Семейство, предци

Header

„Велико бъдеще предстои на това момче" - така казал преди го­дини проф. Добри Христов за  малкия Борис, който пеел тогава в хора на черквата „Александър Невски". Спомен, един от спомените, с които живеят родителите на Борис Христов и които, както в Андерсеновата приказка, създават чудната атмосфера в малката стара къща № 43 на ул. Цар Самуил в София. Може би, както и у Андер­сен, околните големи сгради я гледат надменно. Но какво й е на нея до тях - тя крие очарованието на едно минало, превърнало се в жи­вотворен извор за щастливите родители.

img430Борис Христов не е роден в нея. Родната му къща е в Пловдив. Но в този стар дом, в който се е родила и отрасла неговата майка, е пренесен още като съвсем малко детенце, тук е минала ранната му младост. За него той си спомня винаги с най-нежни чувства и пише до родителите си: „Аз съм привързан към нашия дом, така както и вие сте привързани. Обичам го с цялата си душа, така както и вие го обичате. Дядо Тодор го е построил с честен труд, моята майка се е родила там, нашето семейство се е създало там и там съм от­расъл заедно с нашия Николай."

Със свидно минало, в което е скътан образът на един покойник, е свързан този дом. Никога големият певец не ще забрави покойния Николай, който е бил за него не само любим брат, но и приятел. Колко съкровени мигове са прекарани в голямата ъглова стая -спалнята на момчетата, нежно привързани едно към друго. Тук са се уединя­вали те, за да си доверяват тайни и да пеят. Защото те са потомци на род, който носи песента в кръвта си.

Биографите на Йохан Себастиан Бах, търсейки корените на музикал­ния му гений, достигат до воденичаря Файт Бах, чието най-голямо удоволствие било да свири на цитра - в такт с воденичния камък. Био­графите на Борис Христов пък ще трябва да се връщат десетки го­дини назад и да спрат до големия род Гоговци, пламенни защитници на родна чест и родно име. Много подробности можеше да научи човек за този здрав български род от прекия му потомък Кирил Хри­стов, бащата на Борис. Коренът на тия непреклонни родолюбци е в село Мегленско, под връх Каймакчалан (Македония), дето българите не са се превивали лесно под турския юмрук. И когато в XVH в. по­чва потурчването на тази област, цялата задруга Гоговци, за да спаси вярата си и рода си, тръгва с покъщimg432нина и img431стада към Кожух плани­на, в чиито гънки е свито село Сович. Старото фамилно име е заме­нено с прякора Совичанови, за чиито едри, чернооки и хубави мъже Кирил Христов говореше с младенчески жар. В спомените му те се свързваха неразделно с песента, общата им песен вечер около трапе­зата. А чичо му Гого Совичанов, овчарят на задругата, нямал съпер­ник в изкуството да подбира звънци за стадото. Той ходи чак в Лерйн да ги купува: по-големи, по-малки, с но-висок, с по-нисък тон и когато зазвучавали всички заедно, създавали такава чудна хармония, та дори и турци идват чак отнякъде си да чуят „песента на сови-чановското стадо".

 

„Баща ми, ровеше се из миналото Кирил Христов, бе избран за псалт, защото пееше много хубаво. Толкова хубаво, че изкушаваше с изкуст­вото си и друговерци. Колко пъти евреи, па и турци се промъкваха до входа на черквата, за да го послушат. Песента беше за него насъщна нужда. Като почнеше от сутрин, по цял ден не спираше. Майка ми току му подвикне : „Немой, Ристо, немой пея, греота е, деца ни умреле!" „Ау, истина", се сепне той, но само за миг и после пак подкачи: „пееше и плачеше, когато пееше". „Когато Христо псалтът пее, и славеите за-млъкват да го 'слушат." Някой ще рече - легенда. Не, това са думи, които битолчанки казват пред етнографа А. П. Стоилов, отишъл в Битоля да събира народни песни.

 

Могъщ извор на песен, от който избликват нови струи с все по-голяма сила. Защото и двамата сина на Христо псалта не отстъпват по нищо на баща си: Георги - чичото на Борис - е имал чуден бас-баритон, а Кирил Христов до 80-та си година още затрогваше със своя тенор.1 Той завършва литература и става гимназиален учител, но тези, които са слушали солата му в църковните и светските хорове

Години наред Кирил Христов изпълнява с много голям успех македонски народни песни пред Радио София. А малко преди смъртта си изпя пред сътрудник на Института за музика при БАН текстовете на повече от триста и тридесет старинни народни и градски песни, мелодиите на които са записани на магнитофонна лента. Песните остават в ар­хива на института.

Сестрата на Борис Христов, Олга, е прочута в Охрид с прекрасния си мецосопран. Стари охридчанки още пазят спомена за една чаровница, която обайвала с вълшебството на своя глас.

„Чунът се плъзга по езерото, разказват те, Олга Христова, застанала права, пее, а наоколо лодка до лодка - всичко се смълчало и в захлас слуша."

Кирил Христов не обичаше много да говори за себе си. Но съпругата му Райна Теодорова Попиванова, софиянка по баща и прилепчанка по майка, признава съвсем откровено, че се омъжила за него въпреки во­лята на своите родители, защото пеел прекрасно. Тя самата е дълбо­ко сродена с музиката: нейният дядо по баща, самоук цигулар и пе­вец, известен в София, е бил най-желаният гост по всички пиршества.

Почвата, подхранвана от две страни с музикални сокове, е богата. Но подозирали ли са Христови какъв разкошен цвят ще разцъфти върху нея? Положително не. Защото началните стъпки на Борис Христов в живота не са ознаменувани поне външно с някакви особени прояви - дете като всички нормално развити деца. Собствено, когато загово­реше за детските години на своя син, Кирил Христов обичаше да си припомня един факт, свързан с раждането му, без, разбира се, да влагаше някакъв сериозен умисъл в това:

„Бях учител в Пловдивската гимназия, когато ни се намери Борко. Роди се точно в осем часа сутринта. Сигурно този ден съвпадаше е някакъв военен празник, защото рано-рано още се зачуха топовни гър­межи. Детето се беше току-що явило. Видиш ли, родила си велик син, и тоimg434повете загърмяха! - се пошегувах с майка му." Случайност, която бащата само на шега обичаше да свързва с по-късната съдба на своя син, така щедро надарен от природата. Детето расте кротко, без да създава грижи на родителите си, нераз­делно свързано с по-големия си брат Николай, който е бил човек с голяма музикална култура и с прекрасен глас. Той се опитвал дори да композира малки музикални пиеси. Под негово влияние крепне у Борис вкусът към музиката и расте общата му култура. В семейството Николай има славата на певец. А Борис ? Нима само той ще прави изключение в този толкова музикален род? Някаква своеобразна свенливост го кара да прикрива от най-близките онова, което той носи дълбоко у себе си. И баща му говореше истината, когато казваше: „Аз не знаех, че Борис обича песента. Мъчно ми беше, че между нас само той няма да пее." Бащата просто страда и почти с тревога пита съпругата си: „Защо само Борис не пропя?" Но нейният отговор е напълно успокоителен, защото тя е открила вече „тайната". Една вечер Кирил Христов се уверява сам, че и „Борис е пропял". А във Втора софийска мъжка гимназия той отдавна си е спечелил име. Неговите съученици ще ви кажат, че още като гимна­зист имал изключителен глас и обичал много да пее. По природа стес­нителен, когато е в компания, той винаги гледал да се свие в някой ъгъл на стаята. Но зазвучи ли китарата му, стигне ли се до руските романси, които Борис Христов пеел по несравним начин, всичко се обръща на слух и той става неволно център.

img436„У Борис още като ученик се чувствуваше големият певец, казва не­гов учител. Имашедълбок глас с прекрасен тембър. Боледуваше обаче често от сливици. Работата беше стигнала до операция. Тогава се намесих категорично - какво щеше да стане след това с гласа му? Родителите просто нямаха представа какъв син са родили." Родителите наистина нямат представа какъв син са родили, а учите­лят по музика в началото съвсем не подозира какъв ученик учи. Той дори направо го пренебрегва и сочи други за пример. Но учениците добре знаят какво представлява техният другар Борис - нищо, че учителят се обръща често към него с нервната забележка: „Какво пееш като бурия?" Тройката по пеене в срочния бележник е официа­лно потвърждение на убеждението на преподавателя, който по-късно променя отношението си, хвали вече своя талантлив ученик и дори му дава кратки сола. Той разбира вече каква „чудна музикална памет" има това момче и как „възприема и възпроизвежда веднага мелодиите, които слуша". Пеенето за Борис е страст, заради която той често пренебрегва и ученическите си задължения, още повече, че съвсем не страда от излишък на амбиция. „Приятелят ми Гочо четеше, а аз пеех" - такава картина възпроизвежда сам Христов в спомените си. Той си има свой мир - опера, кино, театър и една другарска среда, с която се солидаризира винаги, щом ще се бяга от клас, за да идат в парка да пеят. Директорът на гимназията напълно основателно пре­дупреждава за последен път бащата - син му Борис ще бъде из­ключен за бягство от клас, ако все така върви. Неприятна изненада! И все пак дълбоко в сърцето на Кирил Христов нещо трепва - значи фамилната страст към песента живее и у малкия му син. През юношеската си възраст освен пеенето Борис Христов има още една страст - да скита с другари в околностите на София. Страст, която държи в плен и зрелия мъж, понасящ с лекота съдбата на скитника-артист. „Такъв съм си скитник още от малък, но сега полезен" - пише той до родителите си. Ние обаче няма да се съ­гласим с автора на писмото, че скитанията му през ранната възраст са били безполезни. Това са масовите прояви на „махалата", спомените за която и сега още вълнуват Борис Христов, защото той никога не забравя да й изпраща в писмата си своите топли привети. Първоначално за граници на „махалата" служат улиците „Цар Самуил", „Алабин" и „Солун". Но момчетата растат, кръгът на другарите се разширява, а „махалата" печели нови периметри. Под нейна „юрисдик­ция" вече е цялото пространство между улиците „Денкоглу", „Ивайло", та чак до „Патриарх Евтимий" и „Христо Ботев". Социалният й съ­став пък представлява пъстра смесица от синове на учители, работници и служещи. Босоногите момчета, без да бъдат отлични и безупречни ученици, нямат лоша слава. Нещо повече - те са своего рода рицари на дълга и поклонници на първобитния живот.

Лятната ваканция е току-що започнала, но нито ден не бива да се губи. Продукти, черги, дрехи, книги се разпределят в раниците - „ма­халата" се готви за двумесечно отшелничество на Витоша. За лагер се избира някой по-усамотен кът. Колко неща биха могли да разка­жат „Златните мостове" или полянките по течението на Владайската река!

img435Ето палатките са опънати, задачите разпределени, природосъобразният живот на „махалата" закипява. До котела, в който кипи ястието, седи готвачът Борис Христов, бели картофите и подпява. Но не мислете, че получава някаква „грамота" за усърдна дейност. Ако би могъл да готви така, както е умеел да пее! Бедата е там, че у Борис Христов тези две дарби се явяват в обратна пропорция. И по общо решение на приятелите, които с мъка преглъщат поднесеното, Борис е направо „уволнен". За свое оправдание той цитира поговорката „цигулар къща не храни" и споделя мнението, че заместникът му е много по-добър готвач от него.

Два месеца сред природата в топла другарска атмосфера играят роля не само за физическото укрепване. Животът на „палаткаджиите", както момчетата сами себе си наричат, тече по строго определена и широка програма - сутрин физически упражнения, после разговори на научни и литературни теми, а вечер около огъня - песни. „Палат­каджиите" решително не могат без песен. Те всички са членове на спортен клуб „Славия", а според легендата, щом двама слависти се съберат, образуват хор.

Влиянието на „махалата" е само щастливо допълнение към влиянието на семейството, свързано с прекрасни отношения и придържащо се о здрави морални принципи.

Възпитан в патриархален дух, за Борис Христов съществува един за­кон - волята на родителите. И когато, завършил гимназия, трябва да избира професия, той не влиза в никакви спорове със своите. Но може би баща му е имал някакви подозрения и за да отклони случайни хрумвания, цитира известната поговорка „цигулар къща не храни". Всички трезви бащи са я припомняли на своите синове, в главите на които са съзрявали разни музикални блянове.

За разлика от бащата Райна Христова има вече готово становище - тя иска да види и втория си син юрист, без да подозира, че той съвсем не споделя нейния ентусиазъм към юридическата наука. Но покорен син, Борис Христов постъпва в Юридическия факултет, взема изпити, взема и диплома. А после ? После следва признанието на баща му: „Учеше без желание и когато донесе дипломата, даде я на майка си и каза: „Майко, това е за тебе, изпълних желанието ти." Върху значението на тези думи едва ли някой ще спори. Но явява се въпросът, какво би учил Борис по свое желание ? Може би пеене ? Не, в това отношение той почти не се измъчва от хамлетовската дилема: ще бъде ли, или няма да бъде. За всички, които го уверяват, че тря­бва да учи пеене, Борис Христов има готов отговор: „Трудно е! Време е нужно! Средства също! А Италия е далече. Въобще неми­слимо!"

img437Негов съученик бе чул тия думи много по-отдавна - още в учениче­ските години след едно представление на операта „Вълшебният стре­лец". Как е възпроизвел Борис Христов арията из операта, която са слушали, не знаем, знаем само, че приятелят му, удивен, казва: „Що за човек си! Защо не идеш в Академията да учиш пеене?" Следва традиционният отговор:

„Остави ме, не ме изкушавай! Трудно е това изкуство!" От ранна младост още Борис Христов се стреми към големи мащаби. И как твърдо е убеден, че именно той не попада под мярката. Може би майка му е права. Не, той никак не е сбъркал, като се е посветил на юриспруденцията. Напротив, завършил стажа си в Софий­ския окръжен съд, Борис Христов взема сериозно решение да се яви на държавен изпит. Иска от майка си да му нареди стаята към двора, да покрие масата с червената покривка - щял да учи за изпит. На ма­сата с червената покривка обаче съвсем не се удава да стане свиде­тел на това. Но в замяна тя чувствува, че върху нея товарът от ноти всеки ден расте. „Колкото пари му паднат на ръка, ги превръщаше в ноти" - казваше баща му. От майка си пък постоянно иска пари за театър. Но въпреки неговите все по-ярко проявяващи се интереси към изкуството в съзнанието му още не намира приют ласкателната мисъл, че музиката ще бъде негова съдба независимо от това, че Италия бе почнала да се мярка в мечтите му. Някакво смътно съзнание, че при­родата го е надарила, у него е в постоянна борба с друга мъчителна мисъл - дали всичко това не е дребно, незначително. Защото с посред­ственото той не може да се примири: „Посредствен артист не желая да ставам. Или - или!" - пише той години след това. Крайно стес­нителен, както го знаят другарите му още от ученическата скамейка, този строен момък с продълговато меланхолично лице е жертва на някаква прекалена колебливост и прекалена скромност - нито сянка у него от самомнение или желание да изпъква. Понякога, и то много скоропреходно, no-скоро като на шега, се прокрадва едно смътно пред­чувствие: „От мене или ще стане голямо нещо, или въобще нищо няма да стане."

Бегла проява на артистично самочувствие у Борис Христов е забеля­зана още през ученическите години по думите на негови приятели: „Борис имаше чудна музикална памет - възпроизвеждаше веднага всичко, каквото чуеше. Като ученици гледахме заедно филм с големия американски певец Лоурънс Тибет. След филма от едно чуване Борис не само възпроизведе песните точно, но ги превъплъти артистично. Изръкопляскахме му и на шега му предрекохме, че ще стане втори Лоурънс Тибет. Също на шега той отвърна: „Не се шегувайте, ще дойде време, когато Борис Христов ще пее в Метрополитен опера."

boris hristov11

Кой е онлайн?

В момента има 69  гости и няма потребители и в сайта