират че гостът е “много висок”!Времето тече. Минава уреченият час. И най-после - в 16.17 часа очакваният “Мерцедес” който трябваше да доведе скъпите гости, се показа! След кратко колебание на шофьора на къде да завие, с ръкомахания и дори подсвиркване от наша страна - нещата се оправят. Времето е топло. Но изведнъж ни става още по  топло-в душите,в сърцата!Нашият бате Борко е вече в Стара Загора! Все такъв очарователен, трогателно внимателен, малко уморен от пътя, доста побелял, но въпреки това - ни най-малко подвластен на годините! Комплименти за Нася, с която се виждат за пръв път и явно със задоволство установяват, че представата им един за друг не ги е  подвела. Кратък разговор за такава среща и отиваме в “правителствената вила” на Аязмото,която ще бъде тяхна резиденция през тези дни. Настаняваме ги.Бате Борко-в официалния апартамент. Бате Любчо и шофьора Людмил също така в хубави стаи. Обстановката е приятна, успокояваща…Тишината”звъни”. Уговорихме се да почиват “на бегом” до 18.30 часа, когато трябваше да дойде кмета Кольо Георгиев да ги приветства официално. Преди почивката бате Борко ме попита:

-“Нино,кажи ми каква е програмата”?

Отговорих му:”Няма  задължителна програма. Когато ви се спи-ще спите,докато се  наспите. Ще ходим там, където ще ви е интересно. Ще се срещате с малцина,но приятни хора. “В движение” можем да прибавяме или отнемаме от “идеите”за програма. “.

За човек като Борис Христов, свикнал на точно разписание на времето”до секунда”,за максималното му оползотворяване това беше “разточителен разкош”.Затова предложението беше прието с удовлетворение.

Докато те си почиват ние с Нася ще се поразходим малко наоколо. Природата е великолепна. И песните на птичките бяха в хармония с нашето настроение! Тази кратка”пауза” след първия изблик на празнично настроение беше нужна и на нас - да се “посъберем” в мислите си, да поуспокоим емоциите си, да се подготвим за истинския празник, толкова пъти мислено “преиграван” през десетките години на очакване. Приятни минути за усещане на добро начало! Желанието ни беше кмета да се позабави, та батковците да могат малко повече да си поотпочинат…

Така и стана. Кольо пристигна към 19 часа. Тук искам да кажа с удоволствие, че кмета на града Кольо Георгиев се прояви като сърдечен,гостоприемен домакин. И това той правеше не защото така му бяха”подсказани” от горе.Гостоприемството му, вниманието му, бяха израз на неговата човешка доброта и сърдечност. Едно изключение на правилото, че и “номенклатурчиците” могат понякога да “кривнат”от каноните.

Бате Борко се беше събудил вече и се приготвяше. Бате Любчо все още сладко спеше, но и него събудих. Към 19.20 часа вече бяха на терасата на вилата, от която се откриваше чуден изглед към парка Аязмото, а на малко по-заден плана и панорама на обгърната в мараня Стара Загора.

Гости и домакин /от страна на Старозагорската общественост/ се запознават. Приятни думи за възможността “най-после да се видим на старозагорска земя”! Фотографската ми страст и тук се прояви-за наша обща радост - без “капризи и забрани” от страна на “обекта на моя фотообектив”. След направените снимки се отправяме към паметника “Бранителите на Стара Загора”. Програма нямаше. Но какво и кога трябваше да се направи - ни беше пределно ясно и подготвено. Оставаше впечатлението, че нещата се нареждат “от само себе си”.

Насето с батювците - Борко и Любчо. Аз с Кольо. В подстъпите на паметника вече ни очакваше уредника в Окръжния исторически музей Нейчо Кънев, който увлекателно разказа за значението на това място, върху което е издигнат  паметника; за развитието на военните действия край Стара Загора по време на руско-турската освободителна война; за етапите на строителство на културно-историческия комплекс от зараждането на идеята до нейното материализиране.

Бате Борко беше силно впечатлен и очарован от “внушението на мисли и чувства от това забележително творение на мономенталистиката”. От най-високата точка “на Чадър Могила” с поглед на запад,под сиянието на залязващото юнско слънце Стара Загора се виждаше цяла - като на длан.

Съвсем непринудено той възкликна:

-“Това ли е цялата Стара Загора?

В неговите представи за  големите градове по света нашата”Зара” наистина изглеждаше колкото”една длан”!…..Снимки правих и тук,раздвоявайки се в” длъжностите”на главен домакин и единствен до този момент фотодокументалист. Настроението непрестанно расте и вече,макар и мъничката”дистанция” между гости и домакини съвсем се стопява и всички ставаме едно цяло - преливащо от топлота, от непринуденост,от безмерна радост! Време е вече да се отправяме отново към Аязмото- за официална вечеря,която Кольо Георгиев дава в чест на най-достойния гост на Стара Загора. А докато пътуваме ще предоставя възможността на тогавашният ни екскурзовод и мой приятел Нейчо Кънев да сподели впечатленията си от тази среща.

 

“В сивотата на многолюдния туристически поток от  70-те и 80-те години на миналия век с особена сила се откроява датата 22 юни 1985 година. Обикновен съботен ден, ден на поредното дежурство. Умората и удовлетворението, че съм посрещнал пет или шест руски групи,сякаш овладяваше съзнанието ми. Оставаше някоя обичайните позвънявания за консултации. Усетих, че леността ми мигновено изчезна. Ефирен женски глас, не разбрах точно на  кого принадлежи, ме извести, че на посещение в нашия град е Борис Христов и по негово желание се предвижда посещение на паметника. Не знам защо благодарих. Но едва като пуснах слушалката осъзнах,че съм поел голяма отговорност! За чаках! Вълнението ми с всяка измината минута се увеличаваше. Прехвърлех десетки варианти на предстоящата беседа. Всеки от тях ми се струваше не достатъчно добър за”високия гост”. Излязох извън бараката, която служеше за “екскурзионно бюро” и сякаш се успокоих от гледката. Постепенно узнах кое ме притесняваше. Силата на таланта на човека, който обожавах още от детските си години и прекалената взискателност към обстановката.Все ми се струваше,че не е достатъчно чисто, че не е достатъчно добро и хармонично. Тази провинциална увертюра звучене в още по-остри тонове, включително и от това, че не съм облечен подходящо и прочие. Така изминаха близо два часа. Не се усещаше нищо от обичайното суетене. Нямаше дори милиционерска кола, липсваха повторните позвънявания за проверка.

Малко преди 20.00 часа две най-обикновени коли спряха пред стълбището. По навик се затичах към тях. От колите  вече бяха слезли няколко човека. Веднага познах именития Борис Христов. Висок, с прошарена коса, облечен в тъмен елегантен костюм. До него стояха тогавашния кмет Кольо Георгиев, млада очарователна жена, актьора Нино Луканов и още двама души.Помислих, че жената е Кольова родственица.В последствие разбрах че съм сгрешил. Младата,очарователна жена, съпровождаща високия гост беше съпругата на Нино Луканов.Не знам какъв е би изразът на лицето ми, но Борис Христов веднага разбра,че съм силно притеснен. Още с първата усмивка и ръкуването почувствах, че това е един земен човек, който умее да стопява всякакво разстояние между себе си и събеседника му. Мигновено разбрах, че великите хора са велики,защото преди всичко умеят да общуват. Забравих думите,с които бях решил да започна изложението си, за да направя някакво впечатление. Предложих”пътьом” докато се изказваме по стълбите да разказвам. До колкото мога сега, след толкова години да преценя беседата беше най-обикновен разказ за оня величествен и трагичен миг от историята на нашия град през паметните дни на месец юлий 1887 година. Замълчах и зачаках чинно въпроси.Борис Христов сам се превърна в събеседник.Разбрах,че е получил истинска естетическа наслада от паметника. Мислите,които го вълнуваха издаваха познание в областта на скулптурата и архитектурата. Въпросите  потъваха в собствените му съждения. Той с внимание изслушване и моите обяснения. Интересуваше го всичко. Явно,в краткото време, с което разполагаше той преобразуваше представата в знание, които в последствие разбрах, са му били необходими в одухотворения му творчески път. Неусетно, по страничната алея се озовахме до колите. Преди да се разделим ме порази една негова мисъл,която изрече на глас:

“-Вие сте направили послания към поколенията от идния век.”!

Неволно си спомних думите на друг велик естет и творец Светослав Рьорих, изречени на същото място на 9 май 1978 година,но на руски език. Мисълта беше идентична. Двамата са мислили и са се вълнували по един и същ начин от историчното и решаващото му значение в живота при определяне светоусещането на отделния индивид. Вълнували са ги мислите за силата на широтата на славянската душа, на нейния творчески гений и на възможността й да отправя послания към идните поколения.

Дълго би могло да се разсъждава. Вероятно много хора биха могли по-добре да говорят за посланията на изкуството.В  случая всичко ще прозвучи като”предвзети” фрази.И едва ли не като “интелектуално” самохвалство. По скоро в съзнанието ми остана спомена от незабравимата среща с един велик българин, изпълнен с човечност и доброта. Другото оставям на неговите биографи и изследователи, които по-верно ще разгадаят посланията и връзките им с останалите велики творци на изтичащия 20-ти век.”

 

НА АЯЗМОТО вече ни чакаше главния художествен ръководител на Старозагорската опера Димитър Димитров. За малко се отбихме до Параклиса и паметника на Митрополит Методий Кусев да се поклоним и отдадем почит на този голям българин - патриот и възрожденец, дал толкова много за възстановяване на българската православна църква около и след освобождението ни от турско робство, създател на един от символите на Стара Загора “Аязмото”/”свещена вода”/

Вече сме около празнично наредената маса в малката зала, използвана за посрещане на видни гости”в тесен кръг”.Настроението - приповдигнато. Атмосферата непринудена,приятелска. Не се чувства никаква изкуствена официалност.Заслугата за това е бате Борко.

Кратка наздравица от Кольо Георгиев. Топли думи за оказаната нам и на Стара Загора чест да ни гостува този велик син на България, когото старозагорци отдавна са приели в мислите,в сърцата си за “най-почетния” съгражданин.

“Много пъти ние отправяхме най-сърдечни покани към Вас, господин Христов, да ни гостувате - с повод и без официални причини. Винаги приемахме с разбиране и…с малко разочарование не осъществяването на тези покани. Но ето днес, макар по ваше желание,да не  разгласяваме вашето гостуване, ние сме щастливи от името на всички старозагорци да ви кажем от сърце: Добре дошли господин Христов в Стара Загора! Градът който винаги ви е очаквал и ще ви очаква и за напред!”

Думи към които ние, малобройните щастливци безрезервно се присъединяваме. Още по-топли и искрени думи на благодарност и удоволствие от срещата ни казва и Борис Христов:

-“ Аз зная от моите скъпи Нино и Нася Луканови, за големия интерес на старозагорци към мен,интерес който не зная дали  заслужавам. Но го приемам като сърдечен израз на хора,на българи, към които и в бурни и в слънчеви дни моите мисли и действия са били винаги отправяни. Мъчно ми е и на мен, че въпреки желанието си, причини и събития,често пъти по-силни и от моето желание, препятстваха идването ми в този красив,с богато културно и историческо минало град. Неговото настояще също е представлявало интерес за мен. И искрено съм се радвал на всеки ваш успех от всякакъв характер. Оценявам високо и вашата покана да гостувам на Старозагорска сцена, защото я почувствах сърдечна и откровена. Тя беше първата и единствена покана към мен от родна България, отправена по такъв начин! Жалко, че не се осъществи до сега по причини, които не тук и сега е мястото да излагам. Но ви уверявам в искреността и топлотата на моите чувства към вас и всички старозагорци.

Днес е първата ни среща - от дълги години желана. Много се надявам и искрено го желая тя да бъде само една от много срещи, които ни предстоят. Дано Бог подкрепя желанието ни! Благодаря Ви от сърце!”

 

Разговорът ни е жив, изключително интересен,непринуден… Всъщност основния “събеседник” и “протагонист” е той -  бате Борко. Води се разговор, естествено около оперното изкуство, за Мусоргски, за Верди…

За различните режисьорски трактовки на тези великани:

-“ Главното, основното при тях е, че те са написали всичко,което е нужно да се знае при пресъздаването на техните произведения. Нужно е само да се чете добросъвестно,да се знае и най-важното - да се прекарва през сърцето! Всичко друго е от лукаваго”!

Говорихме и архитектурата и акустиката на оперните театри по света. За най-добрата “Сан Карло” в Неапол и най-лошата - в Стара Загора.

-“Всички дъски по пода на сцената на “Сан Карло” са съединени без нито един пирон! Направена е да резонира като горната дъска на”Страдевариус”.Става дума/дано не е само”на маса”/ с дъски от български чам да се оправят недомислията относно акустиката на нашия оперен театър.

-“ А от какво е направена облицовката на залата?”-запита бате Борко

-С талашитени плоскости - отговорих.

-“ Какво е това”талашит”?

Обясних му че се прави от дървени стърготини чрез пресоване.

-“ Да си видял цигулка направена от талашит?

Вечерта продължи. Темите се сменяха,но все в сферата на изкуствата. Някой каза: “Спомням си едно заглавие на интервю с вас поместено в един столичен вестник:” Аз съм славянин и когато пея Филип”.Може ли този образ да се интерпретира “по славянски”?

-“ Аз не мога да кажа такова нещо. Сигурно е станало недоразумение. Ще бъде съвършено неточно да се пее Филип по славянски. Според мен, от артисти задължително е да се изисква да пригоди творческата си същност към характера на личността, която интерпретира. Представете си, ако Филип го доближим до Борис Годунов-ще се получи огромна пропаст”?

А в модерни опери участвал ли сте?

Да! В  модерни опери действително съм участвал. В “Кардилак” от Хиндемит например. Познавах се с Хиндемит.Бяхме почти приятели. Често спорехме,защото не можех да възприема неговият начин на композиране.Музиката на “Кардилак” беше интересно но…не възможна за възприемане. След представлението на операта във Венеция влязох в катедралата “Сан Марко” и дадох дума на светеца, че няма да пея повече в модерни опери. После разказах това на Хиндемит. Посмяхме се. Обясних му, че не можех да запомня “инициалната” нота. В последния момент един пианист зад кулисите постоянно ми чукаше този тон. Но щом излезех на сцената го забравях. “Кой е този тон” ме попита Хиндемит. “До! - отговорих. “Но вие можехте да пеете и “до и ре и ми”…продължи той.

А защо в партитурата не беше написано, че може да се пее и”до и ре и ми”?

Настроението продължава да е повече от прекрасно. Много усмивки,много топлота! Минава полунощ! Време е да  дадем възможност на нашия гост/и на другите с него/ да си поотпочинат.Изпращаме ги до вилата. Лека нощ! До утре!/и за утре сутринта/ бате Борко казал на Нася, а тя на Митко Димитров”избавяйки го”от неудобството сам да предложи,на кратко да се запознае с нашата опера.Уговорката е за

 

НЕДЕЛЯ 23 ЮНИ 10.00 ЧАСА.

С Насето отрано сме”на крак”.Всичко трябва да е наред-този е нашият ден.Всъщност, още след завръщането ни вкъщи след вечерта, ние сложихме нашия специалитет - гювеч с месо”на хапки” в гърне. Хубавото на тази манджа е че всичко се слага едновременно. Запечатва се с  тесто и се оставя в печката да се готви “само”.Лошото е,че не може да се опитва докато се готви. Да се”прибави” едно, да се “омекоти” с друго. Резултатът се вижда накрая.И когато човек най-много се старае,когато иска да направи нещо най-добре- точно тогава не се получава. Когато сутринта отворихме гърнето с готовият”специалитет” ни се видя безвкусно до отчаяние.Какво  да правим? Да слагаме отново същото меню няма време.След първоначалното стъписване - пак опитахме “сътвореното само от нас”като че ли не беше чак толкова лошо.По прибавихме “по нещичко” и накрая се получи желания резултат. А с това и нашето успокоение пред очертаващият се преди малко провал.Времето течеше бързо. Каквото имаше да свършим заедно с жена ми свършихме.Останаха по-дребните,но никак по маловажни неща. Но нямах никакво съмнение, че Нася,нашата домакиня ще се справи достойно.

В 9.30 часа бях във вилата. Батковците - вече по наспали  се,явно и те доволни от началото на пребиваването си на старозагорска земя, водят оживен разговор. На въпроса ми:- Защо не си е полежал още малко,бате Борко ми каза:

-“ Аз, когато и да си легна - в 6.30 часа съм “на крак”!

Шегите, оживения разговор, “мъжките закачки” не спират. В 9.50 часа вече сме в познатата малка зала на Аязмото за закуска. Ние с бате Любчо и Людмил/шофьора/ закусваме “на две на  три”,бате Борко пие вечния си чай бавно “по табиетлийски”. Преди тръгване звъннах по телефона в операта да се подготвят:-След 10-15 минути пристигаме.

Вече сме пред операта. Петдесетина щастливци,които са узнали за гостуването на Борис Христов са”под пара”,незнание как да реагират. След секунди всичко тръгва по своя естествен път.Цветя, поднесени от колежка от операта; целувка за благодарност - от Борис Христов. А отсреща,застанал като капитан на своя кораб,извисил ръст над всички, с ръце разтворени за приятелска прегръдка,нетърпеливо очакващ стои генерал Делчев! Вълнуваща среща между двама достойни мъже,двама верни приятели! Генералът представя семейството си на своя велик приятел. Поднася му отдавна приготвения подарък - резбована ракла и вътре - специално изработен хромиран нож с дарствен надпис! Борис Христов се запознава с някои по нетърпеливи колеги от операта и влизаме в сградата.Димитър Димитров разказва накратко за архитектурните особености на сграда,зала,сцена. Всички посрещачи сядав в  партера. Бате Борко и съпровождащите го - на балкона. За проверка на акустиката двама колеги - Надя Кисьова и Симеон Симеонов - сопран и тенор поотделно и в дует изпълниха някои неща от “Мадам Бътерфлай” в съпровод на ветеранката Елена Корабарова.

Бате Борко хареса пеенето им,но акустиката не го задоволи. Направи отново предложение да се смени талашитената лампения с масивно дърво, а на сцената вместо плюш да се сложи друга материя:

-“ Така певците “дерат” гърлата си,а ефектът е незначителен.”

Времето ни притиска. Уж свободно щяхме да разполагаме с него, без програма, но не би! Трябва да пътуваме за Казанлък. Кой на каквото имаше го поднесе за автограф. Сбогуване и обещание за по-чести срещи - само да е живот и здраве! Часът е 11.10. Посока Казанлък. В 11.55 часа сме пред къщата-музей на Чудомир. Директорът на музея - тогавашен мой приятел ни посреща. Кратко приветствие - за “добре дошли”,най-вече към Борис Христов. Представя някои от сътрудниците на музея и се заемаме с основното - запознаване с експозицията и всичко до което се е докосвал Чудомир. Кратка, но високо компетентна и емоционална екскурзия, поднесена от един високо ерудиран мъж. И като резултат - възторг от чутото и видяното. Бяха ни поднесени като подарък, книги със съчиненията на легендарния хуморист и животописец на Казанлъшкия край.

Поклон и цветя пред гроба на Чудомир. Кратка и развълнувана раздяла с любезните домакини и продължаваме към Тракийската гробница - оригинала. Едно малко недоразумение за мястото на срещата с екскурзоводките ни даде възможност тримата - бате Борко, бате Любчо и аз,да се придвижим до гробницата по пряка пътека, докато колата стигне до там по обиколния път. Макар да беше виждал в оригинал най-значителните паметници на културата по света гения на безименните строители и художници, оставили безценно наследство на своето майсторство по тези земи, предизвика спонтанния възторг и възхита на Борис Христов. Приятна беше и констатацията за мекотата и звучността на казанлъшкия говор, забелязан в речта на нашите любезни екскурзоводки. Без да изпадам в положението на кочияша на народния поет Иван Вазов при подобен случай, когато чувствителната поетична душа с възхита произнася:

-“ Чуй, как духа вятъра, как пеят дърветата”!- и последвалият “реалистичен” отговор.”Бучи гороняка…”

И аз, четвърт век до тогава, не съм открил нищо чак толкова особено в  този говор. Но чувствителното музикално ухо на гениалния певец веднага беше впечатлено.

Графикът ни вече е непоправимо нарушен. Но от това не следват драстични последици. Отново сме на път за Стара Загора.

-“ Нино, Нася знае ли да псува?-съвсем сериозно ме попита бате Борко.

-Не,защо?

-“ Защото за такова закъснение това заслужаваме”!

n      Не се тревожи,бате Борко.За такова “закъснение” тя е чакала много години.

Вече сме у нас. И у всички ни остава впечатлението, като че ли Борис Христов “бил и пребил” у нас.Първият му поглед и внимание след Нася, беше насочен към портрета ми в ролята на Хан Аспарух,който много му хареса:

-“ Е, тук си, както преди години бях ти препоръчал да си правиш грима.Приличаш вече на потомък на Атила”.

Поканихме го да се поотпусне “по свойски” което беше прието с удоволствие. С желание сподели с Нася впечатленията си до сега и от видяното в Казанлък. Но, разговорите ще продължат около красиво подредената от нашата стопанка маса.

-Ти, бате Борко, искаше да видиш как живеем ние,обикновените хора.Затова ще те посрещнем,там ,където битуваме - в кухнята.

-“ С най-голямо удоволствие”-беше отговорът.

Тараторът е тъкмо “на място” след външната горещина. Питката, приготвена от Нася е символ на почит към скъпия гост - българска традиция от незнайни времена. И,естествено, беше приета като такъв символ с искрена благодарност. Стана дума “даровете” на природата и употребата им от човека:

-“ Когато ходим  в Калифорния, каза бате Борко, винаги си поръчваме салата от марули - Франка много ги обича. Но онези марули са много особени - приличат на зелка. И са с вкус на мастика. А като я разрежеш по средата се чува едно:”Пук”! Когато пак отида, ще ви пратя семе от тях”

Нася поднася второто, нашият специалитет. Съмненията и тревогите от сутринта, че не е станало както трябва - отпадат. Идва ред на виното, пазено за нашия бате Борко години наред.Оценката за качествата му е висока. А какво по-голяма награда за винопроизводителя да се кажат стиховете на Омар Хайям:” Пих и се насладих!” Попитах преди това бате Борко иска ли ракия?

-“ Не! Аз моят “пай” от концентрати съм изпил на младини”

Разговорът ни не престава. А интересът на нас,слушателите - все по ненаситен. И не може да бъде друго - Борис Христов има необикновено богат живот - творчески и житейски! И не се скъпи за спомени за случки и събития,разказани увлекателно, сочно,образно…Така и за работата и срещите му с други големи певци на нашето време.По повод на една задкулисна сцена с Мария Калас,разказана ми навремето от баба Райна, която аз разказах в по предните глави на тази книга и ще “опресня” само с няколко думи:” След едно блестящо представление, след многобройни поклони пред възторжената публика, всички солисти решават повече да не излизат. Само Мария Калас тръгнала сама да се покланя. Борко я хванал за ръката, дръпнал я и казал:”Тук ще стоиш”! Тя се разплакала и повече не посмяла да излезе. Останалите казали:”Браво,господин Христов! Само така.Тя се качи на главите ни”!

Бате Борко се усмихна развеселен и каза:

-“ Е, мама е попресолила нещата. Истината е следната: Бях поканен от тогавашния директор на “Скалата” Герингели да участвам в “Медея” на Керубини.След като прегледах операта много ми хареса Креонт и веднага приех. При условие, че операта ще се играе както е написана - без копюри.Условието беше прието. Научих партията, започнахме репетиции. Мария дойде десетина дена по-късно. И по добре. През това време Фиоренца Косото, нейна приятелка все казваше: “Мария,като дойде,няма да приеме това, няма да приеме онова…”Ще видим - отговарях аз.

Когато дойде, Мария наистина започна да дава указания:”Ти Борисе, когато аз бъда тук, ти ще бъдеш е-е-й там” и  т.н. Аз и казах:”Мария, аз съм у домът си. Където искам там ще стоя. Ти ще се съобразяваш с мен! Така приключиха репетициите.

На премиерата аз,облечен в една древногръцка тога, както изисква ролята, се отправих към набелязаното по мизансцен място. И усетих, че тогата ми е настъпена. Мария беше силно късогледа и в първия момент го отдадох на това. Но и после тя продължи да стои на дрехата ми. Започнах да се задушавам. И в определения момент, оправдан музикално и драматургично се обърнах, хванах дрехата с две ръце и така дръпнах, че тя отхвърча два метра и веднага, пак оправдано по действие отидох над нея и изиграх това,което трябваше. Публиката онемя! Мария - също!

Завесата падна. След малко - буря от аплодисменти! Ще съборят театъра! Мария се “окопити” и каза: “ Аз отивам да се поклоня сама - вие след мен.”

Аз и казах: “Ти сама ще отидех на разходка навън от театъра. А сега ще се поклоним всички заедно,или никой. И понеже не стигнахме до споразумение - нито един не се поклони. Въпреки 30-40 минутните аплодисменти. Това е истината! След представлението мнозина изказваха възторга си от тази сцена, че така е решено от режисьора”.

След това стана дума за Джузепе ди Стефано-Пипо ди Стефано както го наричали приятелите му, за когото каза много ласкави думи; като човек и великолепен тенор. “ За съжаление,той беше комарджия, не спазваше никакъв режим. Нахвърляше се на много ангажименти, само и само да получи повече пари за да ги пръсне отново. След като и той, както и Мария, загуби гласът си, двамата започнаха да дават концерти от оперни дуети и арии. Но това не им оправи положението. Жалко за човека с такива възможности”!

Когато му казах за не много ласкавото изказване на Елена Николай, като “събеседник по желание” за началото на певческата кариера на Мария Калас той каза:

-“ Напротив, Мария беше великолепна певица! Аз съм играл с нея в десетина опери…Но беше много зла!”

За никой от колегите си, нито преди, нито после, бате Борко не е казвал лоша  дума - но за Мария Калас - да! И то по повод на това, че веднъж нейната майка я потърсила в “Метрополитен”,а тя с неприкрит яд отговорила:” Тая пак ли е дошла - пари да иска”?! Или пък:

-“Когато отивахме в някои от големите оперни театри, в Америка например тя така подреждаше програмата,че нейните участия минаваха компактно, в началото. А на повечето от нас се налагаше да имаме участие в началото и в края на сезона,което ни създаваше големи неудобства и напрежение.

Обедът продължава. Но и времето напредва. Приказките - за щастие не свършват. Време е  нашите драгоценни гости да си поотпочинат. Часът минава 18.00.Изпращаме ги до”долу”. В 20.30 ще отида да ги взема за вечеря.

Ние с щастливата домакиня, оправяме каквото трябва и започваме подготовката за вечеря. Като “по оправяне” на задухата дойде и малко но благодатен дъждец. Атмосферата стана приятна,прохладна.

В 20.30 часа вече бях във вилата. Бате Борко се опитваше да говори по телефона с госпожа Франка. За съжаление, разговорът не се осъществи. В 21.50 тръгнахме за в къщи. Две опаковки скъп парфюм, които така грижливо и старателно крепеше бяха подарък за Нася! И цветя. Много цветя! Отново сме около красиво подредената маса. Разговорът не стихва. Бате Борко, с неподражаема “сочност” и изразитост разказва случки от детството си,юношеството си и военната служба;началото на учението му по музика, пътуването му до Виена,а от там за Италия. За деликатната строгост на баща му към него, когато е заслужавал това. Всичко е толкова интересно,че е невъзможно да се запише, въпреки старанието ми след вечерята, в кратката ми нощ. А ако се запише все пак, написаното не може да предаде емоционалния заряд, образността на разказа, усещането за една велика простота! И все пак ще се опитам да предам макар и фактологически, един известен епизод от военните му години:

“- Аз съм върл противник на всякакво насилие над човешката личност. Веднъж, в градска отпуска, седнахме с мой приятел да изпием по чаша бира в бирарията в “Лозенец”.На съседната маса си припяваха група младежи. Не далече от тях беше седнал униформен полицай. Известно време той ги гледаше намръщено, после рязко стана,хвана един за яката по най-брутален начин и със самодоволна гримаса го изхвърли през вратата. Кипна ми! Призля ми! И без много да му мисля извиках:”На оръжие”! Светкавично му зашлевих два шамара и го изритах навън. Кръчмарят и върналият се полицай нададоха “кански викове”. Разбрахме че работата ще стане”дебела” и затова бегом с приятеля ми офейкахме от местопроизшествието. На другата сутрин обаче, командирът ни “изтъпани” пред нас кръчмаря и полицая. Като поогледаха всички ни, посочиха като “герой” от вчера,други двама от школата,които нямаха нищо общо със случая. Единият беше братът на Йосиф Цанков -композитора. Изпратиха ги в ареста. Аз бях потресен от случилото се! Съвестта ми не ми даваше покой…Не можех да допусна невинни хора да страдат заради мен. Заявих на приятеля,че ще си призная. Той неудобряваше постъпката ми,но на другата сутрин се явих при командира и си признах за случилото се. Невинните мои колеги бяха освободени, а аз заех тяхното място. Признанията ми,може би, направиха впечатление. А може би поради обстоятелството, че бях “запевчик” на ескадрона, но много скоро ме освободиха от ареста, поради “смекчаващи вината обстоятелства”. Остана ми само прозвището “буйният рицар”,както ме кръстиха приятелите ми -школници”!

По време на вечерята бате Борко говори и за искреното приятелство на двама души,двама големи творци, които имат изключителна заслуга за началните и по сетнешни стъпки по пътя на неговото артистично укрепване. Единият от тях е големия руски актьор и режисьор

АЛЕКСАНДЪР АКИМОВИЧ САНИН. Който е запознат с историята на руския театър от началото на 20-ти век знае, че той е най-талантливия ученик и съратник на друг велик актьор,режисьор,педагог и теоретик на театралното изкуството, създателя на Московския художествен театър - Константин Сергеевич Станиславскси. Двамата, естествено и с други славни дейци на театъра предизвикват революция в тълкуването и представянето на сцената на новосъздадения МХТ /по късно МХАТ/.Както на руската класическа литература и драматургия, така и на новата съвременна/тогава/ драматургия, написана специално за изключително талантливата трупа на този театър,от гениални писатели като:Чехов,Горки,Толстой и други.

Постановките на Санин на “Борис Годунов” и “Хованщина”,както на театралната,така и на оперната сцена в Русия и по Европа - Москва,Парижа,Италия - са пример за реалистично тълкуване на тези гениални произведения, етап в развитието на театралното и оперно сценично изкуство. Забележителни постижения Санин има и в чисто педагогическата дейност, като пропагандатор и съидейник на Станиславски в неговата, така наречена”система на Станиславски” при обучението и професионалните изяви на цяла плеада актьори и оперни певци, между които се числи и Феодор Шаляпин. Та какво по голяма сполука, какво по голяма възможност за начинаещия но предопределен от съдбата да бъде гениален оперен артист, да научи от”извора” това, което ще му е нужно в работа сега - и в бъдеще, при тълкуването и пресъздаването на герои, както от славянската, така и на другата оперна класика. Запознаването на Борис Христов с Александър Акимович става в Рим, където Санин поставя “Борис Годунов”.За ролята на Пимен е поканен Борис Христов/премиера 8-20 февруари 1947 година/В работата си със Санин Борис Христов не се задоволява”само да изпее” благородния и загадъчен летописец.Той смело и уверено навлиза в технологията на творческия процес в изграждането на образа и по специално - избистря вижданията си в изграждане образа на трагичния цар Борис Годунов,как да стигне до правдивия жест,до метафоричния детайл.

Втората среща на Борис Христов със Санин става в град Триест, където двамата приятели работят над “Хованщина”.Ролята на Досифей е и втората уверена стъпка на по стремителния творчески път на младият,но вече много известен оперен артист Борис Христов. За това време бате Борко разказа следната случка:

-“ Работихме “Хованщина” през зимата на 1948 година. На площада пред театъра в Триест беше се “излял” лед,като стъкло. Една сутрин, на излизане от хотела,където бяхме отседнали със Санин ни посрещна страхотен вятър. То и в тихо време беше трудно да ходи човек, но сега - почти невъзможно. И както вървяхме “напипвайки” пътя едва-едва,при един силен полъх на вятъра и двамата се плъзнахме като шейни. Аз успях да “прегърна” един стълб и се задържах. Но слабичкият Санин застрашително полетя към края площада,не далече от морето.

-“Борисе,помогни ми”!-извика Александър Акимович.

-“Не мога! - отвърнах аз. Ти своя работа завърши,но моята тепърва предстои. Ако си счупя я крак,я глава, утре няма да има премиера! Така,в шега приключи този не много приятен инцидент”/премиера на операта”Хованщина” в Триест - 17 февруари 1948 година/.

Третата, изключително важна творческа среща на Борис Христов с режисьора Санин става в Каляри през март 1948 година. Това е и “третата” стъпка, но първа в звездния път на един велик артист. Поел отговорност за гениалната съдба на образа на трагичния цар Борис Годунов! Под режисурата на Санин Борис Христов за първи път изпълнява ролята, която става”единица мярка” за величие и правдивост, за неотразимо въздействие, за гениално актьорско присъствие!

/На 5-9 март 1948 година се е състояла премиерата на “Борис Годунов4 в град Каляри.В главната роля - Борис Христов/

Другият прекрасен човек и велик музикант, на когото Борис Христов се чувства “съдбовно” задължен е Исай Добровен. Той с нарастващ интерес следи развитието на явлението в оперния театър, на изгряващата звезда Борис Христов още от първите му концертни изпълнения в”Санта Чечилия”.Но някак си в началото не дава външен израз на този си интерес. През 1949 година той казва на Борис Христов:”Вие трябва да дойдете при мен и да пеете в “Хованщина”. Това е и началото на едно истинско творческо сътрудничество, прераснало в приятелство, оставило отпечатък в житейския и  творчески път и на двамата завинаги. В процеса на работата им не винаги всичко върви гладко. Те спорят, настояват на мнението си за едно или друго решение,но знаят, че ще продължат да работят обединени от общата симпатия и привързаност. След Триест и Венеция Борис Христов за  трети път участва в “Хованщина”.Но въпреки събрания опит няколко  “специални” репетиции с Добровин, предложени от самия диригент са още една възможност да навлезе в неизбродимия свят на великата творба с такъв невероятен познавач, като Исай Добровен. И това е пореден жест на уважение, и непоклатимо доверие от страна на великия музикант. В края на 1949 година 2-7-29 декември Борис Христов с огромен успех и все по укрепнала вяра във верно избрания път участва в постановката на Исай Добровен”Борис Годунов” - като цар Борис,дирижирана от ……Исай Добровен. По късно,в началото на 50-те години на миналия век,те спорят за едновременното изпълнение на двете партии в Княз Игор от Бородин,Галицки и Кончак, както и за трите партии в “Борис Годунов” - Борис,Пимен,Варлаам /при запис/. И този път Добровен със своята настоятелност и убедителност дава сила и увереност във все още колебливия за такива начинания свой любимец,че това е нещо,което трябва да стане…и ще стане забележително.

За тези спорове и за това пословично приятелско отношение между двамата,ми разказа навремето дядо Кирил такава случка:

-“По време на репетиция и двамата се хванали за нещо, което довело постепенно до ожесточен спор. Всеки държи на своето и не отстъпва на другия. В един момент Добровен хвърлил палката,изтичал на сцената, хвърлил се на врата на Борис, целунал го по гърлото и казал:”Ти си прав”!

За съжаление, това приятелство,това забележително творческо сътрудничество не продължило дълго. Ранната смърт на Исай Добровен оставя само светлия спомен и съжалението за осуетените,толкова прекрасни творчески планове1

И пак”проклетото” време неусетно тече. Часът е 0.2.30 след полунощ. “Батковците “трябва да си почиват.Утре ги чака обратния път, но през “розовата долина”. Лека нощ бате Борко, бате Любчо! До утре!

 

“УТРЕ-ТО”-24 ЮНИ ДОЙДЕ.

Още спали-недоспали тръгваме за Аязмото. Но за зла беда - няма нито едно такси. А няма време за губене. Случайно се показа една милиционерска кола. Казахме им какъв ни  е проблема. Хората веднага се съгласиха да ни закарат. И до тях беше стигнала новината,станала вече известна на целия град,че на гости е дошъл Борис Христов! Пристигнахме. Бате Борко,както обикновено, е готов преди всички. Макар и за кратко”на бегом” но си е отпочинал сред тишината и морето от зеленина на нашето Аязмо. Докато се съберем всички, бате Борко поставя от снощи отложения автограф на един известен негов портрет:

“На Нася и Нино, дълголетен и щастлив живот.

Пожелава техния всеотдаен

бате Борко!

Казах му,че тази и втората негова снимка,която имам за четвърт вековното ни приятелство.

-“ Сега ще имаш много. През тези дни направихме доста”!

И сега правим още. Дано съм успял да “уловя” удовлетворението от срещата ни на старозагорска земя.След малко пристига и Кольо Георгиев.Закусваме в познатата ни малка зала. Отново разговори - приятни,сърдечни. Но се прокрадва едва доловима тъга от предстоящата раздяла, което потвърждава казаното снощи от бате Борко:

-“ Тук ми харесва. Да можеше да продължи поне два три месеца”!

Наближава 11.00 часа. Прощават се с кмета. Казват си думи на благодарност и желанието за нови,по скорошни срещи. Уви! И най-хубавите неща имат край, а броените дни - още вече!

Тръгваме с тях до “край града”. Тъгата от предстоящата раздяла се засилва. Но надеждата, че отново ще се видим тук ще ни даде търпение и сили до другата - до другите срещи!

Отново снимки - вече за последно. Сърдечни,братски прегръдки и преливаща топлота.

Бате Борко казва: “Тези дни,скъпи мои, прекарани при вас са най-хубавите ми дни, преживявани на родна земя”!

Затрогващи думи, проникнали дълбоко в сърцата ни! За моя и на Нася радост - казани и пред други хора, далече от нас.

Снощи стана дума,че тези дни започва Национален преглед на куклените театри в България и че Нася, със своя театър ще участва в него. Тя каза, че ще бъде щастлива,ако бате Борко и бате Любчо посетят тяхното представление. Днес,тя отново отправи а аз  подкрепих поканата й да посетят представлението им “Двубой”. Поканата,както се казва по дипломатически, беше приета с благодарност.

Часът е 11.45. Очите навлажнени! Времето приятно Приятен път,скъпи ни бате Борко! До нови срещи тук и …навсякъде!

 

НА 29 ЮНИ ОТ 19.00 ЧАСА за изненада и щастие на мнозина Борис Христов посети представлението на Старозагорския куклен  театър,като гост на Анастасия Луканова и колегите й! Това беше и най-забележителния “акцент” в заключителния етап на Националния преглед на куклените театри - София 1985.

 

НА 4 ЮЛИ заместник председателят на Министерския съвет и председател на Комитета за култура Георги Йорданов връчи орден “Народна Република България” Първа степен на изтъкнатия наш певец, народния артист Борис Христов.Високото отличие му се присъжда за изключителни заслуги към българското  певческо изкуство и по повод на неговата 70-сет годишнина. В словото си Георги Йорданов казва:

-“ Драго ми е да изразя нашата почит и уважение, удивлението ни пред огромния Ви талант, възторга от забележителната личност на певеца, на артиста, на хуманиста, на именития българин,народния артист Борис Христов!Роден в древния и живописен Пловдив, израснал в София,в зелените скути на Витоша, възпитан в родолюбиво семейство, закърмен от люлката на детството с обич към българската народна песен, Вие изминахте паметния път от столичния хор”Гусла” до върховете на световното музикално-изпълнителско изкуство. Ние, вашите сънародници, сме горди,че великолепния ви глас, могъщ и красив, искрен и дълбок, изпълнен с покоряващо сърцето чувство и съвършено професионално майсторство, вече няколко десетилетия не изменно владее най-високите оперни сцени на планетата. С голямото си артистично дело на  талантлив и обаятелен интерпретатор и пропагандатор на оперната класика, на руското и славянско музикално творчество Вие извършихте истински духовен подвиг в прослава на българското име.Във Ваше лице приветстваме предания син на родината, който никога не е забравил своя дълбок български корен изповядвайки:

“Всичко,което върша като човек и артист е посветено на България”!

Нашата общественост високо цени благородните ви жестове на дарител, които разкриват душевната щедрост, и неподправено родолюбие на световно известния артист”!

Народният артист Борис Христов благодари най-сърдечно за високото отличие и за признанието и още един път подчерта, че всичко,което върши като човек и артист е в името на България:

-“Мен винаги ме е вдъхновявала идеята да бъде достоен син на моето отечество. На него посветих своя талант,своето певческо изкуство, което исках да достигне до душите на хората!”

/в.”Народна култура”12.7.85 г./

Сътрудникът на редакцията от Стара Загора Михо Грозев е запитал Борис Христов за отношението му към дарителството:

-“ Българинът от векове с радост е дарявал ближния си.Това е една наша,българска черта, в която няма нито подправеност, нито дребнава сметка. Одобрявам дарителството ,предизвикано от хуманните подбуди на дарителя Този акт трябва да бъде навреме извършен от дарителя и правилно схванат от дарувания. Уважавам дарителството, когато изразява определено благородно отношение, продиктувано от благородни подбуди”?

А с какви чувства си спомняте Родината? Спохожда ли ви често носталгията?

-“ Колкото годините ме отдалечават от България, все повече я обиквам. Иначе имам и обич и признание, и име - но ми липсва онази топлота на българина, дълбоката му човечност и чувството, че някому е нужен. Ето и сега, при това мое, така да се каже неофициално посещение просто се учудвам по какви пътища хората са научили за моето пристигане. Постоянно съм обграден с внимание и особена почит. Аз дойдох за да проверя акустичните възможности на няколко български зали за евентуални бъдещи записи и за идването ми знаеха малцина. И като гледам хората с които се срещам сега тук,носталгията по родината още повече се увеличава. Човек, обаче, не винаги разполага изцяло с времето си. Затова понякога отделянето от родината трае с години. Но важно е човек да съхрани родината в сърцето си и да я носи неотлъчно от себе си.”!

/в.”Народна култура” 12.7.85 год/

 

ЗАРЕДЕНИ С ЕМОЦИИ, претрупани с приятни впечатления,оставихме всичко да улегне,да изкристализира в нашата памет,да се вложи завинаги в нашите спомени. Оставихме времето само,лека полека да отсее въображаемото от истинското, от убеждението,че сме преживяли нещо неповторимо в нашия живот!…И,от прокрадващото се съмнение, да не би само на нас да ни се струва че е така?! За наше щастие съмненията ни са били напразни. Потвърждава го и картичката на бате Борко,изпратена до Нася:

Скъпа Нася,                            14.11.85 г

На писмото ти от втори юлий София, отговарям само днес.

С мъка и съжаление от миналото за мен е радостно лято,

прекарано от болест в болест до края на октомврий.

Помрачи се,ако не рядката, бих казал единствената радост

която изпитах при вас,любимите и мили приятели. Желая

скоро-веднага! Да ви видя и целуна нежно във вашата

ненаглядна Загора.

Целувам тебе,Нино, милият и още не виденият Борис.

Бог да ви храни и пази!

Твоя Борис от Италия

 

 

10.12.85 г

Скъпи бате Борко,

Може би си помислил,че сме те забравили и затова толкова време не сме ти писали. Не, бате Борко! Ти си влязъл дълбоко в сърцата ни и ще бъдеш там,докато те пулсират. Твоето гостуване у нас, което чакахме десетилетия и което ни донесе неповторим емоционален полет ще ни топли при всякакви житейски “студени” повеи…

Не ти писах защото, като че ли нарочно, съдбата винаги поставя човека на противоположни полюси - от най-радостните до най-тъжните, за да подчертае дебело границата на контрастите. Това лято, на 20 юли, почина моят татко! На каквато и възраст да е човек, като загуби родителите - остава без закрила,па макар в определен етап тя да е повече духовна. Пред теб няма друг! Ти оставаш “на фронтовата линия”!- невероятно, необяснимо усещане…

Може би това е причината да изпитам желание да поостана сам със себе си и да не товаря със своята скръб други, скъпи на сърцето ми хора.

Огромен интерес предизвика книгата на проф.Атанас Божков за теб. Не зная какъв е бил тиражът й, но той се оказа твърде недостатъчен. За мен тя беше една възможност отново да съпреживея много неща,които ми бяха известни отдавна, и от  теб, а преди - от баба Райна и дядо Кирил. Но тя даде възможност на мнозина, които можаха да си я купят да получат по цялостна представа за богатия творчески път на великия Борис Христов. Би било чудесно ако скоро бъде излъчен и филма на Людмил Трифонов за теб, както и плочата,която предстои да издаде”Балкантон”.

Тези дни завърши ежегодния фестивал Декемврийски музикални дни.Това,което видях и чух не беше на кой знае  какво ниво. Но заключителния концерт беше много добър. Александър Йосифов получи награда за новата си опера за деца “Робинзон Крузо”, а Димитър Димитров - награда за високо диригентско майсторство.

Ние сме добре. Борис служи вече в Стара Загора. Идва си често.

Бихме желали да знаем какво ново има при вас с госпожа Франка?

От сърце ви желаем много здраве и скоро да ви  посрещнем у нас, в Стара Загора!

Прегръщаме ви горещо

Ваши Нино,Нася и Борис

Много скоро получих отговор на моето писмо с дата 6.1.86 година в което се казва:

“ Тъжно ми е,свидний Нино, за твоя татко -

Бог да успокои душата му на праведник и създателя на тебе,

моя и свиден и ненагледен приятел. Бъди спокоен и щастлив

между твоите Нася и Борис, чиито ръкопис отгатнах.

Писах на Нася кратко писмо за моята пролетна и летна тежка

бронхопневмония. Чак сега съм по-добре и на пролет, дай Бог

здравие ще ви посетя отново.

Дотогава здравие на всинца ви.Честита Новата година.

Твой опечален и верен до гроба.

Целувам Нася,Борис и тебе.

Ваш бате Борко

Не присъща за мен черта в характера е да забравям извършването на нещо, което трябва да се свърши. Но случи така, че чак през февруари-22.86 година изпратих снимките на бате Борко,направени през миналото лято.

Скъпи бате Борко,

Толкова “вода изтече” от времето, когато правихме тези снимки.От онези незабравими,щастливи дни, та като ги гледаме ни се струва, че беше вчера защото ние вече чакаме с нетърпение “днес”!- отново да те посрещнем в нашия дом- в твоя дом! Госпожа Франка ще умножи радостта ни ако изяви желание и тя да дойде следващия път у нас. С тревога узнахме,че си се разболял след завръщането си в Италия.Питаме се от къде би могло да започне това. И се надяваме за напред да не те спохождат такива неприятности. Гаранция за това ще бъдат мартеничките, които с Нася изпращаме с топлота и нежност и на двама ви с госпожа Франка.

В къщи сме добре. С бате Любчо си говорим от време-на време.Чакаме с нетърпение “нашето” време, когато отново ще бъдем с теб. Да отидем някъде,където никой /или почти никой/ няма да ни знае. Ей,така! Да ни се отпусне душата.

На двама ви честитим “Баба Марта”. Пожелаваме ви много здраве,пролетно настроение и ви прегръщаме силно!

Ваши Нино,Нася и Борис

 

БОРИС ХРИСТОВ ПРОДЪЛЖАВАШЕ ДА ЖЪНЕ УСПЕХИ по концертните подиуми. Откъслечни отзиви се появяваха и в нашия печат. В рубриката”България по света” вестник”Народна култура” от 28 март 1986 година се появи:” Италия: Специалния кореспондент на вестник “Кориере де ла сера” Марио Пази пише: “ Десет минути аплодисменти след свършване концерта на Борис Христов в театър “Комунале” в Болоня със съпровод на оркестър под диригентството на Рикардо Шаий при откриването на симфоничния сезон 1986 година. Сериозен, малко развълнуван, Борис Христов изказа благодарността си на публиката; косите му са побелели, но гласът му е неизменен след 40-годишна кариера. “Тази публика е прекрасна”-казва оперния певец, обкръжен от група почитатели,които протягат ръце за автограф.

-Често ли се връщате в България?

n      Да, там много ме обичат, всеки път когато се връщам изпитвам голяма радост и чувстват извънредно голямо задоволство.Всичко това е толкова хубаво”.

n      Вие сте направили записи на руската вокална музика от миналото,а също на старата музика - литургичната.С вашият съвършен  стил и вашият опит възнамерявате ли да бъдете полезен на младите и като маестро?

n      -“Бих искал. Моята кариера продължава, давам концерти и не спирам, както знаете. Но съзнавам,днешните млади артисти не би трябвало да преживеят същите трудности, като мен и нещо ме подтиква да се погрижа за бъдещето на други.Ако имам още сили и живот, много скоро мога да обявя една моя инициатива. Не забравям големите проблеми, които тежат днес на света. Не съм загубил вярата и не искам да се затварям в себе си”

По повод концерта на Борис Христов в Болоня беше публикуван още един материал под заглавие:” Цар на всички гласове”.

През февруари симфоничния сезон на Театро Комунале в Болоня бе открит с концерт, включващ “Песни и танци на смъртта”,и сцената на смъртта на Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, изпълнени от нашия именит сънародник,народния артист Борис Христов и дирижиран от прочутия Рикардо Шаий.Публиката,препълнила залата горещо аплодира изпълнителите. Отзивите в целия италиански печат бяха ласкави, и изпълнени със суперлативи. Ето извадки от някои от тях:

Във вестник “Гадзета ди Парма” от 16 февруари четем:”Главно действащо лице във втората част бе басът Борис Христов. В един съвсем :свой: репертоар, като”песни и танци на смъртта” и преди всичко във смъртта на Борис “ Христов показа високата си певческа класа.Сух, дори строг в тези “песни”Христов е изпълнител в “първо лице”, който представя смъртта, като пее с остър, безмилостен и все пак изключително човешки глас… В “песни и танци на смъртта” Христов разказа и изпя всяка извивка, всяка нота и всяка въздишка на едно лице, което изглежда пришито за него, със сила,със впечатляваща дълбочина.

Във в.”Ресто дел карлино” критикът Адриано Кавицки пише:”Втората част от концерта, изцяло посветен на Мусоргски привличаше със присъствието на един голям изпълнител - баса Борис Христов. Драматичните”Песни и танци на смъртта” и финалът на операта”Борис Годунов” изградиха заедно с встъплението към “Хованщина” изключителен портрет на най-големия композитор от т.нар. “магучая кучка”.Сцената на смъртта на Борис достигна върхове на рядка и разтърсваща драматичност. Големият певец - българският изпълнител,ни върна към Мусоргски с огромна сила и вълнуваща мощ. Върховния момент на съзнанието за идването на смъртта и заветите към сина му бяха изпълнени от Христов с изразителността и преобразуващата мощ на увличаща емоционалност.”

“Този голям цар на всички гласове ! Борис Христов:Един рецитал, който ще се запомни”- така е озаглавена рецензията на Даниеле Спини във вестник “Ла Национале”-Флоренция. “Това е славата на цар Борис, който почти 4о години владее огромните области на музиката и на театъра… Борис Христов, този толкова известен артист, понякога се изкушава да ни накара да видим у него само могъщия му глас, ужаса на образа, буйния му темперамент - дарове на природата ,с една дума.В своята професия този певец с диплома на юрист в джоба си наистина използва ума не по-малко от гласа си. В един непосредствен и конкретен план това означава разбиране във всички области на пеенето, като се започне с дишането /преди още да отвори уста, вече става ясно, че ще пее добре/ и се стигне до грижливия подбор на репертоара. На едно по-високо равнище трябва да се има предвид и интелигентността на изпълнителя, който не се отказва от непрестанния контрол над себе си.

Неоспорим главен герой в концерта, дирижиран от Рикардо Шаий,Христов представи смъртта на Борис, която заслужено е неговото най-аплодирано изпълнение. Той повтори един емоционален прочит,може би доразвит от големите изпитания на миналото,с по-голяма задълбоченост и разнообразие на изразните средства. Заслужава да се отбележи и изпълнението на четирите “песни и танци на смъртта”; един фантастичен Мусоргски, разбран и разработен детайлно, с улавяне на самата същност на взаимоотношенията слово - музика.

 

13.5.86 год.

Скъпи бате Борко!

От сърце ти честитим Рождения ден! Вярваме, че писмото ни ще те намери в отлично здраве и бодрост. Това ти пожелаваме с цялата си душа, защото известно е,без тази предпоставка човек не би могъл да разгърне в пълна мяра всичките си възможности, които бог му е дал, за да носи радост и възпитава доброто у човека! Беше ни много радостно като четяхме отзивите в печата за концерта ти в Болоня,за неотразимата мощ на твоето изкуство и неувяхващото обаяние на неговия творец и създател! Ще бъдем щастливи,това да те съпътства още дълги години.

От Бате Любчо научихме за разговорите ти с Димитър Тъпков за предстоящото откриване на Академията в Рим и за ремонта и реконструкцията на къщата в София. Дано това да бъде “началото на края” и да се пристъпи към същността и смисъла на това огромно дело,което не далновидни хора,волно или неволно,спъваха досега. В тая връзка ти ще имаш много работа. Но дано ти остане малко време да ни дойдеш на гости. Прегръщаме и двама ви с госпожа Франка!

Ваши Нино,Нася и Борис

Бяхме трогнати от незабавния отговор на бате Борко.В  тези празнични дни,когато е рождения ден на един велик “рожденик”,като Борис Христов празникът на светите братя”Кирил и Методий”,както самият той споделя в едно интервю:

-“Празникът на братята Кирил и Методий е скъп за мен отмалък.Все си спомням Славейковите думи за тях,че са “дух в двойна плът”.Нали именно те отвориха пред славянството прозорец към целия свят. Това е паметен празник, свята дата за всеки българин. На този ден аз отивам с цветя в ръце на гроба на св.Константин-Кирил.

/в.”Народна култура”24.5.84 г/

 

24.5.86 г.

 

На тебе Нася и Борис,

топли благодарности за всичко.Щастие. Прегръщам ви най-приятелски.                                            Ваш Борис

 

Нетърпеливи бяхме и ние в отговорът си, както и желанието ни да споделим радостта и спомените от едно незабравимо преживяване преди година.

21.6.86 г.

 

Скъпи бате Борко!

Тази сутрин с Нася проведохме разговор от който се разбра,че и двамата сме таили желанието да зарадваме един другиго, като си припомним деня от преди година, в който щастливата съдба”изсипа” цялата си благодат върху ми, като те доведе у нас след толкова години търпеливо очакване. Една година измина от оня ден - събота/22.юни е утре/ в който градусите на топлото лятно слънце не достигаха емоционалните градуси в душите ни. Смесицата от вълнения, необикновена радост и нетърпение, като че ли ни даваха криле. Ние не ходехме а летяхме. Никой /или почти никой/ не знаеше за твоето пристигане,а ни се струваше че всички нас гледат и с любопитството си искат да разгадаят какво ни е!…Сега, за кой ли път се убеждаваме,че всичко беше необикновено топло, непринудено,искрено,без парадност и показност. През цялото време имахме усещането че ти винаги си бил у дома не само духовно но и физически. И че”виновник” за цялата тази простота и духовна извисеност беше нашия бате Борко!

Сега около теб отново е”горещо”.Наверно имаш много работа и грижи около откриването на Академията около преместването ти от Тоскана в Рим. Дано всичко мине гладко. А като утихне напрежение и те затегли желанието отново да дойдеш в Родината, не забравяй и нашия дом.

Желаем и на двама ви,с госпожа Франка много здраве,бодрост и дълголетие,за да завършите всички добри дела,които ви предстоят!

Прегръщаме ви силно!

Вани Нино,Нася и Борис

P.S.Преди няколко месеца в моя, Врачански край, в село Рогозен,съвсем случайно хора в двора си откриха 161 сребърни съда. Оказа се, че това е най-богатото тракийско съкровище открито до сега в света. Стойността му, разбира се, не е в метала, а във великолепната изработка, в изкуството, вложено от незнайния майстор. Предметите, с изключение на няколко, са в отлично състояние. Много от тях носят съвсем нова информация,неизвестна до сега на историци и изкуствоведи. В Националния исторически музей, където можах да  го видя взех и тези картички за да придобиеш и ти, макар и бегла представа за видяното от мен.Като дойдеш у нас и ако имаш желание, можеш да”прескочим” до Враца да го видиш. То направи града”столица на тракологията”.

 

ОКАЗА СЕ, ЧЕ ОКОЛО БОРИС ХРИСТОВ НАИСТИНА Е БИЛО “ГОРЕЩО”,

напрегнато с дни, съпроводени от много грижи и до някъде -неизвестност. Знаях за приблизителната дата за откриване на Академията в Рим. Но малко ли неща се случваха до сега, та да е сигурен човек, че в последният момент може нещо да попречи и отново да дойдат горчивини. Но в деня 22 юни, година от щастието, което споходи моето семейство, във вестниците се появи съобщение:”    Дом за изкуство в Рим”

/Раб.дело 23.6.86 г/

“Българска Академия за изкуство и култура в Рим” - така се нарича домът за младите таланти на България, който бе открит днес в богатата с културни традиции италианска столица. Дарител на мястото, където е изграден домът, е един от най-големите певци на всички времена - българинът Борис Христов. Той ще бъде пример и вдъхновение на младите музиканти,художници и архитекти. На тържественото откриване тази вечер, бе прочетено поздравление от зам.председателя на Министерския съвет на НР България Георги Йорданов до народния артист Борис Христов.От името на нашата общественост в него се изразява благодарност към именития певец за големия дар. С приветствени думи към народния артист се обърна председателят на Съюзи на Музикалните дейци в България Георги Робев. Пожелание за ползотворна дейност на Академия от името на италианската културна общественост изказа известна журналистка Лаура Баделаро. Развълнуван, народния артист Борис Христов отправи топли думи на благодарност към българската държава за неоценимата помощ при изграждане на Академията”.

Подобен текст беше поместен и други вестники.

А ето и устния разказ на участник и очевидец на събитието - режисьорът Людмил Трифонов. Творческият му ангажимент по работата над филма за Борис Христов му е дал този неповторим късмет.

“… На малки и по-големи групи прииждаха посетители, представители на културния елит на Италианската столица - приятели и почитатели на великия Борис Христов. Те са любуваха на всичко,което “изникваше” пред очите им-красивата вила в български национален стил, на подредбите в нея, на красивия парк!…

Привечер, към 18.00 часа гостите притихната и погледите им се съсредоточиха към Борис Христов, застанал редом с певците от Българската хорова капела. Речта му по този тържествен случай беше кратка и той я прочете бавно:

“ С вълнение виждам реализирането на тази Академия, плод на моята дълга и напрегната дейност. С нея искам да предам на младите български таланти моите познания, любовта ми към учението и към търсенията, за да изградя у тях онази чувствителност, която само голямото изкуство може да даде. Благодаря на Италия, която ме прие гостоприемно и в която аз успях да опозная съкровищниците на изкуството и културата. Благодаря на българската държава за големия принос за реализирането на тази Академия”.

Когато свършиха речите, произнесени и от други, Борис Христов остана на своето място-прав, вглъбен в себе си. Капелата, дошла специални за случая изпълни програмата си. Певците пяха великолепно и съвсем заслужено приеха отправените от присъстващите възгласи:”Браво!”И Георги Робев показа високата си класа на превъзходен диригент. Когато се стигна до видимо очаквания възпев, Борис Христов отправи своето най-дълбоко, най-искрено благопожелание за щастие и благоденствие на българския народ. Когато хористите подеха възпева, той се отпусна, а очите му заблестяха. Беше неописуемо събитие. Постарах се всичко да запечатя на кинолента. Мисля, че донякъде сполучих. Казавам”донякъде” защото вълнението, което изпитах не може да се предаде с технически средства.”

Събитието-откриване на “Българската Академия за изкуство и култура” беше като всяко нещо у нас - “чудо за три дни”. “Отчете се” направеното и повече не се чу и дума за съдбата на тази авторитетна институция - кой ще я управлява, на основата на какъв статут,които ще са първите щастливци,поканени да усъвършенстват своите професионални умения?…

Писах няколко писма на бате Борко, но отговор все не получавах

 

Скъпи бате Борко!                29.11.86 г.

Мина много време, а незная със сигурност как сте с госпожа Франка. От време-на време научаваме по нещо от бате Любчо и други източници. Дано да сте здрави-другото се оправя.

При нас също няма кой знае какви събития, като се изключи,че Борис се уволни и започна студентството си.А аз преди 15 дни неусетно навърших 50 години! Човек не бива да се хвали с многото си години, а с това какво е направил в тях. На честването бяха казани добри думи за мен. За всичко добро което съм направил досега, всичко,което съм постигнал в работата си определен дял има и приятелството ми с теб. Съзнателно или не, но аз винаги съм проверявал себе си,дали това което върша, е достойно за нашето приятелство.

Времето минаваше, мълчанието на бате Борко продължаваше. Единствената връзка, макар и “еднопосочна” за сега си оставаха писмата.На 18.3.87 година изпратих и това писмо:

Скъпи бате Борко,

На теб и на госпожа Франка честита първа пролет! Дай Бог да сте живи и здрави,пълни с енергия още много пролети.

Изминаха доста месеци, от както получих последното ти  писмо. Не веднъж съм “прехвърлял” в мислите да търся някаква вина в себе си,да не би с нещо да съм те обидил. Ако съм направил някакъв пропуск - волно или неволно,не бих си го простил никога. Успокоява ме мисълта, че чувствата ми към теб и всичко свързано с името и делото на Борис Христов са чисти, безкористни, искрени,братски!…

Ако това е грях - за него прошка не искам”

Бях щастлив,но и разтревожен когато получих отговора на бате Борко.Това негово писмо както се вижда, е пропито от мъка, горчивина, и безнадеждност, че неговите мечти и въжделения ще придобият реалин израз.

1 май 1987 г

Buggiano

“Писмото ти от 18.3.т.г. е мило и скъпоценно! Аз съм с две ръце, а хората които чакат отговор от мене са стотици. Нямам, реалистично погледнато, почти слаба надежда да отговарям всеки му. И ми остава само радостта да зная, че сте здрави и читави. Разбирам, въпреки всичко, че и всеки от вас си има свои грижи. Но все таки,на трима ви,като у вас, всичко върви по леко от колкото на мене - единият, който води кореспонденцията с всички, чакащи само от мен?

Благословен да си и Бог да ти дарува сили, та да ми се обаждаш заедно с твоите,по често.Нали “Съединението прави силата”, а аз сега съм по сам отколкото преди! От моето Отечество никой повече не се обажда -  всички тарикати. Взеха вилата и донесоха погром в моя живот. Ако тем е добре нека се радват и така ще им по приятно.

Винаги твой Борис

 

Скъпи,свидний ми Бате Борко!

24.5.87 г.

Поради невъзможност да ти честитя Рождения ден, това макар и на”патерица” правя сега! Своевременно, обаче, изпихме по чаша искрящо вино за твое здраве и всички в нашия дом ти пожелахме здраве,дълголетие и вяра че ако има Бог той ще просветли умовете на някои дейци, от които /за съжаление/ зависи по скорошното осъществяване на твоите благородни и съдбовни за българската култура стремления. Днешният празник - 24 май е повод да почетен паметта и именния ден на един свеотдаен просветител - дядо Кирил Христов Совичанов. Ако беше жив сигурно щеше да каже:

“ И-и-их,Борисе! Не туряй на сърцето си грижи. С притеснения само на себе си вредиш”!

Ние, най-близките ти приятели, съпричастни на твоето неподражаемо дело,състрадаващи на твоето незаслужено огорчение и тревога искаме да ти кажем:” Скъпи ни братко! Запази високия си дух, спокойствие и вяра, че в нашата малка България ще се намери поне един свестен “голям” човек който да придвижи нещата в желаната посока. Пишеш ми с болка и горчивина: “От моето отечество никой не се обажда”.

Скъпи бате Борко! Ако “твоето” отечество са само някои хора, може би имаш право.Но твоето Отечество са милиони хора,които носят с топлота в сърцата си името на Борис Христов! Прекланят и благоговеят пред неговото велико дело! Горди са,че са негови съвременници. Достойни за съжаление са само тези”хорица” които от висотата на положението си, са забравили своя дълг пред отечеството. Но бъдещето ще ги осъди на вечно забвение.

Милионите хора по света - искрени твои почитатели трябва да са твоята упора! А ние, твоите най-верни приятели, като нямаме друго какво да ти дадем, ще ти дадем топлината на сърцата си, чистотата на помислите си, за да е топло в душата ти и светло в мислите ти! Да вярваш, че при нас си винаги очакван,винаги “Добре дошъл”.

Прегръщам те братски

Твой Нино

ПРЕЗ ЛЯТОТО НА 1987 ГОДИНА единствен Людмил Трифонов продължаваше своето”ходене по мъките”. Почти привършваше работата му над филма -Портрет на Борис Христов.И към този добър край,както и през целия подготвителен и снимачен период той вървеше въпреки спънките от всякакъв характер. Филмът, макар започнал с благословията на Людмила Живкова не се ползваше с подкрепата на “по низшите” началници.Финансовите средства бяха твърде ограничени и нередовно осигуряване.Много пъти се налагаше екипът да заминава за снимки по местата и страните в Европа, където предстояха концерт или представления на Борис Христов. Нали в края на краищата това е смисълът от създаването на този филм- колкото по многостранно и богато се обхване живота и творчеството на великия артист, толкова по добре ще бъде представен пред многомилионната публика. Но и при тези спешни пътувания, често излизаха спънки от страна на паспортни служби,визи и т.н.,които лично режисьорът трябваше да оправя. По тези причини понякога екипът пътуваше с намален състав, което се отразяваше и на качеството на свършената работа. Имаше уговорка да се заснеме цяло представление на “Борис Годунов” със солисти,хор и оркестър на Софийската опера. За целта беше нужно да се наемат един или два павилиона от Киноцентъра за около месец. Нищо работа за ръководството на телевизията или Комитета за култура. Още повече, че и Киноцентъра, както и всичко останало,си беше държавна институция.Но и за това нищо не беше направено или по точно- направено за да не стане…Както и да е. Благодарение на усилията ,волята, всеотдайността и любовта на един творец, като Людмил Трифонов, както към работата си,така и към “обекта” на неговия творчески интерес филмът в три части, за Борис Христов беше почти готов. Случи се така, че по това време бяхме със сина ми Борис в София и Людмил ни покани да видим филма.За наше огромно удоволствие и удовлетворение - видяното от нас беше много добро. За това побързах да споделя впечатленията си от филма и с бате Борко.

16.8.87 г.

Скъпи бате Борко!

Зная, че с госпожа Франка сте на почивка. Но ако писмото ми пристигне по рано”ще почака”. Преди около месец бяхме с Борис в София и Людмил Трифонов ни покани да видим филма за теб. Аз имам скромни претенции да знам какво е направено за артисти от световен ранг. Но мога да кажа, че направеното за теб е великолепно. Затова трябва да се организира,според мен, световна премиера на филма в София и Италия.Това не бива да се пропуска. Дано твоите и на госпожа Франка впечатления от филма не се разминават с нашите.

На двама ви желая много здраве и добро настроение!

Ваши Нино,Нася и Борис

 

За съжаление “човек предполага - бог разполага”.

С огорчение и тревога научихме, че бате Борко се е разболял сериозно. Както по късно госпожа Франка ми каза:

“ След един неприятен телефонен разговор с някакъв началник в София през септември 1987 година Борис получи тежък инсулт в нашата красива вила в Буджано/Тоскана/. Закарах го в болницата където беше лекуван преди години. И отново се “изправи на крака”, но вече не беше същия”.

И пак, титаничната му воля и отговорност пред неговото велико изкуство му дават сили за кратко време да преодолее жестокото заболяв

ане и да сложи начало на своята педагогическа дейност.В документалния филм на режисьора Христо Христов за Борис Христов и Златю Бояджиев е представен потресаващ,покъртителен пример, как двама гениални творци благодарение на неистовото си желание да останат верни на своето изкуство,благодарение на силата и мощта на нечовешкия си дух надмогват слабостта на” материята” и продължават да разкриват с покоряваща сила нови страни от своите гениални дарби! С още по-голяма сила, с още по-голяма философска извисеност, с покоряваща житейска мъдрост Златю Бояджиев ни представя новите си платна след коварното си заболяване.

“Поле” за своята изява, “платното” на неговата любов и стремеж да предаде най-доброто от себе си, за Борис Христов са няколкото талантливи момчета и момичета - оперни артисти, имали щастието да се срещнат и работят с великия маестро в неговата Академия в Рим. В един материал, поместен във в.”Отечествен фронт” от 14.3.88 година четем:

“ На 3 март,когато Родината празнуваше 110 годишнината от Освобождението ни от османско иго, във Вечния  град с песен бе осветена Българската Академия за изкуство и култура. Тържествен концерт, пред италиански политици, общественици и културни дейци,пред шепата българи живеещи и работещи в Рим изнесоха младите певци от нейния първи курс. Появиха се смутени, пееха с цялата си душа арии от опери на известни наши и италиански композитори. И напускаха още по смутени малкото пространство до рояла. Защото аплодисментите, тия които сме свикнали да наричаме”бурни” дълго не стихваха. А Людмила Добрева,Мария Петрова,Бойко Цветаров,Емил Понорски и Пламен Хиджов иначе са готови превъзходни певци. Липсва им може би онази смелост, която е необходима за да пристъпят и да останат трайно на голямата сцена.С не леката задача да им я вдъхне се е заел не някой друг, а световно известния български бас Борис Христов, дарителят на мястото, върху което е построена сградата на Академията. Всеки понеделник, сряда и петък точно в 16 часа. Той идва тук и два три часа непрекъснато е с певците.Нищо,че едва ходи след шестте месеца прекарани на легло, че все още не се е възстановил напълно, от тежкия инсулт. Важното е,че очите му горят от жажда за работа, от желанието му да остави на момчетата и момичетата, както ги нарича, наученото през годините на триумф по оперните театри по света.Заедно с Маестрото петимата”изпипват” до съвършенство всеки детайл от главните роли на Вердиевия “Дон Карлос”. Понякога ги връща по десет пъти да изпълнят даден откъс, отделя много време на усъвършенстването на италианския език, защото според него “без доброто му произношение,поезията, облечена в звуци ще бъде мъртва”.

Тук искам да внеса яснота. Във всички материали, отпечатани от откриване на Академията на 22 юни 1986 година до сега се прокрадва мисълта, случайно или не:” Борис Христов - дарителят на мястото, където е построена Академията”?!

-“ Академията е построена върху мястото,дарено от Борис Христов” и т.н……

Академията не е построена върху”пусто място”. Заедно с мястото Борис и Франка Христови подаряват и вилата си, построена на това място и по късно преустроена в сграда, в която развива дейността си Българската Академия за изкуство и култура, носеща сега името “Борис Христов”.

Това място и вилата са оценени на времето за 5 и половина милиона долара. За съпоставка - новото ни посолство в Рим тогава е струвало 3 и половина милиона долара.

 

Към средата на месец март същата година беше публикувано съобщение на комисията за Димитровските награди. Чрез гласува бяха утвърдени по едно предложение за всяка област на науката, техниката, литературата и изкуството.

Литература и изкуство:

n      Борис Кирилов Христов - за принос в развитието на оперното изкуство. Комисията по Димитровски награда очаква от средствата за широко осведомяване … да се разгърне оживен разговор по така направените предложения. И този”оживен разговор” по кандидатурата на Борис Христов започна:

“Неоспорим владетел на творческата вис!

“Борис Христов сред първо майсторите на оперното изкуство”

В.”Отечествен фронт”28.4.88 г

В обширен материал Лидия Анастасова правдиво и с преклонение

представя личността и недостижимото изкуство на Борис Христов.

Ето някои извадки от статията:

“Действително пеенето,музикалното “везане” и актьорското живописване на Борис Христов поразява всеки със своите вътрешни и външни неограничени мащаби. Тези мащаби достигат до рамките на голямото епично начало,което придава на образите му огромна сила на  художественото обобщение”.

“ Борис Христов е съвършенно своеобразен със силата на своето пристрастие, с неограничената пропорционалност на духа си, с всепобеждаващата,поривиста но и дълбоко оразмерена чувствителност.

Титанизмът на духа и интелекта, който той изтъква на преден план в претворяваните образи, го свърза с тези на оперната класика.”

“ В цял свят непрекъснато изтъкват, че Борис Христов носи в себе си невероятно поетическо вдъхновение. И към тези оценки трябва да прибавим уникалните песенни цикли на Модест Мусоргски и Римски-Корсаков. Всяка песен големият български бас превръща в малка драматична поема, която чута веднъж никога не се забравя…”

 

“Вторият Шаляпин?”            /в.”Поглед” 9.5.88 г/

В статията си Никола Николов - лауреат на Димитровска награда /вярвам,че това е големия български тенор и прекрасен човек Никола Николов/ с много топлота,колегиална добронамереност и откровение споделя свои мисли за гениалния артист:

“ Когато човек се опитва да обясни що за певец е Борис Христов, думите се струват слаби. Как да покажеш действителните качества на този певец, който има проносно значение за световното оперно изпълнителско изкуство?

Как да опишеш гласа му например?

Красиви гласове има много, не само български. Но гласът на Борис Христов е неповторимо красив.Който веднъж го е слушал, после няма как да го сбърка с друг. А благодарение на грамофонните плочи него са го слушали милиони и вярвам, ще го слушат и идващите след нас. Как да охарактеризираш маниера му на игра? Като отличен артист? Борис Христов е артист в истинския смисъл на думата. Гледал съм го на репетиции на “Иван Сусанин” в “Ла Скала”-всичко изработваше промислено. Никога няма да забравя в един спектакъл на “Дон Карлос” в Будапеща,той просто пълнеше сцената с достойнство и величие в ролята на Филип Втори. Нотите може да изпее и по-млад и по-неопитен певец. Но ролята може да бъде изпълнена само от зрял артист. И много трудно - като Борис Христов. Или ролята на Борис Годунов. В сцената на смъртта на Борис се разкрива всичко, на което нашият сънародник е способен - майсторството, мащаба му, проличава неговата гениалност.

Наричат Борис Христов втория Шаляпин. Не споделям това сравнение. Според мен то принизява истинското място и значение на  Борис Христов. Може в началото Шаляпин да е бил за него нещо като образец но той никога не го е купирал - нито в изпълненията , нито в отношението си към репертоара. Борис Христов си е Борис Христов!

……..Какво да прибавя още? Един здрав българин, с голямо самочувствие и голяма работоспособност, който даде много на световното оперно изкуство. Такива певци в историята на операта не са много.”

Под заглавие:”Борис Христов”

/в.”Народна култура”27.5.88г/

В разговор с Владимир Гаджев н.а.Асен Найденов най-известния и най-дълголетния български диригент казва:

-“ Образно казано, за мен Шаляпин и Борис Христов са два колосални  върха. Извисили се извънредно много над общото равнище. И си приличат до толкова, до колкото два върха могат да си приличат. Сравнението по между им според мен е много тежко,много трудно, защото те са неизмерими - като личности, като дарба, като хора на изкуството, като актьора и индивидуалности. С Шаляпин бях непрекъснато при гостуването му в София през 1934 година. И впечатленията и досега са много ярки. Като внушителна личност той/както и Борис Христов/ въздейства дори само с присъствието си.Шаляпин, например, се открояваше със своята особена пиперлия духовитост. У Христов, до колкото схванах,такива неща в характера му няма, но пък той се отличава със своята голяма общителност… Интересно е, че и двамата - Шаляпин и Христов - имат внушителни фигури, които въздействат още с появата си на сцената. Борис Христов е неповторим във втора картина-Коронацията.Той излиза от храма, прави няколко крачки напред,спира, нищо повече! Но въздействието е невероятно!

n      И как влияе Борис Христов върху партньорите си?-пита Гаджев.

-“ Те винаги са готови да се вслушат в бележките му, да приемат съвет. Такъв беше и Шаляпин.При това и двамата са родени актьори,

което при оперните певци се среща доста рядко. Уверен съм, че ако не беше оперен певец Борис Христов днес би бил един от най-големите драматични актьори. Това страшно помагаше и на двамата.

n      Трудно ли ви беше да работите с Борис Христов?Говори се,че е твърде претенциозен към режисьорите и диригентите?

-“ Някои диригенти и режисьори отстояват своите позиции, често доста формални, с магарешка упоритост. В такива случай Борис Христов никога не се съгласява. От тук произтичат и конфликтите,за които често се говори. Какво направихме ние? Още с  пристигането ми в Неапол се срещнахме,разгърнахме нотите и уговорихме всичко от начало до край. За мое щастие, много от онези дребни неща /а моето мнение е, че дребните неща правят големите/ на които той държеше бяха в съгласие с моите разбирания и от там нататък всичко тръгна много добре”.

n      Как според Вас Борис Христов успява да осъществи сложния преход от дълбоките страсти към обикновените човешки измерения в образите си?

-“ Вече казах, че голямото се състои от малките неща. А това, за което питате, Борис Христов го е постигнал - именно постигнал, а не изработил!-с помощта на интуицията,с някакво философско вглеждане, с аналитично отношение към образа на Борис Годунов, който е изключително сложен. Постигнал го е, чрез преодоляване на тези дребни неща, които са се превърнали едва ли не в част от неговата натура. Затова неговият Борис Годунов е изключително естествен и правдив - до такава степен, че зрителят забравя за Борис Христов и вижда пред себе си Борис Годунов!

- На това ли му казват “ Божествена искра”?

-“ Да, да го наречем, ако искате “Божествена искра”. Или е грейнала в теб, или не. Струва ми се, че тя сияе и у Борис Христов, и у Феодор Шаляпин.”

А ето и мнението на изтъкнатия музиковед Константин Карапетров:

n      Борис Христов- име легенда, символ на неповторимо,уникално изкуство покорило всички континенти.Името на Христов неизменно е свързано с родината му във възхищенията на световната преса за”великия българин”.

Творецът Борис Христов е художник- новатор.Той не върви по утъпканите пътища,а се стреми сам,чрез личния си анализ и чувствителност,да разкрие по своему, героите си.Мъдро и проникновено е неговото изкуство.Христов живее с героите си. И това не е повърхностен живот,формално присъствие.По скоро е безкрайно и задълбочаващо се проникване в личността,в нейния характер,в нейната съдба, в сложния конгломерат от противоречиви човешки качества и недостатъци.

Борис Христов е неповторимо явление в синтеза на Италианската певческа школа със славянската интерпретаторска чувствителност. От италианското  белканто той се обогатява с бляскавата, изнесена звучност, със спонтанната лекота на звукоизвличането, безпределна широта на певческата линия, със способността за ефектни акценти, с умението да изпее еднакво красив и богат  тембър и най-ниските и най-високите тонове на гласа си. Като славянин по рождение и дух той,обаче, не се задоволява със самоцелно певческо съвършенство,а влага вокалното си умение като могъщо средство за разкриване образа на героя.

Превъплъщенията му - и на герои от славянската,и на западно европейската класика - се отличават с артистична вглъбеност, с психологично разнобагрена певческа палитра.Разнобагрена, защото, воден от сремежа да разкрие и едва доловимите утенъци на чувствата и мислите, той жертва умишлено /когато е необходимо/ най-ефектните си средства:яркостта и италианския блясък на звукообразуването си, замества ги с подходящи дълбоки,прочувствени, гръдни тонове. Багри на голям художник. Той е безпределно взискателен към себе си и към своите сътрудници. Пословична и несломима е творческата му безкомпромисност. Огромна е заслугата на Борис Христов за възраждането на руското оперно и песенно изкуство. Редица елитни оперни центрове започнаха, по негово настояване да поставят не само “Борис Годунов” и “Хованщина”, но и “Сорочински панаир”,”Живот за царя”,”Псковитянка”,”Княз Игор” и други.В най-големите концертни зали на Европа и Америка той пее с неповторимо вдъхновение непознатите на публиката песни на Мусоргски, Балакирев, Кюи,Бородин, Римски-Корсаков, Глинка,Чайковски,Рахманинов.

Не случайно Борис Христов е назован “славянски интерпретатор”,”Сърцевед на руската опера и песен”,”велик българин”.И  не случайно той възкликва:

“ Чрез моето изкуство винаги съм желал да бъда полезен на отечеството, а чрез на славянския род и цялото човечество.В този мой стремеж пред мен винаги е вървяло и ще върви до край името на България”.                                 /в.”Земеделско знаме”11.5.88 г/

И след най-широко обсъждане на предложенията за Димитровска награда от много хора - специалисти и “обикновени” граждани,но необикновени приятели и почитатели на великия ни сънародник излезе постановление в което се казва:

n      Държавният съвет на Народна Република България на основание чл.93 т.24 от Конституцията

Постановява:

Удостоява със звание “Лауреат на Димитровска награда” в областта на литературата и изкуството Борис Кирилов Христов - за принос в развитието на оперното изкуство.

София 17.юни 88 г.

В интервю на Румен Михайлов,кореспондент на БТВ в Рим, поместено в списание”Паралели” от 20.7.88 година е отразено мнението и мислите на самия Борис Христов по повод това признание:

- Маестро, каква бе първата ви реакция като научихте,че сте удостоен с Димитровска награда?

-“ Поисках глътка българско вино,макар, че лекарите не гледат с добро око на това. Но в подобни моменти е хубаво човек да си чукне за здраве, за по-щастливи бъдни дни. Зарадвах се, а заедно с мен и всичките ми близки, още повече че ме е обхванала мъката по моите първи възпитаници в Академията.”

- А какво си помислихте?

-“ Откровено да си призная,в началото нищо. Само бях много доволен.После,когато излязох да се поразходя в градината си дадох сметка, че наградата е и признание за моето  творчество, но преди всичко за голямата ми любов за България. Аз винаги мисля за Отечеството, никога не съм му изневерявал, и съм се стремял да му бъда полезен със силите и таланта си. Жалко само, че ги няма около мен тези, с които вървях през годините, които ми помагаха и в България и тук, в Италия. За да получа най-високата награда на родината,те също имат заслуга. Тя е признание и за тях”.

- Ще ви видим ли скоро в България?

-“ Много ми се иска да се върна сега и за малко у дома. Но лекарите не ми дават да пътувам със самолет. А влак ще ми е трудно. Вече съм напълно здрав, макар че Франка,съпругата ми трепери непрекъснато над мен. Надявам се, че  през следващите месеци лекарите ще променят мнението си и тогава…”

- Маестро, с какво се занимавате сега?

-“ Почивам,чета,слушам музика и чакам с нетърпение септември, когато в Академията ще дойдат новите специалисти. Имах възможност да видя и чуя техни изпълнения на запис. Да си призная,не съм много очарован,но това ме и радва, защото ще имам истинска работа. Хубавото е, че кандидатите са много и имам богат избор.”

n      Благодаря Ви и Ви желая здраве и радостно лято.

n      Благодаря и аз. Искам чрез вас да благодаря на всички онези сънародници, които ме предложиха за Димитровска награда,на онези, които ме поздравиха. Желая им от сърце щастие и дълголетие.”

 

И нашата радост беше голяма,защото знаехме от какво решаващо значение за възстановяващия се от тежкото,коварно заболяване Борис Христов, е тази голяма, макар и позакъсняла награда.

В писмо от 18.6.88 година отправихме и нашите поздравления:

Скъпи наш,бате Борко!

С препълнени с радост и любов към теб сърца ти честитим голямата награда! Едва ли до сега е имало по достоен носител на това отличие. И едва ли след теб е умесно да се дава някому, особено в областта на оперното изкуство. Никога до сега, буквално целия български народ,не е вземал участие в обсъждане предложенията на тази награда и с толкова гореща любов не е гласувал за нечия кандидатура, както за великия Борис Христов! И няма друг, който да се радва повече от нас, че именно по такъв начин - “ по народна воля” ти е присъдена тя.

Прегръщаме те силно и те целуваме по братски! Чакаме те отново у нас!

Твои Нино,Нася и Борис

P.S. На уважаемата госпожа Франка - нашите най-искрени,най-добри пожелания!

 

И ТОВА ЛЯТО ПРЕМИНА. Не настоявах много с писмата си да научавам новини от бате Борко. Знаех, предполагах в какво настроение,в какво тягосно усещане преминават дните му. Макар и “прескочил” най-лошото той,както цитирах госпожа Франка - “не е бил вече същият”.Човекът, който според думите му: “Усещам сила - камък да стисна вода ще пусне” - да не може да командва тялото си така, както повелява духът му!

Дори и за нас беше трудно да намерим най-верния тон на общуване с него - хем да му придадем нашата съпричастност, нашето най-искрено пожелание за бързо подобряване на здравето му и самочувствието му - хем това да не прозвучи, като съжаление към него. Опитвах се писмата ми да “звучат” непринудено. И пряко да не засягам болезнената тема. Бях благодарен, когато имаше новини, нещо по-значително, за което да му пиша. И слава Богу - такива “новини се появиха”. Беше оповестено за предстоящата премиера /най-после/ на филма в три части:

“ Мигове от живота и сцената “,

“ Песента е целият ми живот”

“ Срещи в България”

n      Филма на студия “Екран”. Сценарист и режисьор Людмил Трифонов.

12.12.88 г.

Скъпи,свидний ми бате Борко!

Отдавна се каня да ти пиша, но все чаках повод. Сега поводът е на лице - не само за писмо, а цял “ферман”. България за втори път през тази година е настроена на вълна Борис Христов. Цялата културна общественост очаква премиерата на филма за Борис Христов, която ще се състои на 16 т.м. в Народния Дворец на културата. Като казвам”цялата културна общественост” ни най-малко не преувеличавам, защото след София премиери ще има и в по-големите градове,и един от първите надявам се да е Стара Загора.

От бате Любчо след всеки ваш телефонен разговор научавам по нещо. Още по-щастлив ще съм, ако получа лично от тебе”хабер”.

Желаем ти здраве и добро разположение на духа,на теб и на човека, който е неотстъпно до теб - на многоуважаемата госпожа Франка!

Прегръщаме ви горещо

Ваши Нино и Нася

Очакванията на българската публика на видят този пръв за сега, голям документален филм за легендарния артист и човек бяха основателни.Позволявам си да цитирам някои от тях,както и  тези преди,събирани с години от мен материали. ПЪРВО - защото високо ценя усилията на техните автори да оставят в писмен вид своите мисли, чувства, своите оценки за човека, когото както и аз, ценят и обожават. И ВТОРО - да те улесня и те направя съпричастен и теб, драги читателю, като ти предложа “на куп” почти всичко,което е казано официално за Борис Христов у нас и което, надявам се да задоволи твоя интерес.Пък и да те подтикне и ти,по свой начин да откриеш “твоят” Борис Христов!

Ето следващия отзив,преливащ от сърдечност, добронамереност и топлота с автор музиковедката Лада Брашованова,поместен във вестник Радиотелевизионен преглед брой 1 30.12.88 г.

“ Филм за Борис Христов!”Тези четири думи преминаха с шеметна бързина през декемврийска София. И само след часове билетите и за двете прожекции в зала едно на  НДК бяха продадени. Този факт показателен в много отношения. Не предварителна реклама, не шумна агитация, нито пък ловки интервюта за възвеличаване на”звезда”. От всичко това, необикновения българин с тъй обикновеното име Борис Христов нямаше нужда. Достатъчно беше само четирите думи, които предизвикаха у хиляди - и млади, и възрастни софиянци неописуем, с нищо несравним възторг. Повтори се в по големи мащаби  картината от октомври 1976 година - тогава бяхме малцина щастливците, които не само видяхме и чухме, но и преживяхме явлението Борис Христов в Свети “Александър Невски”,където той правеше записи за грамофонни плочи с български и руски литургични песни. Десетки хиляди са българите,които са изживявали възвишени часове на естетическа наслада благодарение на неговите грамофонни плочи. И напълно естествено бе, че те жадуваха да го видят и чуят, при това и на световни оперни сцени. За съжаление,обаче, не “на живо”. И все пак щастливци бяхме всички, които на 16 и 18 декември с притаен дъх гледахме филма за Борис Христов. Напуснахме залата не само с мъчителни въпроси: Защо не го чухме в България”на живо” или “Защо чак сега се пуска този сниман преди години филм,но и със светлата радост, че в течение на около три часа сякаш действително бяхме с този наш не достигнат певец и артист и че той бе с нас и пя за нас! Само това е вече достатъчно да сме неизказано благодарни на него, а и на целия екип, осъществил този филм. Зрителят получава доста пълна картина, за блестящата световна кариера на някогашният студент по право в Софийския университет. Най-силно въздействащи са несъмнено онези моменти от филма, в които Борис Христов ни очарова с несравнимия вокален и артистичен талант, изпълнявайки арии из опери на Мусоргски,Верди и прочие.Особено вълнуващи са онези кадри,заснети в “Свети Александър Невски” по време на репетициите и записите на литургична музика. С какво велико спокойствие, и интензивно творческо горене,с каква непринуденост и строга взискателност и самокритичност репетираше той. От тези репетиции, отразени във филма, както и кадрите в неговия дом, със знаменити диригенти,колеги,гости, зрителите получават представа и за човека Борис Христов. В редица моменти той стои пред нас на екрана не като психологически сложния Борис Годунов или Крал Филип а като топлия и сърдечен духовит и отзивчив българин, чужд на завистта, снобизма,на парвенющината и злобата.

А наблюдателят на някогашната телевизионна рубрика “Седем дни” Георги Цанков допълва:

“ Събитието на седмичната програма,лесно можем да определим ако се вслушаме в разговорите по улиците, компании в културните среди. Колко хубаво е, че видяхме филмите за Борис Христов почти веднага след тържествената им премиера в Народния Дворец на културата. Създателите на поредицата за “Баса на басите” не са търсели смайващи ефекти,но честно са изпълнили мисията си - да предоставят на нас и на потомците кино документ за живота и делото на необикновената личност”.

/в.”Народна култура” 221,89 г/

След всичко казано до тук от хората, имали възможността да се насладят в три поредни предавания на телевизията - 11 януари 89 година на “Мигове от живота и сцената” от 20.35 часа и  същата вечер от 21.30 часа на “Песента е целият ми живот”. И на 18 януари от 20.35 часа - “Срещи в България”, вече можех да изпратя поредното писмо.

17.1.89 г.

Скъпи бате Борко,

На двама ви с госпожа Франка още веднъж още веднъж Честита Нова Година! Желаем ви много здраве, спокойствие и дълголетие!

През тези дни, цяла културна България живее с не изгладимото впечатление, удоволствие и неизмерна радост от срещите си с теб чрез филма!

Без да имам кой знае какви заслуги, хората отправят възторжените си похвали, топлотата и сърдечните си поздрави към мен с молба аз да ти ги предам. Така че, заедно с нашите поздрави, приеми и тези на твоите почитатели.

При нас, засега нищо особено. Надяваме се тази година да бъде по-добра и цялата и доброта и здраве да бъде с Вас!

Прегръщаме ви сърдечно.

Ваши Нино и Нася

През тази година Борис Христов навърши 75 години. Една годишнина, която пораздвижи духовете и”по горните етажи на държавата”. След доброто начало с представянето на документалния филм за великия българин интересът към него продължи. Често се появяваха интервюта с него по вестниците.По радиото, не толкова често, излъчваха негови изпълнения с подходящ съпровождащ коментар. Аз се радвах защото тези материали, този интерес стигаше и до него. А в неговото положение това беше повече от оздравително - то възвръщаше вярата му, че направеното от Борис Христов за България е намерило благодатна почва,в която не престава да “покълнва” човещината и признанието.

Под заглавие”Сценична магия” големият диригент Асен Найденов отново споделяше свои спомени за съвместната му работа с Борис Христов по време на гастролите на Софийската опера в Неапол.Свои наблюдения и мисли за творческия процес,за работата на Борис Христов по тълкуването и изграждането на образа на Борис Годунов и възторга и възхитата от неговото трудолюбие,равно на неговия гениален талант.

-“Борис Христов никога не репетира формално и повърхностно - с “задънен и половин глас”,както често правят много певци, без да съобразяват, че това е вредно за гласа. Той репетира и работи винаги неизменно с максимална всеотдайност, все едно че се намира на сцената по време на спектакъл… И винаги постига блестящи резултати. Днес се чувствам особено щастлив да отбележа 75-тия рожден ден на уважавания и високо ценен певец и артист Борис Христов”.

/в.”Народна култура”19.5.89 г/

В интервю с Борис Христов под  надслов: “ Не живея чрез спомени”

Елена Драгостинова отбелязва:

“ Макар че му липсват короната и жезъла, сега е пищен с безрезервната сърдечност и великодушие. С жизнеността на човек, който явно не желае само изолация в спомени за звездни мигове и слава, а продължава да бъде артист”в действие”.Сцената за него днес е педагогическата му работа, може би като стремеж за продължението на действието чрез онези,които го следват.

“ Разбира се, живея и с миналото. Не ме напускат мислите за спектаклите.Непрестанно се връщам към тях.Защото това са моменти, които не се забравят. Ето сега, като ми разказвате, че 90-годишният маестро Асен Найденов е взел перото за да отбележи моят юбилей естествено е да съпреживявам дните на сътрудничеството си с него - леко,сговорно, с чудесни резултати!”

Известна е Вашата безкомпромистност към партньорите ви на сцената.Какви  са изискванията Ви днес към онези, които се учат от Вас на певческо и актьорско майсторство?

-“ Повечето от младите оперни изпълнители, които идват тук, притежават прекрасни качества - и певчески и артистични, и човешки. Но най-разкошното им предимство е младостта. Имаш ли я - като че всичко се постига с по-голяма лекота. Природната дарба е първото условие,за да тръгнем към избраната цел - усъвършенстването! Но работата върху звука,върху вокалната техника и изграждането на образи често заема цял един живот. Изисква себеотдаване и труд. Странно е но тъкмо в това постоянство се състои разнообразието в изкуството и красотата на нашата професия. “

-“ Срещате ли се с млади изпълнители,които са сбъркали професията си?

-“ Както ви споменах, тук работя с много даровити момчета и момичета. Разбира се, природата не може на всички по равно да даде. Но нека поне сега, в началото на оформянето им като артисти, да отворим вратата по-широко. “

Преди няколко месеца, чрез филма - портрет за вас българската публика успя най-после добре познатия от фонозаписите бас  да свърже с визуалната представа за актьорското ви присъствие на сцената. Но кинокадрите са все пак илюзия за реалност. Кино салонът не е оперна зала,нито пък телевизионния екран сцена. Какво печелят и какво губят от това посветилият се на “живото” изкуство артист и почитателите му?

-“ Отнема се много. Но и се дава не малко. Това са плюсове и минуси, чиято взаимозависимост е неизбежна. Филмът, когато е функция на друго живо изкуство, каквато е операта, е нещо много красиво, ако се прави по възможно най-естествения начин. В обратния случай се стига до пресъздаване вместо до отражение. Това,колкото и примамливо да е , усложнява съприкосновението между артист и публика. Необходими са не погрешни а реални впечатления и внушения. “

Подозирам, че сте песимист по отношение на възможностите на телевизията за популяризиране на музикалните ценности на неизкушената публика?

Телевизията е един от видовете на изкуството. Но засега,като че ли тя самата не знае това. Сигурно необходимо и е да набере скорост,да напредне и помъдрее,за да осъзнае силата си. От нея се изисква да съумее да показва условността и да постигне онази степен на въздействие,позната ни от киното.И от изкуството, представено на сцената.

Има ли нещо,което да ви тревожи за бъдещето на операта?

Какво,например?

Да речем,широките амплитуди между традиционализъм и експеримент, между периоди на кризи и взривове на интерес към този жанр?

Криза ли! Не е верно, публика и препълнени зали винаги е имало. За кризи по отношение на това изкуство не може да се говори.

Но у нас често се говори.

Вижте, операта е цялостно изкуство, в него не бива да се допускат празнини.Това е една верига от взаимозависими елементи, в която всичко трябва да бъде на мястото си. Отсъства ли един от тях и публиката започва да изчезва.

Това по отношение на публиката. А по отношение на съвременното  творчество?

Не искам да обобщавам,изключение за положителен пример винаги ще се намерят. Но като цяло днешната оперна литература страда от бедност на идеи. Като че ли липсва вглъбяването,остава амбицията да се докаже оригиналност на всяка цена.

Отричате ли правото на експеримент?

Експеримент - това значи опитност…

Искате да кажете: опит.

Опитност ! Само творец,който е опитен в работата си, добре я познава и владее принципите й, би имал правото да наруши установете закони и да отиде към изпробване в сферата на непознатото и нетрадиционното. Тук много приказки не трябват - новото или се приема или се отхвърля. Но нищо не бива да се пренебрегва.

Като казахте в началото, че често се връщате към преживяното на сцената,искаше ми се да ви попитам - чувствате ли се в момента в някаква роля?Макар и без театралния костюм?

Сега, в момента! Не-е-е! В момента съм свободен. Не описуемо е чувството човек да се наслаждава на отдих, да прави нещо без програма. Но това усещане и наслаждение идва благодарение на сравнението, на непрестанното редуване, на зареждането с енергия, а след това на отдаването й на нещо полезно.

Вие как си почивате?

- Ами как! Като всички хора.Сега като разговаряме с Вас,съчетахме и едното и другото.

Ще ви видим ли скоро в България?

Е,това е въпрос на бъдеще. Благодарен съм на всички,които не са ме забравили, които ме очакват”

/ 9 май 1989 г в.”Народна култура”/

Предадох цялото интервю на госпожа Елена Драгостинова, защото казаното от Борис Христов и в този разговор е достойно за интереса и научните търсения на бъдещите негови изследователи и тълкуватели.

За честването 75-годишния юбилей на Борис Христов се появиха и кореспонденции от Италия и от други места. В дописка на Серджо Пардера във вестник “Народна култура” от 16 юни 89 година се казва:

“ Почит към Борис Христов”- на 30 май тази година в залата на италианската асоциация на спектакъла се състоя тържествена вечер, посветена на 75-годишния юбилей на световноизвестния български бас Борис Христов. Честването бе организирано от Италианския център за спектакли съвместно с Българската телевизия и Българската Академия за изкуство и култура в Рим. На вълнуващото тържество присъстваха представители на италианската култура и изкуство на театъра,киното и телевизията, любители на оперното изкуство, българи живеещи в Рим и множество журналисти и критици. С голям интерес бе посрещнат биографично-музикално телевизионния филм:”Борис Христов - мигове от живота и сцената” на Людмил Трифонов, който е режисьор и сценарист на филма.Актьорът Гуидо де Салви прочете откъси от “Фауст” и “Борис Годунов” а музикалния критик Маурицио Модуньо подчерта универсалната стойност на изкуството на Борис Христов. Председателят на Центъра за спектакли Серджо Тразати и Директорът Анджело Либертини говориха за големия принос на прославения български певец за световната култура. Заместник председателя на Комитета за телевизия и радио Александър Йосифов прочете приветствие до Борис Христов от името на Комитета. Режисьорът Людмил Трифонов каза:” С този филм исках да отдам почит на големия българин,тясно свързан с Италия, на прочутия певец, чието дело принадлежи на целия свят,на учителя на толкова певци”.

След това взе думата посланикът Райко Николов, който заяви:”България, земя на древните траки е горда, че даде на Италия и света Борис Христов,който посвети целия си живот на изкуството и музиката и стана авторитетен  посредник на приятелството между нашите две страни. Тържеството завърши с продължителни аплодисменти, адресирани към големия български певец, който прие дълбоко развълнуван овациите и към режисьора Трифонов, чиито творчески принос в осъществяването на филма бе високо оценен от римската  публика и критика”.

Вестник”Работническо дело” от 20.6.89 година съобщава че:

“Държавния съвет на Народна Република България е издал указ с който награждава именития певец Борис Христов с орден “13 века България” за цялостната му музикална,артистична и педагогическа дейност допринесла за популяризирането на българското певческо изкуство в света и за неговото щедро дарителско дело.”    БТА

С удоволствие отделих “с предимство” тези публикации, за юбилея на Борис Христов преди да му честитя и аз с писмо от 10.5.89 година.

Скъпи бате Борко!

С препълнено от братска обич сърце ти честитя Рождения ден и те поздравявам с юбилейната годишнина!

Огромна радост и щастие би било за мен лично да ти поднеса най-добрите, най-сърдечните си благопожелания. Но тъй като това е невъзможно, то с писмото си изпращаме пожеланията си за много години живот и здраве и много поводи за радост и добро настроение!

Така са се стекли обстоятелствата, че сме далече един от друг географски, но духовно, емоционално ние сме били и ще бъдем до теб - с нашите сърца, с нашата обич и ненакърнимата си всеотдайност!

Прегръщаме те и те целуваме горещо!

Твои Нино и Нася

От името на операта в Стара Загора също беше изпратено приветствие, подписано от Димитър Димитров - главен художествен ръководител и директор:

Уважаеми Маестро!

Щастлив съм, от името на Народна опера - Стара Загора и от мое лично име най-сърдечно да ви поздравя с вашия 75 годишен юбилей и удостояването ви със “Златна лира” на Съюза на музикалните дейци в България.С удоволствие и радост си спомняме за краткото Ви гостуване в града ни. С надежда очакваме още такива вълнуващи срещи!

Желаем Ви дълги години здраве и бодрост! На Многая лета!

С уважение:

Димитър Димитров

В средата на есента - на 25.10.89 година след закономерно лятно затишие изпратих това писмо:

Скъпи бате Борко!

Бих искал да вярвам че писмото ще те намери в отлично здраве и бодрост! След лятото, когато човек е прекарал добре почивката, това е съвсем естествено. Но още повече бих повярвал на едно твое, макар и съвсем кратичко писмо. Аз знам, че досега не ти е било възможно да пишеш за”щяло и нещяло” . От бате Любчо научавам с радост всяка новина от теб и за теб. А ако Господ чува благопожеланията ни към теб - моите и на този голям човек и безпределно верен приятел Любен Живок, никога не ще се почувстваш нито сам нито болен.

Преди повече от месец получих писмо от Владимир Панкратов от Ленинград.Решил е да опита късмета си в чужбина. Помоли ме да му дам адреса ти, с надежда да се свърже с теб, да ти попее и да  получи твоята благословия. Дадох му го”единствено на него”като вярвам,че не ще ме упрекнеш за това. Той наистина има отлични качества - и глас, и фигура, и темперамент! Такива са впечатленията ми от преди 7-8 години. Ако е запазил и развил това, което от Бога му е дадено - помогни му!

При нас, в национален мащаб нещата не са много добре.Но си казваме:

“Здраве да е”!

Здраве - голямо, осезателно, истинско пожелавам на теб и госпожа Франка! И дано имаме щастие отново да ви посрещнем у нас!

Прегръщам и двама ви!

Ваш Нино

P.S.Заедно с Нася и Борис прегръдката ни става тройно по топла и по силна!

 

ПРЕЗ НОЕМВРИ  бате Любчо отново бе щастлив да посети Италия и с известна тревога, в какво състояние ще намери скъпият ни приятел.Пътуването му беше уредено и подпомогнато от Комитета за култура със задача, да продължи уреждането на някои юридически въпроси относно дарението на Борис и Франка Христови,относно статута на Академия и прочие. Но от всичко най-важно беше - да види и донесе вести направо “от извора”! Радостта и за двамата е била безмерна. И което е важно-усещането на бате Любчо/разказано ми след завръщането му/ било, че бате Борко е преодолял до голяма степен заболяването си “физически” и в пълна степен - “духовно”! Бил е в добро разположение на духа. Бликащ от сладкодумство, хумор и …мъдра преценка на действителността. Говорили са много за много неща в родна България, за много приятели - “от тукашното “ и “отвъдното”. Двамата са “измайсторили” едно много скъпо за мен писмо диктувано от бате Борко,писано от бате Любчо:

Рим 28.11.89 г.

Мили Нино,

Писмото от 25.10 т.г ме зарадва. Пожеланията и молитвите Бог да ми дари здраве и дълъг живот пробудиха у мен надежда за още по-добри дни. Не ти писах до сега по известни на теб причини. За сега използвам помощта на гостуващия ми Любен за да ти се обадя. Когато  почна да пиша саморъчна ще ти изпратя писмо, в което ще отговоря на повтигнатите от теб въпроси.

Целувки на Насето, теб и порастналия вече

Борко

Целувки Борис

Това: “целувки Борис” , което ще бъда щастлив да получа още няколко пъти е изключително ценно за мен. Това “разкривено” изписване е струвало на бате Борко неимоверно усилие и старание или, както казва бате Любчо: - “ Майстори го половин час”!

Лаская се от мисълта, облъхнат от радостта, че само голям приятел към приятел може да направи такъв жест и с толкова усилие.

 

23.12.89 г

Скъпи бате Борко,

Преди десетина дена получих писмото, сътворено от двама ви най-свидни на сърцето ми приятели! Благодаря! Отдавна нашите приятелски взаимоотношения са преминали в най-топли, братски взаимоотношения. И основа за това винаги е била безкористността. Аз съм щастлив и благодарение и на вас съм съхранил това, което ми е дадено отмоите мъдри родители и което е представлявала истинския българин в най-добра светлина. Моите постъпки - съзнателно или не - винаги са се пресичали в невидимата призма на евентуални ваши действия и постъпки при дадени условия.За това, ако може да се съберат в едно благопожеланията ми към Вас за здраве и дълголетие, те биха Ви стигнали за  хиляда години!

Прегръщам те!

Твой Нино

В края на 1989 година и началото на 1990 год. Нещата у нас се”поразбъркаха сериозно”.В целия  соц.лагер вреше и кипеше. Работа на политолози,социолози,историци да оценяват и преоценяват случилото се тогава. Чувствата, мислите на хората бяха смесени - от тревога до надежда. Всички се надявахме на по-добро. Тревогата и на бате Борко за неговата скъпа родина беше голяма и основателна. Надеждите му, молитвите му: - “ Само дано Бог даде благоразумие и мъдрост на внинца,та да не се стигне до деяние като у съседите на север”! - беше обсебила мислите му.

Наближаваше рождения му ден, за който по традиция, му изпращах поздрави от името на цялото ни семейство. Сега той се нуждаеше повече от всякога от приятелско внимание и подкрепа.Колкото и оптимистични да бяха писмата ми, тревогата ми за здравето му не ни напускаше. Както и надеждата, че все пак”чудеса” стават и едно от тях дано се случи на него!

7.5. 90 г.

Свидний ми,бате Борко!

Надявам се, писмото ми да пристигне за рождения ти ден и затова от сега ти го честитим от сърце и душа!

Сега, когато по света, а още повече - у нас “ври и кипи”,когато се сгромолясват вяра и идеали,когато се поогледаш констатираш с драматизъм пропуснатите възможности; за бедите, които донесе на родината ни една система,едно общество създадено и ръководено от корумпирани и неуки хора. Общество,в което моралните щети са несравнимо по-големи от материалните; единственото,което дава опора на човека да подреди, да укрепи това, което останало непокътнато в душата му,в сърцето,в живота му без съмнение е приятелството - безкористно,чисто, неподвластно на външни влияния и интереси. Това е мисълта да знаеш, че имаш човек /човеци/ за които си готов всичко да дадеш,да твориш добрини! С годините, приятелите може би,остават по малко, но затова пък са истински и завинаги. Аз съм щастлив,че имам твоето приятелство,приятелството на бате Любчо! То ми вдъхва вяра и сили по леко и с достойнство да се държа на мястото си,което съм извоювал с труд и честни средства. И понеже стана дума за бате Любчо,то абсолютно сигурно е, че и неговото приятелство и преданост към теб са пословични,безгранични! Затова,може би и той има нужда да се поразговори с теб,да почувства духовната ти подкрепа. Ако не те затруднява това, обаждай му се по телефона,макар и за минутка. Това ще го направи щастлив.

Ние тук с Нася се стараем да запазим”равновесие” в тези бурни времена.Здрави сме. Борис се учи отлично.Всички се надяваме обществото ни страната ни да се насочи по”правия път”!Бог да е с нас!

Още веднъж с Нася и Борис ти честитим рождения ден. Прегръщаме и двама ви и ви целуваме по братски.

Твой Нино

А ето и  краткия,но драгоценен отговор на бате Борко. Драгоценен,защото отдолу пак стои малко “разкривения” но направен с много старание и обич подпис:Борис

Драги Нино,

Много ти благодаря за поздравите по случай рождения ми ден. Много здраве на Нася и Борис.

Борис

10.6.90 г. Рим

По случай рождения ден на Борис Христов по първа програма на Телевизията беше излъчено предаването “Щрихи към портрета на Борис Христов” с водещ проф.Атанас Божков. Разговора беше между Борис Христов,Асен Найденов и Божков на вечната тема:-За изкуството въобще и в частност -за изкуството на оперния артист. С примери от необхватното,несравнимото изкуство на Борис Христов.

С национална значимост беше и честването в Националната опера в София,което беше отразено във в.”Демокрация” от 21.5.90 г.под заглавие:

“ Честит рожден ден на златния български бас.

Отдавна салонът на Софийската народна опера не бе така пълен с елегантни и излъчващи интелигентност хора,като снощи. Концертът посветен на рождение ден на златния български бас Борис Христов, бе под патронажа на президента на Република България и организиран от Международната фондация”Св.Св.Кирил и Методий”,Народната опера и Българската телевизия. Вечерта бе открита от проф.Атанас Божков, който каза:че”днешния празник е не само празник на нашата национална гордост,но и празник на българския творчески дух!Президентството награждава Борис Христов с орден”Стара планина”-Първа степен,а “ние му поднасяме свежите цветя на българското национално признание”.

Журналистите от в.”Демокрация” с обич се присъединяват към топлите пожелание на проф.Божков.

СЪБИТИЯТА,ПОЛИТИЧЕСКИЯ ЖИВОТ В СТРАНАТА се развиваха във все по-сгъстени “тонове” и напрегнат ритъм. Улавях се в парадоксалното положение да не знам кой на кого трябва да се оплаква, кой на кого трябва да помага - аз на Борис Христов или той на Нино Луканов!В етапа на развитие на нашето общество, на държавата ни и най здравия в “морално и физическо отношение” имаше нужда от отваряне клапаните на напрежение. Дали е точно намерен”обекта” и “момента” - не се наемам да твърдя или да споря за това.Но в писмото ми от 9.10.90 година пиша така:

Свидний ми бате Борко!

Няколко пъти започвах писмото си,но все не намирах верния”тон”. Гамите бяха все минорни! И макар да съм оптимист по характер в нашето сегашно разтроено общество човек би бил глупав фантазьор,ако не види нещата в истинската им светлина и до голяма степен - уродлива реалност. Когато цял един народ е доведен до положението на”четириногите” - “светлите бъднини” за този народ са доста необозримо бъдеще. И ако в материално отношение все пак може да има надежда за изход - в духовността, в културата, в изкуството нещата никак не са успокоителни. Загубата на тези качества и добродетели трудно се възвръщат.Впрочем,да оставим тези мисли настрана. Молим се само да е живот и здраве. Макар че “Господ помага ала в кошара не вкарва…”трябва да запретнем ръкави и да се опитаме сами да си помогнем.

Желаем на теб и на госпожа Франка много здраве и дълъг живот.

Прегръщаме Ви най-сърдечно!

Ваши Нино,Нася и Борис

В този тон са и други мои писма през тези една,две години.Защото средата,времето, в което живее човек не може да си стои в изолация и да не понася несгодите като всички около него. И тези трудни условия, пораждащи неподозирани не само политически, икономически, социални но най-вече човешки взаиомоотношения се проявяват в негативен план.Да се чуди човек от къде се взе толкова злост,толкова настървеност между хората! Но, слава богу, благодарение на наследени добродетели, на възпитание ли, на добри и поучителни примери ли от други времена в бурната многовековна история на България,не по леки от сегашните успяваме в къщи, а и мнозина наши приятели,познати да запазим помислите си, действията си, отношенията по между ни които ни дават правото да се наречем човеци,които укрепват вярата ни за нещо по-добро!Една ярка светлина сред сивотата наоколо си остана приятелството ми с Борис Христов. За съжаление,по разбираеми причини, връзката ни през последните две,три години беше повече “еднопосочно”.Аз трябваше да я поддържам,защото той имаше нужда от моята скромна подкрепа.Имаше нужда да знае, че мнозина са хората - негови приятели и почитатели, които се интересуват от него и му желаят добро здраве и сили, той да преодолее пък своите несгоди.

Не пропуснах и тази година да му честитя рождения ден. Да му кажа няколко наивни може би, но сърдечни думи. Да му припомня спомени от преди няколко години, които се надявах да внесат повече светлина и в неговата душа. Защото, макар великан на сцената,недостижим в помисли и действия той си беше и си остана човек - и нищо човешко не му беше чуждо! Но надеждата ми,че през лятото нещата ще се по-уталожат,ще тръгнат по по-добра посока и ще мога да променя в по-оптимистична “тоналност” характера на писмата ми до бате Борко,не се получи. В писмо от 3.12.91 година между другото,но и по важност пиша:

Свидний ми бате Борко!

Много пъти се захващах да ти пиша,но все отлагах “за по-нататък” по причини за които ще стане дума по-долу.

В Стара Загора се случи беда, която за дълго ще се отразява неблагоприятно на сценичните изкуства - театър,опера,балет.

На 4 срещу 5 октомври, в навечерието на Деня на Стара Загора изгоря сградата на операта!!! Как е станало, кой е извършил това пъклено дело е неизвестно за сега/а може би - завинаги?/ Но от това което ти видя - зала,сцена,фоаие - нищо не остана! Казвам ти тези неприятни неща, тъй като те бяха и най-важната причина да не ти пиша толкова време. Два месеца минаха от тогава и все немога да приема станалото за действителност.Но,уви! Така е !

През цялото време до днешния ден, когато пиша тези редове в къщи сме си мислили за теб. Ако Бог чуе нашите молитви то всичката божия благодат и най-добрите пожелания ще стигнат на двама ви за още сто години.

Прегръщаме ви топло

Ваши Нино,Нася и Борис

За съжаление, Бог не беше твърде благосклонен да чуе и изпълни нашните молитви.В една картичка от 31.1.92 година госпожа Франка ми пише:

Скъпи Нино,

Благодаря за пожеланията,които предавам и на теб и а твоето себейство, а също и от името на моя съпруг. Борис е много болен. Две операции,от които много се измъчи и възстановяването му е много  бавно и трудно. Много съм тъжна и заради изоставянето на Академията.Жертвата,която направихме - да дадем на България нашата хубава къща е била безсмислена.

На всички ви в къщи сърдечна прегръдка от Борис и Франка Христов.

 

Какви изпитания и поднесе живота и какви тепърва предстояха да понесе тази велика жена,този достоен човек!

 

 

Многоуважаема,скъпа госпожо Франка!

Обръщам се към Вас за да изразя моята и на семейството ми благодарност за топлите ви думи и да споделя с вас най-дълбоката ни тревога за здравето на бате Борко! Аз знаех за операциите, но недопусках,не исках да допусна че всичко е толкова тревожно. Ние се безспокоим и за  вас, най-близкия,най-верния човек на скъпият ни бате Борко.Затова, че трябва да понесете цялата тежест и цялата отговорност за неговото възстановяване. Повярвайте ми,скъпа госпожо Франка, че ако имах възможност, ако бях по-близо до Рим щях да  бъда непрекъснато във ваша помощ. За съжаление, разстоянието в километри е голямо, но душевната ни близост е истинска и безкористна. Ако това може поне мъничко морално да ви подкрепи - ще бъда щастлив!

Тревожа се и за заветната мечта на бате Борко - Академията! Всичко имаше смисъл, ако обучението на певците ставаше под негово ръководство.

Незнам,кой и какви разговори води с вас за бъдещето на Академията.Но аз вярвам, че вие ще вземете най-правилното,най-верното решение.

И ако сега имам някакво пожелание,то е да ви даде Бог здраве, сили и търпение, а на бате Борко - по-скорошно изцеление!

Целувам ви ръка!

Прегръщам и двама ви топло,по братски!

Ваш Нино Луканов

P.S.Тези ми пожелания подкрепят и моите Нася и Борис.

 

И НОВАТА ВЛАСТ,заета с решаване с изклчително тежки проблеми на държавата не и беше до такива “дребни проблеми” като съдбата на културата- и Академията на Борис Христов, в частност. Когато беше поставен сериозно въпросът за пренасяне от Италия на много от нещата,дарени на България от Борис и Франка Христови като:най-хубавите ми сценични костюми от коронните му роли,картините и иконите от неговата колеция, музикалната му библиотека, наброяваща хиляди томове извънредно редки,ценни книги и музикални текстове… тогавашното  Министерство на културата и “пръста си не помръдна”, защото не знаели за такова дарение, а още по-малко за неговата изключителна художествена и историческа  стойност?! Затова пък музеят на”Ковън Гардън,Ватиканския музей знаеха, приеха и съхраниха за вечни времена реликви, които ние сегашните и бъдните поколения на България, ще можем да виждаме в най-добрия случай,на диапозитиви!

Дейността в Академията замря. Факт който будеше сериозната тревога на госпожа Франка и отчаянието на бате Борко. В една дописка, публикувана във вестник”Демокрация” от 17.10.92 година се казва:

“Академията по изкуства, която Борис Христов основа в Рим, не успя да избегне съдбата на много други благородни начинания. В същото време, няколко млади наши таланти вече 6-7 месеца чакат виза от италианското посолство,за да заминат на спецализация в Вечния град. “

В писмото от 15.12.92 година аз продължавах да споделям мнението си, да разисквам темата с бате Борко и госпожа Франка:

Свидний ми бате Борко!

Скъпа госпожо Франка!

Не мога да си обясня, как се случи така, че измина толкова време без да ви напиша писмо, без да получа каквато и да е била вест от вас!

Не отдавна прочетох в един един вестник, че госпожа Франка е изразила общото ви мнение да си върнете вилата, пригодена за Академия за изкуство и култура поради опасения, че там може да се вършат не много пристойни деяния, като “пране на червени пари” и тем подобни.Аз не бих желал да коментирам тези ваши опасения. Приемам ги, че по скоро това е мнение на автора на дописката. Но кой знае, може пък тези предположения да са основателни?! От друга страна, сега у нас обстановката е така политизирана, че култура остава съвсем малко време, още по-малко -средства. А да не говорим за добро стопанисване на имущество, за което тя и представа няма. Ето защо,всичко трябва да се остане у тези, които са го градили, събирали с толкова любов,с толкова надежди и вяра, че то ще се използва само за добри дела,с най-добри намерения. Надявам се,да не е далече времето, когато нещата ще се “наместят”, когато ще дойдат умни и талантливи люде - които ще приемат с благодарност дареното от вас и ще го предстовят на днешните и бъдни поколения за прослава и на вас, и на великото ви дело.

Но… да се настроим на “тема” коледни и новогодишни празници, когато е по-добре човек да си мисли за хубави неща за близките и скъпи на сърцето му хора! От все сърце ви желаем бате Борко и госпожо Франка, много здраве,много вяра и надежда,че следващата година ще бъде по-добра и по-щастллива от старата.

Прегръщаме ви топло

Ваши Нино,Нася и Борис

 

Свидний ми бате Борко!

Многоуважаема госпожо Франка!

На шега,на истина,пролетта дойде и аз с най-голямо удоволствие ви е честитя! Зимата специално в Стара Загора не беше много сериозна,но достатъчно продължителна за да можем да кажем:”Добре дошла пролет”!

Искрено се надявам и при вас зимата да е преминала по-леко и че здрави и с надежда за по-добро ще се “хванем за копривата”.

На 3 март бате Борко “с топъл глас на мъдрец” /така ми казаха приятели/ е поздравил българския народ с националния ни празник по радио “Христо Ботев”.За съжаления,никой от нас в къщи ,него е чул. Но пък се зарадвахме много,че надеждите ни които изказах по-горе се оправдават.

Преди известно време бях в София. /това е причината да не чуя бате Борко/ Ходих у бате Любчови. Поприказвахме си доста. Наверно често сте “кихали” защото разговорът ни се водеше все за вас и около вас. Много пожелание ви изпратихме за здраве и добри години напред. И когато си отидох се упрекнах, че самият него почти не говорихме. Тогава си спомних, че от видяното от мен с “периферното” зрение е оставило леко тревожното впечатление, че и бате Любчо, като всички интелектуалци живее много скромно, да не кажа - бедно. Но това впечатление изплува в съзнанието ми после. Защото докато си говорихме, с лееше благородство и аристократизъм,които у него винаги е имало достатъчно. И си казах:

“Господи! Толкова ли сме грешни, та ни “даряваш” все с такива управлиниц - до сегашни и сегашни - та това,което е било и ще бъде гордост за нацията да бъде подлагано на такива несгоди и изпитания?! Но…господ едва ли ме е чул.Затова си оставаме с вярата, че ще дойде по-добро.Оставаме си с надеждата, че не ще дойде по-лошо! А когато човека има врява в доброто,кагота има потребност да отправя любов и доброта към други хора - истински човеци, то и нему е добре!

Затова още веднъж ви честитим пролетта и ви прегръщаме горещо.

Ваши Нино и Нася

И този му рожден ден не пропуснахме да го поздравим:

 

Свидний ни бате Борко,

Поздравяваме те с рождения ти ден! С преклонение и гореща обич ти изпращаме нашите благопожелания за добро здраве и отлично настроение. Бог е бил щедър към теб, като те  е дарил с гениална дарба, развита до съвършенство от теб,от твоя титаничен характер и трудолюбие!

Светът се е  обогатил с непреходното ти велико изкуство. Бог ще бъде щедър и ще ти даде дълги години живот и здраве - за щастие на всички нас, безгранично обичащите те приятели.

Прегръщаме те горещо

Твои Нино и Нася

P.S. Най-сърдечни поздрави и благопожелания на скъпата ни госпожа Франка

 

ЗА СЪЖАЛЕНИЕ НЕ ТАКА ДОБРЕ СТОЯХА НЕЩАТА, както искрено и г орещо желаехме ние. Нито здравето на бате Борко се подобряваше видимо, нито нещата около Академията - другата голяма болка на Борис и Франка Христови имаше някаква добра перспектива. Във вестник”Демокрация” от 20.5.93 г одина под заглавие: “Дължим толкова много на Борис Христов” авторът Лъчезар Тошев казва:

На 18 май царят на басите Борис Христов навърши 79 години. По стечение на редица обстоятелства българската публика не успя да го чуе у нас. Но той беше един от живите символи на България. На онази България, която комунистите си мислеха че са погребали окончателно,но която сега възкръсва. Тогава записите на Борис Христов чрез езика на музиката даваха това, което цензурата на режима забраняваше. Паметник на славянската култура са записите на църковно-славянски песнопения,направени от Борис Христов. В тях басът вложи целият си гений.Те се появиха в България още по времето когато се забраняваше на учениците да ходят в църква по Великден.Точно тези записи показаха истинското лице на православната религия. Родолюбецът на Борис Христов подари на България вилата си в Рим, където беше организирана Академия за изкуства. Имах възможност да посетя Академията преди няколко месеца,поканен на чаша тосканско вино от Маестрото и госпожа Франка де Ренсис.

Тогава разбрах, че медалът има и друга страна. Бездушието на чиновниците-бюрократи и политиците помрачаваха светлото родолюбиво дело на Борис Христов. Разбрах с огорчение, че българските музеи не са предявили интерес към предложените за съхранение костюми, с които бас номер 1 е триумфирал по сцените на всички континенти. Затова пък Британския музей не се е поколебал и е обогатил своята колекция с тези реликви.Някога Маестрото предложи на България родната си къща в София на улица”Цар Самуил”43 за създаване на музей и школа за певци. Там трябваше да се пренесе уникалната библиотека и колекция от картини,притежавани от Борис Христов. Разбираемо е неприязненото чувство на комунистическите функционери към стипендианта на цар Борис трети, но нищо не може да оправдае сегашните управници. Всеки българин би трябвало да изпита чувство на срам, когато види че отново продължава лошата традиция да не ценим  нашите велики хора приживе. Срамно чужденците да ценят нашите таланти повече от нас. Ние,българите дължим на Борис Христов много. И трябва да намерим достоен начин да изразим уважението си към него.

Нека не си отиде от нас огорчен и оскърбен от безразличие!

 

УВИ! ДУМИТЕ И ПОЖЕЛАНИЯТА,ЦИТИРАНИ ПО ГОРЕ,ЗАКЪСНЯХА!

Отиде си Борис Христов! Огорчен! Не от родната публика и от хилядите негови най-искрени почитатели, за които той мислеше и твореше през целият си живот. Беше пренебрегнат, беше изоставен, беше правен опит не веднаж да бъде накърнено достойноството му,честолюбието му, родолюбието му от дебелоглави чиновници и недостойни хора. Те огорчиха и последните години от живота му, когато той,по здравословни причини не можеше да им даде заслужен отпор.

 

НА 28 ЮНИ 1993 ГОДИНА ДОЙДЕ ЗЛОКОБНАТА ВЕСТ:

Днес, в 9 часа в домът си в Рим,почина Борис Христов! Почина най-великия българин на 20-ти век. Най-великия,недостижимия от никого вече оперен певец и артист божествения бас Борис Христов!

Напусна ни нашия,обичният ни бате Борко! Не мога да кажа:”Бог да го прости”!-защото Той ,Бог го направи равен на себе си тук,на земята! Не мога да кажа: “Вечна му памет”!- защото стореното от него в певческото изкуство,в световната култура тепърва ще се оценява. Защото Той става еталон за всички негови последователи в оперното изкуство”от нъйне и во веки веков”!

Споменът у мен и семейството ми за него е като за жив, защото не можем да го приемем като отишъл си завинаги от нас. Защото “заканата му” че следващият път,когато дойде в България ще “прескочи” София и ще дойде у нас в Стара Загора оставаше в сила, макар и теоретично, след сполетялото го заболяване.

Чухме се с бате Любчо Живков.Освен съболезнования, разменени през сълзи,повече нищо не можехма де си кажем.

На 29 юни заминах за София.

България очаква завръщането на своя син! Официална България, верна на максимата :”Умри,за да ми домилееш” не пести суперлативи за мъртвия Борис Христов, а дума “не обелваше” за живия Борис Христов, за великия Борис Христов, когато целия свят благоговееше пред гениалния, пред титаничния българин - гражданин на света Борис Христов!

Истинска България, тази, която не може да го види и чуе на своя сцена, България, чието име вървеше винаги пред ореолното име Борис Христов го очаква, за да му отдаде  своята искрена,неподправена, майчина обич! Очаква го, за да го приеме завинаги  в своята земна гръд там, където почиват неговите обичани и обичащи го родители и брат!

Беше съобщено, че утре 30 юни - сряда,със самолет на “Балкан” ще бъдат докарани тленните му останки. Създадена е комися по погребението с председател Президента Желев. Опелото ще се извърши в храм-паметника “Свети Александър Невски”.Той ще бъде първото светско лице, за когото ще се извърши траурна церемония в храма, предназначен за царе и патриарси.Едва ли ще има някога по достоен от него, за такава чест, па бил той цар или патриарх!

С неговия саркофаг ще пристигне и госпожа Франка, придружена от племенницата й Чечилия Тито Гоби.

Първи юни- четвъртък.

В 9.00 часа бяха в храма. Техници от телевизията подготвят апаратурата си - цялата траурна церемония ще се предава “на живо” от 12.00 часа. В 9.30 часа се срещнахме с бате Любчо. Огледахме кое как се правимакар че от нас нищо не зависеше.Към 10.30 часа започнаха да прииждат опечалени хора. Към 11.00 часа храмът беше препълнен! Хора от най-различни възрастни - млади и стари, интелектуалци и “обикновени”, с различни политически пристрастия,но обединени от желанието да отдадът искрена почит на паметта на най-великия предтавител на България пред света - Борис Христов!….Напрежението расте всяка минута. Започват да прииждат политици,държавници:Председателят на Народното събрание Александър Йорданов,премиера Беров, президента Желев, дипломати…Към 11.50 часа влезе и госпожа Франка и придружаващите я.В 12.00 часа беше внесен сакофага с останалото от Него!…Гробна тишина! Върховно емоционално напрежение! Запява катедралния хор. Започва траурната церемония.Опелото се извършва от патриарх Максим и целия свети Синод.

И странно! В тази атмосфера на скръб и покруна изникват не канени, но не и не желани от къслечни и цялостни спомени от времето, когато само на няколко крачки от сегашното място, заобиколен от много хора, но в друго настроение, целият в плам и вдъхновение лееше божественият си глас! Той - Борис Христов! Пак имаше”гробна” тишина,пак имаше върховно напрешение, но породено от необикновеното присъствие,от неподдаващото се на описание въздействие на неговот велико изкуство!

Към 13.30 часа церемонията завърши. Запътваме се към последният му дом! От вън, на площада пред храма - море от хора! Политат хиляди букени към сакофага! Еква неговия глас от “Коронацията” из операта”Борис Годунов”!…

Ронят се сълзи от очите на всички,които можах да видя. Покъртителна картина! Поставяща на изпитание и най-здравите нерви и най-силните чувства на човека!

А камбаните на храма сякаш биеха не на смърт а на възкресение!

На гробищата,близо до Дома на покйниците, можах само за малко да видя покрусената госпожа Франка и да и изкажа съболезнованията си. Тя имаше време и сили само да промълви:

“ - Ни-и-но! Борис!…..”

Народ се стичаше от всякъде. Беше трудно да се следва саркофага, носен от войници. При последните траурни акорди, преди самото погребение, на госпожа Франка прилоша. Спуснах се да и помогна. Имаше и други хора, които се погрижиха за това. Седна наблизо,сред чужди гробове. Като и по премина се видяхме за още мъничко. Представи ме на племенницата и на преводачката. Не бяха нужни много думи, за да засвидетелстваме един другиму неизмеримата си мъка по нашия Борис!…….На двете дами тя каза:

-“ Това е Нино. Борис много,много го обичаше!…Аз също!” И продължи:

-“ Нино, аз ще ти пиша на италиански. Ти ми пиши - аз ще помоля да ми преведат писмата ти”.Казах и:

-“ Аз ще се постарая да ви пиша също на италиански.

-“О-о,много,много ще съм ти благодарна за това. Довиждане Нино!Пиши ми”!

Когато седна в колата за да я отведе в хотела,с препълнени от сълзи очи и тъжен глас каза:

“Adio,Boris! Сбогом Борис!

Сбогом бате Борко! И понеже скоро няма да приемем физическото ти отсъсвие от нас ще повторим мисълта на философа Платон:
“Докато беше жив ти ни светеше като звезда Зорница! Сега, когато те няма ще ни светиш като звезда Вечерница!”

 

С гриф”мълния” трагичната вест обходи планетата. Целият културен свят беше покрусен. Пресата в италия писа, че е починал “трагичния цар на операта”.”Сбогом Борис - цар на сцената” - от белязва “Джорнаре ди музика” “Почина най-големия Филип” - писа “Ла Стампа”.”Легендарен бас”,”Големия Годунов”,”Бас на века”… Тези са думите, които четоха покрусени милионите почитатели на гениалния артист. На 30 юни “Ковън Гардън” посвети своето представление на “Атила” на паметта на Борис Христов!

И в нашия печат се писа много.

Даваха се кратки биографични справки, открояваха се някои от най-големите му роли. Казваха се хвалебствени думи, поставяха го там,където той винаги е бил - сред най-великите българи на 20-ти век и най-гениалният бас от втората половина на миналия век. Ще си позволя да цитирим изцяло някои от тези публикации, от уважение към авторите им, заради искреността и уважението им към Борис Христов.

“ Реквием за Борис Христов”от Пламен Карталов, първия директор на Академията в Рим, работил съвместно с Борис Христов - ползотворно и уважително. -“ Надгробен вопъл връхлетя от Рим и в душите ни плисна мълвата - Борис Христов почина! Свръх проникващия дух на гения -титан от върховете на световната оперна сцена се слива от днес с безсмъртната легенда за Икар. Целият културен свят, взривяват половин век от неукротимия ми артистистичен вулкан, отеква с плачещи камбани! Стихията на огненият му талант със земна гръд България,угасна завинаги. Безсмъртна и во веки остава дирята на митичната му фигура, превърнала мистерията на музиката в златен пантеон - съкровищница от гигански,неповторими вокално-сценични образи.

Ехтящите с гласа му химни - прослава “благослови Господи” и “Многая лета” превръщат трелите на своя български славей в негов собствен Реквием.

Прости, Маестро и приятелю с последно”сбогом”!

Прости за всички грехове към теб. Добре познавахме великодушието и гордостта ти. Доказа сам, с постъпки висши,че искаш до последно сбогом,да служиш на изкуството си като българин. Болезненият ти сън остави щедро опита си,макар след мъки и терзания дълго га чакаш - все пак се сбъдна. Твоето училище и ти - Маестро,вълшебник в него, се превърнаха в извор на вдъхновение и заразяващ пример. В  тази своя нова и последна роля,макар след тежко боледуване тогава ти възкръсна с нова сила и енергия за да бъдеш пак полезен на Отечеството! Целият ти дълъг път на най-велик артист и тази твоя поседна стъпка - ковачницата на млади таланти, ти превърна и в свое разпятие.Ще се помни от всички и ще го носим в душите си като знаме свято и во веки Амин!”

“Благослов за грешните ни души” от Розалия Бикс,поместен във вестник”Столица” 29.6.93 година.

Почина Борис Христов. Културната ни история едва ли ще бъде в състояние един ден да открои друга личност на дисидент, по безпорта като творчески престиж и в същото време по малко показна в протеста си. А той само пееше. Политически изявления не правеше, не строеше антитеории и не хулеше. Предвождаше. Бе сред първите в световния оперен театър и в същото време водеше значителна част от българската интелигенция в несъгласяването й с режима. Мисълта,че го има, макар и не тук, в България укрепваше духовете,опазваше пламъчето на надеждите. Ранното му заселване в чужда земя благодарение на  препоръката на цар Борис Трети

го спаси  не само от принудата да живее в компромиси, но и от физическа гибел. Подари го на света цял целеничък, гениален в прозренията си творец. За колко по дребни неща от един горд дух затриваха в онези времена…За дълго, някъде към 60-те години триумфите му се знаеха главно от  плочи и чужди радиостанции,сред тесен кръг приятели”от махалата”, гуслари и други колеги. Около името Борис Христов сияеше ореол. Постепенно с първите излъчвания на записи с негово участие по Българското Радио и особено в уюта на тогавашното студио “Музика” с Асен Александров начело-незабравими вечери с “ДонКарлос” и “Борис Годунов” - този ореол на певец пое и политическите пристрастия на мнозина от нас. Да си Борис Христовист в онези години, а защо не и днес - означаваше да не понасяш настойници, съглашения и привидности в своя живот.

Личност с магнетично въздействие Борис Христов разместваше с присъствието си ценности и оспорваше и ерархии, без да прави друго,освен да пее. Запитвали ли сте се как? Постоянно, съвсем доскоро, над софианци се стелеше мъгла от сухове, жадно попивана като всичко,идващо за него:как властите му отказали да вземе при себе си на лечение болния си брат, и как когато той починал, Борис Христов се зарекъл,докато виновниците не си отидат да не стъпва на българска сцена. Как  поискал да превърне родния си дом на улица”Цар Самуил”43 в певческа Академия,която сам да ръководи и издържа, но предразсъдъци на образованието ни и завистливи колеги осуетили намеренията му; Как веднъж се съгласил да пее в Софийската опера,но отказали да приведът оркестрината към международните стандарти и уговорката отпаднала и т.н.Могъщите внушения на Борис Христов идваха от изкуството му. Изкуство с лъчене,яростно потулвано от догмата на бодрящия социалистически реализъм,с набожност и разкаяние, с  прошка и вяра,с гняв и възмездие.Без отказно действаха и изричаните после у нас,в България, когато дойде да записва църковно-славянски песнопения в св.Александър Невски” думи на обич към отечеството. В устата на този легендарен “софиянец - пловдивчанин- македонец”: Аз съм българин” и “многая лета славному болгарскому народу” звучаха като заклинание, като истински национален химн,като негостиган звуков символ на едно изстрадано родолюбие. Борис Христов остави записи.Много записи и всичките златни. С цена, която българинът, и далеч не само той! - винаги ще е готов за заплати. В тях годините ще стапят една по една всички злободневни форми и мярката ще бъде просто мярка за духовност в човешкото племе. Благослов за грешните ни души”!

“Не разгадаемото величие на Борис Христов”

от проф.Георги Робев в-к”Дума” 3.7.93 година.

“ Дълбока и силна е скръбта ми. Покрусата от загубата на Борис Христов засяга всеки българин, повече -всеки музикант, може би най-много тези,които са работели с него. Имах привилегията да съм между тях и сега, когато трябва да кажа”сбогом” аз не искам,защото той присъства, продължава да е между нас. Преди години,непосредствено след записи”Литургия доместика” от Гречанинов, аз написах,какъв беше той.И днес не бих могъл да кажа повече. Имах щастието творческата ми пътечка да се пресече с пътя на един Колос - Борис Христов. Големият певец,артист,българин и човек Борис Христов. Дирижирах записа на “Литургия Доместика” с капелата и малък оркестър. Отдаде ми се възможността да почувствам мащабите на измеримия ръст.Позната величествена осанка, дълбокия покоряващ поглед, внушаващото неоспорим респект артистично излъчване са естествените външни прояви на тази крупна личност. Струваше ми се, че сравнително кратките ни контакти ми позволиха да се докосна до някои черти от неразгадаемото величие- Борис Христов е преди всичко певец. Мощния не подлежащ на описание в красотата си глас, е инструментът,чрез който биват реализирани огненият темперамент, проникновеното, дълбокото осмислено разкриване на мисли и чувства, яркият титаничен артистизъм. За този интрумент Маестрото се грижи, към него е  безкомпромисно взискателен. Благодарение на безкрайните възможности на гласа си Борис Христов изтръкна от него все нови и нови отсенки, безпощадно го използва и при репетиции,и при запис, докато го подчини на голямата си артистична воля- до намирането на най-точното, най-силното въздействащо пресъздаване на голямото топло човешко сърце,на шлифованата от богатата култура, дълбока,неоспорима в логиката си мисъл. Още от първите репетиции”в стая” удивително издръжливия инструмент се използва пълноценно, многократно в нови и нови повторения на една и съща фраза, не за да се “намести гласа”, а за де изобрази най-точно преживяното. А преживяното  е винаги дълбоко искрено, пълнокръвно, смазващо със силата си.

Изключителна издържливост в този непресъхващ порив към красотата! нито един тон,не предизвикан и не подчинен на нещо много по-дълбоко от самата вокализация-на пулсациите на пламенната всеобхватна артистична душа. И към това - една феноменална интуиция, създаваща и намираща все нови и нови пътища към разкриването на тези пулсации.

Винаги верно намерените пътища подчиняват най-голямото артистично присъствие на бушуващия в стремежа си към съвършенство вулканичен дух понятия. Като вкус, стил, традиция, за да ги слеят в един уникален, винаги неоспорим артистичен резултат. Уникалност в пълния смисъл на  думата-всяко ново повторение е нево интерпретация. Свикнах на записа да очаквам съвсем нови нюанси, понякога противоположни на отрепетираните и уговорените, обединени само от едно качество: и старите и новите открития в момента на живото изпълнения изглеждат единствено възможните, най-верните и най-хубавите. Тези непрекъснато обогатяващи се трепетни интерпретации не подлежат на имитация, защото са родени и многократно биват раждани от единствено възможни си създател така щедро отрупан с най-богатите плодове на певческата, артистичната и интелектуалната дарба.Ние, обикновените, много често се лъжем че постигнатото е само плод на тези дарби. Не забелязваме наличието на още една - изумителното трудолюбие. Много дълго,абсолютно задълбочено обмисляне,всеобхатна широко-мащабна предварителна подготовка, пълна концентрация на силите - всичко това осъществено с безкомпромисен, неспирен труд, контролиран от неотстъпно от една невероятна взискателност. Ако чуете, че Борис Христов е капризен в работата си,не вярвайте! Той е просто много взискателен и непримирим в търсенето на истината. С часове открива най-верната дума,опитва най-въздействащото й произнасяне.С дни може да работи по сглобяването на един малък откъслен, докато намери най-верния, най-хубавия вариант. И целия този колосален труд при наличието на тази необхватна дарба! Неуморим и безкомпромисен,големият артист умее да търси и да чуе мненията на сътрудниците си. Ако от всички казано се създаде впечатлението за някаква изключителност, то впечатлението е верно! Борис Христов е изключителен певец и артист.И в същото време е човек, който искрено и дълбоко се вълнува от големите проблеми на малките хора.умее да обича певците хористи- винаги подчинени на обаянието му. Умее да изрази уважението и възхищението си от техния скромен но резултатет труд.

Носим с благодарност в сърцето си Борис Христов от днес и нататък и завинаги и спомена си за него! Това голямо присъствие,заедно с неповторимата му усмивка и чувството за хумор, което той притежаваше. Заразяваща усмивка на щастлив човек, който правеше щастливи околните. А благодарността дължим не само на огромния талант, с който ни заливаше, а заради това което издига самочувствието ни на б ългари!

 

“Врявата на дните изведнъж замлъкна от една вест - немислима и необяснима. От света си отиде един безсмъртен.Почина Борис Христов.Той беше не само велик певец, най-велик певец на нашето време, не само музикант на века, той беше един от върховете на световната култура. Оправдание за рода човешки в най-кървавото от всички столетия. Помня,когато за пръв път чух неговия глас, накара  етера да затрепти от далеч, от въд предели,от въд прегради и прозвуча в старите радиоапарати. Помня, когато радио София с подобаващо закъснение, от нема и къде, излъчи негов запис. Помня брат му, сърдечния Николай Христов. Знам как тогавашните властници отказаха да го пуснат да се лекува, въпреки молбите на един прославен по цял свят човек. Така злобната, жестока безпросветност на ония, които решаваха съдбините стана причина за смъртта на Николай Христов и за неизличимото огорчение и обида в сърцето на Борис.

Прости ни Борис Христов, ние бях роби, но безмерно те обичахме.Бяхме преклонили глава, но запазили най-чистото кътче в душите си за тебе и винаги,когато чуехме твоя глас, то се изпълваше с велика радост.Може да е странно, но за нас твоето изкуство, твоето съществуване, твоята личност се превръщаше в смисъл на упование и духовна съпротива срещу уродството на тогавашния строй. Когато ти пееше, ние разбирахме на какво е способен българинът, оставен да се развива на свобода. Когато ти пееше Верди, хората проумяваха какво всъщност означава Ренесанса. Когато ти пееше Мусоргски,те състрадаваха и усещаха трагедията на един изтерзан от векове народ.Когато ти пееше православните песнопения, човеците виждаха Бога. Защото ти направи за  вярата много повече от цялото ни духовенство. За България - много повече от всичките ни съвременни политици.Сега ни остави. В нашата епоха имаше един единствен истински велик българин и днес ние го погребахме. Останалото плаши със своето безличие!

Георги Данаилов

1 юли 1993 година

boris hristov11

Кой е онлайн?

В момента има 127  гости и няма потребители и в сайта